ГОДИНА И ПОЛОВИНА ПО-КЪСНО ДОЙДЕ
МОМЕНТЪТ НА МОЕТО ЗАВРЪЩАНЕ. Лятото беше в разгара си, когато се гмурнах в
белите купести облаци и изплувах над моята родна страна. От небето се изтърсих на
летище София в целия си блясък и веднага излязох на чист въздух. Нашите
закъсняваха. Зачаках.
Моята външност
беше претърпяла известни промени. Всеки любител на загара би завидял на тена
ми. В комуната плюскахме прекалено големи количества сладки неща и бях лепнал
няколко кила, но те ми стояха по-добре и от най-хубавия костюм. Винаги съм бил
прекомерно слаб. Ръцете ми бяха позаякнали благодарение на комуналния труд,
тоест на мъкненето на мебели по цял ден. Не бива да забравяте за най-голямата
промяна – този път бях стопроцентово чист.
На летището не
бяха: Боян, Менсъна и на първо място, Жана. Загубих връзка с Боян почти
веднага. Той водеше прекалено разхвърлян начин на живот, за да може да общува с
някой от разстояние, а и епистоларните приятелства не бяха сред приоритетите му,
предпочиташе комуникацията на живо. Менсъна изглежда беше потънал в мъглата на
хапчетата. Той пропусна да отговори още на втория ми мейл.
Отначало Жана отговаряше. Писмата й бяха изпълнени с дребни детайли и в
тях нямаше почти нищо за това, какво става с борбата срещу хероина. Скоро
обаче, след около два месеца, мейлите от нейна страна спряха. Писмата ми
отлитаха в мрежата и оставаха без отговор.
Няма коментари:
Публикуване на коментар