събота, декември 31, 2022

ОТЧЕТ, НО БЕЗ ФАКТУРИ

Не мислех да се включвам в хора, но какво ми стана – дойде ми, та ще си кажа.


2022-а беше една добра година и ще направя всичко възможно нещата да продължават в този дух. Имах доста творческа работа, а това е, което винаги съм искал да правя. И това е, което съм.

Дебютирах в писането за малки хора с „Летящата страна“ и се опознах с Ману Саркисян, Георги Тенев (артистът) и мале-мале-мале Краси Кирчев, като за втори път в живота си писах и текстове за песни за постановка – едно изключително вдъхновяващо занимание. Театърът дава много на пишещите хора, защото ги изкарва от масите и бюрата по домовете и кафенетата и ги вкарва в колективния процес на един генератор за идеи, след което ги връща обратно по масите и бюрата, за да си напишат домашното. Театърът е среща – на едни артисти с други, както и с публиката. За съжаление в българския театър доста липсва именно участието на драматурзи в процеса, нещо, което би бутнало нагоре и постановките, и българската драматургия.

Написах пандемичната пиеса „Как се сприятелих с един комар“, от която (поне за момента) съм адски доволен. С нея успях да постигна текст, който на драматургично четене е около час, да се състои от 30 сцени. Една посока, която следвам с част от нещата си, като включим възкратките разкази, които са ми толкова любим жанр, че...! Пиесата беше приета добре от един човек, който ми е страшно важен и ми е мерило. Като съвременен български драматург се надявам да бъде поставена в рамките на следващите двайсетина години. Готиното беше, че направихме четене на пиесата с Мануела Саркисян, Радост Кожухарова, Борис Георгиев и Явор Костов – Йондин. И те се изкефиха.

Участвах в още един театрален процес, който няма да се реализира, но това е част от живота. Оттам обаче си тръгвам с една кратка пиеса, по която ще направим един колективен работен процес с актьорите Явор Костов – Йондин и Емилия Тончева в „Ателие Пластелин“.

Написах кратък текст за швейцарския проект „Улични балади“, редом с деветима други писатели.

Продължих да работя по новия си роман, който е почти готов и се бави толкова време, че вече не знам дали става за нещо, но скоро ще заживее свой собствен живот и аз ще се отстраня от него, за да пиша следващия.

Понаписах някое и друго стихотворение и някой и друг разказ.

Потюхках се, че не се занимавам повече с проза, защото там няма колективност, но ВИДИМИЯТ РЕЗУЛТАТ е в кърпа вързан, а не трябва да се надяваш, че в рамките на следващите СТО ГОДИНИ някой ще постави текста ти. Вярвам, че най-сигурният начин да влезеш в клуба на поставяните драматурзи е да удариш куцото, кьоравото и сакатото с някой роман.

След толкова години инат се пречупих и започнах да кандидатствам с проекти. Взех творческа стипендия и скромни средства от Министерството на културата, за да довърша един сборник с разкази, започнат през 2020 г. Така, поне за един определен период от живота ми, ще се сдобия със скромна заплата за тези час-два-три (санитарен минимум – два), а понякога и повече часа от деня, които успявам да отделя за писане.

Благодарение на творческата стипендия осъществих една мечта, чийто момент рано или късно щеше да дойде, но всъщност това е полезно на проектите – те дават крайни срокове. При едно от трите ми посещения годишно при психиатърката ми в Александровска (поне в последните две години, да чукам на дърво) направо я попитах дали мисли, че би било окей да направя нещо като уъркшоп по творческо писане в психиатрията на Александровска. Тя ми каза, че не би било проблем, стига аз да нямам проблем с това и да не се травмирам по някакъв начин. След това ме запозна с правилния човек и вече три пъти посетих психиатрията. Междувременно направих акция по събиране на книги, а крайният резултат са осем кашона с готини заглавия, които вече са наредени по рафтовете на две отделения и на дневния стационар.

Участвах в репетиционния процес на „О, щастливи дни“ в Театрална работилница „Сфумато“, където, вярвам, и аз дадох нещо на света на Бекет.

Скъсах се от бачкане, но всичко си заслужаваше.

Продължавам да работя в театър и за момента съм открил една ползотворна за мен формула на съществуване: работа на непълен работен ден, която ми дава възможност да се занимавам с доста други неща, а сборът от цялата тази прекраснотия ме прави щастлив.

Продължавам да съм част от екипа на „Виж!“, което си е радост отвсякъде. Ние сме най-качественото безплатно месечно издание за култура и изкуства в България и ако и вие смятате така, можете да ни станете патрони, да си знаете!

Сто процента забравям пет-шест купчини неща, но не възнамерявам да се спирам на личния си живот. Все пак някой ден ще можете да прочетете повече за него, когато напиша книга за живота си с биполярно разстройство, както и още една – за майка ми.

Чувствам се все по-узрял като творец и малко по-малко глупав!

За 2023 г. замислям: роман, завършване на ръкопис по сборник с разкази, въртят ми се в главата десетки идеи и трябва да ги подредя по приоритети. И да се бачка, че всички знаем какво предстои някой ден и е по-смислено да поддържаме високо КПД.

За 2023 г. си пожелавам още: поне една постановка, участие в нови колективни процеси, работа по авторско издание с илюстратор, няколко неща, които къкрят, но съм суеверен. Уъркшопи и развитие по всички възможни фронтове.

И здраве! И да се радваме взаимно!

четвъртък, декември 01, 2022

Петно в Народния театър



Гледам, че 50 актьори в Народния са избрали салама пред свободата. И ДПС пред Александър Морфов. Не отричам мениджърските умения на Васил Василев и бях убеден, че сред кандидатите за поста именно той заслужава да застане начело на Народния. И не мисля, че става дума за това дали някой е ЗА или ПРОТИВ Васил Василев, както изглежда смятат твърде много артисти. Въпросът е дали си ЗА или ПРОТИВ ДПС и ако твърдиш, че изкуството не трябва да се политизира, тук не става за изкуство. Тук става дума за администрация. И това значи единствено, че си затваряш очите пред света, в който живееш, пред държавата, пред кочината, в която живееш и която ще оставиш на своите деца.
 
И ако трябва да сме честни – а винаги трябва, – всъщност Васил Василев не може да уволни Велислава Кръстева. Нея могат да я отзоват или тя може да напусне. Но тя, уви, ще остане. Ще остане като едно петно в Народния театър. Ще остане в ролята си на заслужил пиар на Ахмед Доган. Ще остане, защото всички уж много искат да загърбим деветдесетарското наследство, да загърбим ченгетата и мутрите, но за да това се случи НЯКОЙ ТРЯБВА ДА ПРОТИВОСТОИ. А когато някой противостои, всички му обръщат гръб в името на собствената си сигурност. Дори когато става дума за някакъв си пиар на Народния. Просто защото доброто трябва да бъде последователно и смело, за да победи.
 
И тъкмо тук се дъним от години, защото българите не застават нито зад себе си, колкото и да се залъгват, че го правят, нито зад големите си хора като Александър Морфов, а търпят малките душички като Кръстева. Всъщност има и един трети начин тази жена да напусне Народния, но за българската нация, пардон племена, пардон разпръснати из една територия отделни атоми, той е невъзможен, защото един колектив трябва да застане ЗАЕДНО „за“ или „срещу“ нещо или някой.

Ако заставаме ЗАЕДНО, нито държавата ни ще е пишман държава, нито ние ще сме пишман граждани, нито заплатите ни ще са пишман заплати. Казвам последното, защото единственият начин в България някой да разбере нещо, особено когато става дума за принципи и морал, е да го прекара през философията на собствения си джоб. Това е факт. Това е вредно. Това ни съсипва. Това ни пречи да живеем. Друго няма.