двайсет и 0.4-ти май

в понеделник театъра ще оплюят тези

които театралничат по коридорите в дома на демокрацията

звезди на деня засмени под червена звезда

невидима червена звезда от предишния ден

откачиха я изхвърлиха я но виж виж

пак вечно си стои на вечното място

във вторник на класическата музика ще се изпикаят

стартъп неокласиците от Светския съюз на жълтите павета

парвенюта парфюмирани пердета пълни с празнина

„а“ отборът на лицемерната материална загриженост

за нематериалното наследство

в сряда художниците ще бъдат поучавани от айтитата

от супер министерството на смартфонното управление

не бъдете ретроградни картини ли какви картини ще кажат

игри рисувайте и нека гражданите цъкат скролват и се радват

в четвъртък отдаденият на предателствата резидент

скрит зад шадраванените маршируващи гвардейци

ще се сблъска със съвременния танц на една вечеря и ще каже

ъ?

ще почеше оплешивелия си мозък и ще каже

ъ?

някой ще му каже че това е танц а той ще каже

ааа!

ще извади носната си кърпичка от джоба на сакото си

бялозеленочервена носна кърпичка

която ще размаха с бялозеленочервения устрем на филмите

еееее!

ще викне

и ще отдаде предателските си крака ръце паласки планове

на народнотанцовата криворазбрана хорова ръченична цивилизация

в петък корпоративни копелета и кухи кеймбрички келеши

сами платили предизборните си кампании

ще пратят кинаджиите на кино

да снимат с телефони истории за асоциалките и бо̀говете

едни ексклузивни киномрежовици непогубващи фантазиите си

с фантасмагорични фестивали с префърцунени награди

в събота фискалното сърце на архифинансиста

ще сключи коалиция с носа му на кълвач

и двамата ще закълват

прокъсаните джобове на незаслужаващите артисти

на публичните врагове номер едно на азиатско-европоидния

държавен бюджет

ще кълват подслушват разпитват и изнудват

за дайте-ни-ги-видимите-резултати-на-културата

на некултурните си безпросветни таблици

в неделя заплютите опикани порядъчно поучени

отъпкани от хора̀ и ръченици пратени на кино

и трижди преджобени от обединените политически сили

артисти ще кажат

ай сиктир бе

я се вижте къде сте бе сред какви хора сте как

мислят чувстват дишат живеят

каква ги е свобода освободила

каква ги е демокрация демократизирала

какви робски душички са им заробили душите

ей ви ги видимите резултати от трийсетте и кусур години

на непроходилите културни политики на прехода

на непроменените културни политики на промените

и миналите и сегашните и продължаващите

а вие си тръгвате

махате с ръце

до не толкова скоро виждане

махате с ръце

до не толкова скоро виждане

махате с ръце

и докато предпоследният затваря вратата

последният загасва лампата

потърпете още малко в мрака казвате

махате с ръце

ние ще се върнем вие си ни чакайте казвате

махате с ръце

работата не търпи отлагане казвате

махате с ръце

ще направим 24 май национален празник

и всичко ще се оправи

в тъмната стая някой щраква със запалка

светлинка

още една седмица мина повечному казва

средни пръсти вдигни средни пръсти покажи

нарежда на другите като мирновременен военен

аре ставайте

действаме и това е

тия са слепи и слепи ще бъдат

тия са глухи и глухи ще бъдат

и ще предават слепота глухота

докато не ги ошамарим с достатъчно светлина

а засега

честит двайсети и 0.4 май

и наздраве

Търсѝ човекът

Търсѝ човекът,

който да те прави бавен,

когато ти е твърде бързо,

и който да те прави бърз,

когато ти е твърде бавно.

Човек, човек търси.

смърт и обичайните неща

 

юпитерска гравитация ме лепва за леглото в одеалото завий

превий и свий се питаш ме дали обичам те сега завивката обичам

обичам те легло свършѝ ме спринта първо второ трето бегам бегам

бегам требва да изчезвам закъсневам ше се чуем сто години как не

сме се виждАли чуваме разбираме виждаме се чуй четвърто рий

изривай пето мачкай гАзи стреляй ТАНК отвън съм не човек отвътре

с броня деветнаесегодишен сбъркан драпам в дерето на бумащината

счупѝх си ноктите десетки рани лепенки и белези оф на аптека ми

станаха наличностите дефицитите и кризите на четиресет пък уж голям

дете ЧОВЕК не танк съм странно ли не валяк не булдозер багер тир ся

идвам закъснявам пищят ми невроните и левкоцитите опищя деня ми

вътрето не плача никога понякога задача пак задача пак задача

сините студени боси и натъртени крака на таралежовите стелки

протягат пръстите към вълнени чорапени вечЕри мравка съм на юпитер

ми смачква гравитацията миглите клепачите сън бълнувам своето

пораснало живеене на възрастен сещаш се вселената ни беше залък

с майонеза сутрин обед вечер в този в други градове навсякъде където

буреносните си ветрове посявахме зрънцЕ шушулка с всичкото и всекито

си а сега заспивам смазан в нощите оцъклен буден гоня се с кошмарите

на три и двайсет смисълът ме няма губи хвърля смърт и обичайните неща

замръзнали висулчени избухвания скъсват ме кървя в оглушителна и шумна

тишина кога се унеса кога се будя и кога изгрях недосънуван хапвам бегам

хайде танк съм първо второ трето бързам вечер юпитер и пак и пак и пак и пак

 

знаете казват

вятърничеви същества

са то поетите

така да бъде

нека съберем ветровете в думи

вихрушките в изречения

бурите в урагани от книги

я какви балони

въжетата на реалността

се късат

земята се смалява

здравей небе

Колко шумно,

колко шумно само
е мълчанието,
докато в нечия чужда столица
нечии чужди танкове
потъпкват общата ни свобода.

 

Липсата ти

запълва липсата ми.

Преобразуваш антиматерията

в материя,

материята – в дух.

Духът е детска площадка:

олющени лакти,

разранени колене,

смях и плач,

плач и смях.

Връщай се към вкъщи.

Със стъпките на дамата.

Хоп!

Раз-два-три!

Паднахме от шарена ракета.

Научихме се да виждаме звезди.

Пясъкът стана небе.

малки-големи

тия големите са голяма работа

мислел съм си

нали ме хранят обичат отглеждат

нали успокояват страхове и сънища

виж луната виж звездите виж луната виж звездите

говорят си с други големи за големи неща

и винаги знаят какво да направят

и винаги знаят какво да направят

тия малките са голяма работа

мисля си

те са първият човек на света

те са последният

и винаги знаят как да те накарат да им пееш

виж луната виж звездите виж луната виж звездите

говорят на свои езици и не носят африкански маски

и винаги правят

и винаги правят

а тия големите

мисля си

не можеш ги разбра малки ли са големи ли са

правят пакости гасят пожари гледат пуйки

пред малките трябва да са винаги големи

дори самите те да са малки

да хранят обичат отглеждат

дори когато не са нахранени обичани отглеждани

да успокояват страхове и сънища

дори когато кошмарите са се превърнали в ежедневие

и правиш каквото можеш

и правиш каквото можеш

Когато зимата града нападне
и снежинките в своя танц
с вятъра, сковал, сковаващ, безотраден,
скачат като северен шаман.

Лятото е нивга, то не е било.
И къде е неговият житен плащ?
Липсва сгряващото му крило.
Час след час след час след час.

Също тъй тревоги те сковават,
мисли черни в черен мрак.
Няма изход, в капан си хванат.
Няма излаз, няма бряг.

Затова помни, че си природа:
лято, зима, есен, пролет.

Сонет за В.

Ти пиеш като смок, но също въздуха опиваш,
когато се изтичаш в социални мрежи като водопад,
със селфита разцепваш мивки, черна самодиво,
по тротоарите поръсваш пудра прах от рай и ад.
Прасета пробват свалките на мъжкарански пуяк,
изтърканите си шеги повтарят пъдпъдъци мръсни,
в гушите им жабешки словата с въздух се надуват,
а ти ги пръскаш триумфално с средните си пръсти.
И как обичаш да си кучка! О, това е твоят избор.
В свят от псета не отива да си птица или котка,
но не си едно, затуй си също саркастична кифла,
която хапва кекс след тренировка сладко, кротко. .

Но защо е толкова безмилостна и зла съдбата, ах?
Яде ти се нон-стоп, а днеска туй беда е и е грях!

Сонет 2

Погледна ме,
прониза ме -
така ме разпиля.

Говори ми,
погали ме
и после ме събра.

Какъв триумф?
отказване от Аза,
захвърляне на змийска кожа
пред омагьосващото Ти.

Какъв човек ли станах?
Опиянен, изпълнен и уверен.
И в теб разтворен ръката си протягам
и казвам ти: "Ела, след мен върви."

Балада за безкурието

(на един революционер и таксиметров шофьор, известен със своите нерви)


Насред артериите и предсърдието на София
живял революционер с твърда философия,
с огромни топки и чутовен член
не проумявал ни за миг света и изумен
той гледал хората около него да вървят…
и често горко пуфкал, че се е родил в безкурен свят.

И не че хората били съвсем без пишки,
но честно да си кажем тия мишки
в дупките на щрауси всеки път се крият,
докато светът сред тях с бумащина зариват
някакви глави големи, горили и гамени,
които кухо кютат си корупцийки. Кретени,
те гъз с глава затриват, затриват и зариват,
зариват и прибират и с пълен кеф закриват
в болниците бедни отделения.

(Е, как да чуят възражения,
когато в крачолите кротки
дори си нямат мъжки топки.
Да, те се правят, че в свойте гащи
зад дюкяните си пусти, прашни
някакво дърво с всеки ден расте, стърчи:
дори идиотите са пълни с мечти.)

Но такава е съдбата, че по мъничко стечение
изкуствени, пластмасово навирени са членовете,
с които те се перчат, навират ти в очите
и гордо и наперено по стълбищата тичат.

(Да, трудна е борбата, такава е средата,
безкурието жалко – в това ни е бедата.)

Когато нямаш член, а само задник имаш,
какво, кажи, да правиш – оставяш да навират
каквото искат там, отгоре, но другите го духат също,
дори съскурниците страдат, макар да са могъщи
поне с това, че нищо не търпят и здраво удрят
изкуствените членове на путки дребни и напудрени.
И нито за секунда не свалят гард и дръпват
ушички на директори, разбират се отвънка,
когато тия гадове с мозъци умрели
затрупват ги безкрайно с безумните си щения.

И ето, стават двама, сега не е самотен,
съскурникът страхотен, едничка е жената,
която топки има в неговия делник,
двайсетчетричаса, неделя, понеделник,
вторник, сряда, петък, четвъртък - спирка няма
безкрайно жива дама, която преебава
мижави отрепки, буболечки, мазни тении,
ордите животни в болничните отделения.

Не след дълго трети в групата се включва
стаи, коридори, яко, шумно тътнат
след бодрите им крачки
простаците си крякат.

Групата нараства и въстание подготвя,
вдига революция и разкарва смотьовците
в болничните отделения на глухата провинция
нека там да мрънкат и на масата пред винце
да шепнат стреснати, уплашени и възмутени
с чутурите на раменете си в шушукащите прения.

И ето че настъпва ярък, постреволюциотен ден!
В който тикви, зелки, броколи се чувстват победени!
Седят, обмислят и не могат с акъла си да разберат
промяната настъпила, прекрасния съскурен свят!

Гълъбът

на тротоара - гълъб
главата му липсва
един човек го подритва
преди малко станало, вика
някакви хлапета, вика
му откъснали главата, вика


горкият гълъб, вика
и после само вика
и вика
и вика


хлапета?
ех, тези хлапета
първо си махат главите
после махат главите на гълъби
после се махат нанякъде
и къде да ги търсиш?


а на нас ни остава единствено
по тротари да ходим
да пазим ръцете, нозете, главите си
най-вече ако хвърчим по задачи
или просто хвърчим
в чуден полет
чрез невидимите крила
на въображението си


а на нас ни остава единствено
по тротоари да ходим
и Богу горещо
със свити ръце да помолим


нека не ни вземат за гълъби, Боже
нека не ни атакуват децата
нека избегнем тез фалове -
фрустриращи, фатални, финални
на симфониите на живота ни


ти чуваш ли, Боже?
ти чуваш ли?
и един черен гълъб
от черните облаци се показа
и кацна на плочките на тротоара
опита да грачи
не му се удаде
тогаз ме погледна
и започна да плаче

Усещане за миг

Сърцето ти е в задния ми джоб,
усмихна се, погледна го,
а той мълчеше.

В джобовете й други
имаше от неговите карантии,
алвеоли, левкоцити.
Тя ги пръскаше около себе си
като монети, които в пороен дъжд
летят към шапката на уличния музикант,
чиито струни затрептяват в тишината.

Глуха, пъстра, дива тишина.

Тя не спираше да казва
теоремите на съществуването си,
които го обграждаха
като ахейска армия пред Троя.
Той знаеше, че всичко е възможно,
щом случайно падналият
в пръстите й плод
довеждаше до войнствен кръстопът.

Той знаеше, че всичко е възможно.
А знаеше и повече.
Но се стаяваше в сенките
на нейното сияние,
трептеше в него.
Пред очите му се рееха
мушиците на други сфери.

Неговата сфера бе отворена към нея.
В нея чувстваше живителната сила на смъртта,
която води до деца, до плод, до раждане.
В нея се докосваше до тъмнина, която свети.
До мрак, полепнал по ъглите,
който с наближаването на нощта
разпръсква свойте атоми и кварки
по предметите, телата и душите.

Той слушаше, примигваше, изтръпваше
с бодлите таралежови на случката,
на срещата, на взрив голям,
от който битието си започват бебета –
звезди, галактики, вселени.

Ритъмът й тропаше със своите крака
по въображението му.
Извираха оттам и други песни –
най-вече религиозни хорове,
промъкващи се в атмосферата на храмовете
сред тамян и свещи,
сред индийски клечки,
сред миризмата на сапуна,
който е пречистил нечии нозе,
преди да се изправят съкровено
пред съкровения си Бог.

В божественото жури
срещат се и други спътници,
съратници,
съветници,
чиято главна мисия е да не съдят.

Ти чуваш ли, сърцето ти е в задния ми джоб,
повтори тя,
а той се сепна.

Изминал беше само миг.

Край нея времето забравяше
за своите закони.
Край нея най-суровите закони
забравяха за времето.

Така бе постоянно.

Не ме лъжи, усмихна се горчиво той,
сърцето ми не е във задния ти джоб.

Те бяха неразделни.
Но във общото им електричество
тя беше късо съединение,
тя беше изгоряла свръзка.

И все пак той дори насън я помнеше
и спомняше си за течението,
в което го повличаше като дете.

Сърцето ми не е в теб,
сърцето си ми ти,
изрече той
и млъкна.

Тогава тя помръкна,
погледна го с неудобството
на този, който причинява болка.

А той за сетен път не смогна да я убеди,
че любеше не само нея,
а също болката по нея.

И беше хубаво.
И беше светло.
И беше вечно.

Автобиография

Аз нямам име,
имената ме плащат,
имам фобия от тях,
заливат ме вълните на страха.

Днес всичко е така определено,
днес всичко има своя дефиниция,
всичко е точно заковано на стената
на познанието като пеперуда.

Душата ми родена е в Париж
в началото на 18-ти век,
о, светлините вечер,
Парижкият салон…
А художниците?
Веднъж видях дори Балзак –
той пиеше кафе
и пръстите му бяха целите в мастило.
И отново бе фалирал.

А тялото ми?
Тялото ми е родено в 1980-та.
В пластмасовия век,
в годините преди десанта
на компютрите и виртуалното –
проклет, продажен и пустинен век,
в който пъзели пълзят в празнотата
на космическия вакуум
на отсъстващия смисъл.

Хей, къде си, смисъл?
Накъде си тръгнал?
И с какво те отегчихме,
че да ни обърнеш гръб.

Ето, вижте ми лицето:
бръчки, кожа, вежди, вени.
Косата ме завива като одеяло,
мъркам в нея като котка.

Изглеждам ви заспал, знам, защо ли?
Дали насън будувам?
Или в будността си спя, сънувам?

Със сезоните съм скарана.
Ще речете, че е октомври,
но тамън от зимата излязох.
За мен сега е пролет,
скоро идва лято.

Очаквам също петия сезон –
да ме разлисти и напъпи,
да ме обърне
и всеки час миглите ми
в свойта центрофуга да обръща.

Какво ли търся тук?
Аз търся онова,
което единствено присъства
чрез отсъствието си.

Защо съм тук?
За да пребъда
като мравка,
есенно листо
и стрък трева.

За да поема светлата история
на най-баналното кат камък,
да я приютя в недрата си
и да изчакам миг свещен,
за да я изразя.

Това съм аз.
И толкоз!

Бродя из света,
къде ще стигна
и с какво ще се завърна вкъщи,
това ще каже само времето,
което си тиктака и обича да мълчи.

А аз ще пърхам!
Толкоз!

Изхвърля ме моторното превозно средство.
Присвиват се очите ми от слънцето.
Закрити са зад щитовете на стъклата черни
на черните ми очила.
И няква песен се върти в кратуната,
която често бъркат със глава.
Нахлува шум в ушите -
автомобилен океан,
в който плуват рибките
на от онези звуци,
дето те пронизват кат бургия.
Краката закъсняват за поредна среща.
Не бързайте, сладури,
не вкарвайте излишен стрес
в и без това стресирания организъм на човека,
в докрай стресирания часовник с кукувица,
зовящ се вечен ден.
О, дни, така се точат като дъвка,
джвакат и предъвкват,
докато загубят секъв вкус.
И чува се от ниска и невръстна ученичка:
"Мали-и-и! Требе да проверим,
че ми закъснева с две седмици!"
Каква баналност!
И това е.
Точка.

Не сме лесни за съвместен живот,
о, ние, клетите пишещи човеци.
Тя лежи в леглото след възбудената нощ,
някакво одеало неуспешно се опитва
да скрие голотата й - сякаш Ван Гог
да се опита да скрие лудостта си,
сякаш някоя досадна бяла якичка
да прикрива кухата си пластмасова реалност.
От леглото стърчи едно краче,
нищо не може да се сравнява с теб
пее биполярната Шиниъд О’Конър,
пригласям й, унасям се в тъгата й.
Гласът ми крачи ниско, забил поглед
в земята на мъртвите поети.
О, колко братя по оръжие са си отишли,
си отиват, ще продължат да си отиват
от тоя башибозушки кенеф, що се зове
държава,
от тая омарна мараня, що се зове родина.
От завивките лъщи потното и дупе,
спи на топло и топло се облича,
аз гледам като пън и я обичам.
Извивите на плешките й са особено
антични. Като създадени от някой
древен грък са. Като изреченията на Сенека.
Като грегориански мистични песни,
отекващи в пълната земя на тамяна.
Така не искам да се облича.
Аз я обичам. Меката сутрешна светлина
я гали с нежността на сърна на сутрешна
полянка. Така искам да я галя и аз.
С меланхолната красота на Новите
и старите генерации, в които виолетови
генерали дефилират по ревюта в чест
на Тангра. Аз съм пълен кретен. Повече
от пълен. Световен шампион съм на
световното по висок кретенски скок.
В дербито на кретенията отбелязах
хеттрик. Можех и още, но треньорът
ме смени. Било обидно. Прекалено сме ги
скъсали от боя. Така ли? Те бяха родени
скъсани и добрички. Като купешки скъсани
панталони, от което драйфам на пристъпи.
Тя спи. Светлината я гали. Аз я обичам.
Но съм кретен и това е. Пиша това стихотворение и съзерцавам. Вместо да
вляза в леглото и да се отдам на най-голямата
поязия, която се нарича любене и родината
й е в утробата. Аз пиша. Съзерцавам.
И съм сигурен - тя ме съзерцава насън.
И ще ми го каже, като се събуди.

Как сладко те обгръща тишината

Как сладко те обгръща тишината,
когато си я дълго-дълго чакал.
Стоял си в кръчмата сред некъв дим,
говорил си със келнер бърз и мним.
Живеем днес във времето на бързащото време,
ботуш испански станало е неговото стреме –
уж да ти помага трябва да вървиш,
а пляска те със всичка сила със каиш.

Но думата ми беше уж за оня келнер,
пристигна и изчезна, де се е намерил,
или други са го търсили по пустите земи
на кухните с готвачки, пълнички жени.
Но думата дори не бе за оня келнер,
а за тишината плътна и за липсващото време.
И как след глъчка и един айрян,
излизаш ти на въздух не намръщен, а засмян. .

Тишината те прегръща и прониква
и мозъчните гънки млъкват, а не викат.
Блаженството разлива се по крайниците и корема
и за глупостите на бита престава да ти дреме.
Тогава някой казва: хайде да вървим.
И тръгвате към некъв бар любим,
говорите си кротко, чисто, маргинално,
а някой пие чак от сутринта банално.

Говорите, танцувате, трептите и пръхтите,
дърдорите по пътища нагоре и надолу вити.
Накрая се сбогувате, ех, скоро пак, но скоро как,
когато бачкането ни тежи кат неразтурен брак?
Е как кога? Млъкни, идиот! Тогава. Може в бащината къща,
липите са ми точна бройка, но пък имам тъща.
Прибираш се с такси, което изморено
докарва те до жилището ти във зимата вглъбено.

Събличаш се, оправяш се и лягаш във леглото
и със тишината се завиваш, щото
и глад не чувстваш, нито студ,
когато по безмълвието си луд.
Живеем днес във времето на бързащото време,
ботуш испански станало е неговото стреме –
уж да ти помага трябва да вървиш,
а пляска те със всичка сила със каиш.
Как сладко те обгръща тишината,
когато си я дълго-дълго чакал.

Кенефна песен

КЕНЕФНА ПЕСЕН

Когато в късна доба след работен ден
прибра се Ваню от графити уморен,
веднага се напъха във клозета свой,
извади си маркуча кат фалшив герой.
И без дори за миг да се замисли
във мивката се Ванката със кеф изпишка.
Не спеше вкъщи той, а във хотел разбит,
рисуваше картинката на чуден кит.

Парите идваха от някакъв проект,
опитваше се той да стенописва без дефект.
За зла беда на нашия герой обаче,
не беше сам във стаята на плача.
Делеше я със някакъв кретен и пълен сноб,
човек с “критерий” и с колело.
Те спореха чутовно дни и нощи,
основно за кенефа и за българските пощи.

А нашият герой бе в крачка хванат и изобличен,
дори преди да е разкарал своя член
обратно в дюкяна свой и да го изтръска,
нахлу съквартирантът спретнат и избръснат.
И този път той прасна Ваню по главата -
така безсрамно бе развял байряка!

- Говедо мръсно, скапана свиня!
Аз казах ли ти за кенефа, твоята жена
въобще не знам те как търпи.
Но сред жените, вярно, има и свини!

И Ваню без дори да се замисли
го шибна по главата и му каза:
- Дрисльо,
ти мен обиждай, но за моята мома
не казвай дума, че с една тръба
желязна като те подпукам ще заспиш,
ще те пречукам и един дикиш
ще видиш ти, но някой път
от тези, другите, ти чуваш ли, капут?

И оня млъкна и не в земя, а в под потъна,
да каже нещо неспособен се напъна,
направо си излезе здравичка посърнал
и по нощите късни май се е завърнал,
когато Ванката заспал бе като пън
и се въргаляше в халюциногенен сън.

Какъв да е сънят освен спокоен, безметежен,
със хъркане гръмовно и шум като строежа,
който във съседство цял сезон работят
иллитерати някакви и пълни идиоти.
Какъв да е сънят, когато мъжки
изпикал си се във мивката и чушки
видял е твоят най-сериозен враг.
Сънят тогаз особено е благ.

Песен от есента

Мисълта за напусналата те любов
е като есенния вятър,
прекрачващ тихо през прозореца ти.
Той навява спомени за лятото -
ах, голи момичета по нудистките плажове.
Той намеква за зъзнещия мраз
на зимната приказка,
в която всичко мръзне до омръзване,
дори ескимосите със своите
сто думи-самота за снежен ад.
Той обещава бялата лястовица
на люляковата пролет,
в която уханията на новата любов
ще накарат сетивата ти да лелеят
по всичко, що е било, бъде и ще пребъде.
И така отново започва любовта.
И така отново?
И така!

Лазар

Изправил се даскал пред къща седеше,
черната порта пред него мълчеше,
прокашля се той, пооправи калпака,
по вратата потропа и пусна гласа си.
- Април идва, Лазаре, ставай,
свободата теб няма вечно да чака,
от сън се събуждай, хващай гората,
приготви се да мреш, ако щеш да живееш.
Чу ли ме, Лазаре, чу ли ме, ставай!
Престани да сънуваш идните дни,
изпълни се със своето родово минало
и хвани на часовника здраво юздите.
Престани да търпиш като крава,
престани да си скланяш главата,
покажи, че си нещо по-висше от стадо –
април идва, Лазаре, ставай!

А от околните хълмове мигом проехтява
разумният шепот на календара вековен,
народната мъдрост на пет века робство,
съветите на ония, които няма да се прекарат.
- Спи, Лазаре, спи! Няма смисъл да ставаш.
Пролетта идва и си отива, такъв е животът,
недей се хаби, недей пропилява уюта.
И добре, ако вземеш и станеш, какво ще ядеш?
Зимата идва, снегът ще посипе твоето лято,
я по-добре стой си в леглото, спи и сънувай,
недей да превръщаш деня си в кошмари,
чуваш ли, Лазаре, спи и сънувай,
пази си живота, пази си хомота,
не слушай ти даскали, те нищо не знаят,
свобода, не забравяй, има и в робството!

И вече колко години от една страна
даскалът вика на Лазар да стане,
от другата хорът на всички пияници
увещава Лазар да спи и сънува.
А през цялото време, Лазар просто го няма,
леглото му празно пустее,
студена е стаята, студено огнище
немее сред студът на стените.
И къде е изчезнал тоз Лазар
никой не знае, и сам той не съзнава,
че си е плюл на петите.
И какво от това дали той нейде сънува,
и какво от това дали той нейде будува?
И дали той изобщо още Лазар се казва
или не се е прекръстил?
Ох, Лазаре, нищо, ти не беше виновен,
Ох, Лазаре, теб няма никой да съди.
Хайде, прощавай, живей в твойто отсъствие.
Спи в свойто будуване и будувай своите сънища.