Неделя между 14:00 и 16:00 часа. В леглото с лаптопа в скута съм. Отгоре се разнасят трясъци. Странно. Живея на последния етаж. Тъй като трясъците не свършват, вземам ключовете, отключвам каквото трябва и излизам на покрива.

Гледам Бойко Борисов. Запретнал ръкави и трещи с един огромен чук в ръцете. Питам го какво си мисли, че прави. Отговаря, че ще ми счупи покрива. Някак успявам да го разубедя и тръгваме надолу по стълбите.

Изведнъж той се отскубва от мен, нахълтва в апартамента ми, излиза на терасата и започва да праска по пода.

- Ама какво? - чудя се аз.

- И тераси ми се чупят! И тераси!

Група тийнейджъри се качват от Бастилята и застават до мен. Хвърлям им по бегъл поглед, щото нали хубавото на автобусите е, че можеш да попрочетеш нещо. Забивам очи в книгата, но съм наострил уши. Едно момче, предполагам на 10-11-12 години, обяснява на съучениците си:

- Аз не съм от тъпаците, дето казват: "Здравей! Искаш ли да ми станеш гадже?"

От разговора се подразбира, че той по друг, по-нормален начин, е направил така, че тя да разбере колко той си пада по нея. Но краят на речта му беше велик.

- Искам тя да направи нещо глупаво и красиво за мен!

Така че, моля ви! Нека правим глупави и красиви неща.

Днес е паметен ден за мен. За пръв път участвах в полицейско разпознаване. Бях номер три. Да, прибирах се. Бях зверски гладен. Спряха ме, за да ме питат дали искам да помогна на полицията. Първо отказах, но когато ми казаха за какво става дума, нещо ме погъделичка и се метнах. Извършителят на деянието беше доста стреснат. Всъщност така и не разбрах какво е извършил. А на излизане полицаят, който ме вкара в това приключение и на когото бях споделил, че пиша, ми каза - стой сега да ти кажа нещо, което може да ти свърши работа. И ми каза нещо, което няма да ви кажа.

Късо съединение

На вратата ми се звъни, което ме учудва, защото се случва рядко. Отивам да отворя с предположението, че най-вероятно е човекът, който събира таксата за входа.

- Здрасти! - усмихва ми се съседът от долния етаж.

- Ъъъ, здрасти - недоумявам за какво може да ме търси.

- Абе крушките ми гърмят - започва той.

И обяснява как електрическите крушки на полилея в хола му са изгърмели, той ги сменил и новите също изгърмели.

- Ама аз нищо не разбирам от електричество - съчувствам му аз.

- Дали ако сваля полилея и монтирам фасонка ще стане - продължава той, впускайки се в нови и нови детайли.

- Не знам - казвам. - Нищо не разбирам от такива работи.

Той продължава с различните варианти и с разнообразни питания, на които няма как да отговаря.

- Въобще не ме бива в тези неща - опитвам отново.

Той ме пита защо се получава късо съединение.

След петнайсет минути решава да си опита късмета при друг съсед. Пожелавам му късмет и затварям вратата.

И сега се чудя какво е това късо съединение в комуникацията между мен и съседа. И не мога да си обясня откъде идва проблема и има ли проблем изобщо.

Май ще сляза да питам някой съсед...

Би ми било интересно да гледам съвременен български филм с тема от сорта на: вярата, надеждата, красивото, различният и неговото битие, любовта.

Филм, в който тази идея да е разработена първо на ниво сценарий, а после да е разработена на езика на киното.

За съжаление повечето пъти гледам някаква история, която е интересна на режисьора, в която я се прокрадне някоя идея, я не. И това е по-скоро неосъзнато.

От друга страна "София Филм Фест" идва. Има надежда.