Демократичният свят, или предизборно, с неуважение

Понеже днес един приятел във „Фейсбук“ защити кандидата на ПП-ДБ Васил Терзиев от поредните компромати срещу него с „демократичния свят“, нека и аз кажа своите две стотинки по въпроса. 

Демократичният свят се гради на свободни избори. В свободните избори е важно да спечелиш максимално много гласове. Затова трябва да се спреш на такъв кандидат, срещу когото да могат да се извадят възможно най-малко компромати. Или ако го направиш, въпреки че нито в САЩ, нито в Европа препоръчват този вариант, трябва да си добре подготвен с кризисен пиар. Какъвто нямаше.

В демократичния свят си зависим от избирателите си, така че ги уважаваш и им показваш постоянно това уважение. Това означава и да имаш наум, че за доста твои избиратели това ще е сериозен проблем до такава степен, че няма да гласуват, а ще се замислят дали и на следващи избори да гласуват, щом се чувстват предадени.
В демократичния свят не третираш избирателите, които не са съгласни с теб, като идиоти и балъци, защото целта ти е да ги спечелиш отново.

В демократичния свят не цепиш вота си до такава степен, че различните фракции в него да се смятат една друга за идиоти или за предатели. И да пишат постоянни постове и коментари, в които взаимно да се обвиняват.

В демократичния свят се адаптираш към обстановката. И ако не можеш да оттеглиш кандидат, който ти цепи вота, поне трябва да имаш смелостта да излезеш пред хората и да кажеш:

„Хора, вижте каква коалиция сме. В момента няма как иначе или се цепим.“

Не коментирам изобщо Терзиев като човек. Ще гласувам за него, но ситуацията ми е неприятна и съм отвратен от без отговорността на политиците, за които съм протестира и на които от години давам гласа си.

Терзиев ще стане кмет на София, но вече нанесе щети и ще продължи да нанася такива. И това ще намали мнозинството в Общинския съвет.

Българският език като тъщин

Виждам, днешната масова истерия е свързана със скандала, че Министерството на образованието предлага, когато българският език не е майчин, той да се изучава като чужд език.

Аз предлагам, когато българският език не е МАЙЧИН, да се изучава като ТЪЩИН. Да ме прощават драсни-пални-клечковците, че използвам аналогия с империалистическия английски (езика на световната конспирация и заговора срещу човека), но нали на него тъща е mother in law, демек майка по закон. Та ако ще се хващаме за думите – нещо, което винаги правим, – това е прекрасна възможност за исторически компромис между радетелите на пилона български и поклонниците на демоничния Запад.

Децата просто ще учат български като МАЙЧИН ПО ЗАКОН.

И защото е ясно за кои деца (и представители на кой етнос) най-вече става дума, радетелите на пилона ще са особено щастливи, че на тия деца ще им се натяква постоянно за силата на закона, па бил той и на майчиния език. На свой ред поклонниците на демоничния Запад могат да използват повода да говорят на обществото и на децата за съдебната реформа. И вълкът ще е сит, и агнето цяло. 

Джеймс Бонд: Горещата война на политическата коректност

Тъй като гледам, че и книгите за агент 007 са паднали в жертва на цензурата на епохата, предлагам следното: вместо да заместват вече неудобни думи, нека ги зачеркват с черно или да оставят празни пространства, ако черното носи твърде обидна конотация, така че да не можем да ги прочетем. Ще е по-честно и ще изразява по-пълноценно нашата епоха.

 
А ако някой драматург, който изрично е посочил, че ролите в пиесата му трябва да бъдат изиграни от мъже (като случая с „В очакване на Годо“ наскоро), просто да не го поставят. И при нужда да отбележат: не го поставяме, защото изрично е посочил ролите да се играят само от мъже, което не отговаря на стандартите днес. Или направо да ударят на книгите му печат в някой цвят, който в момента е коректен.

 
Знам, че за много хора основната цел на изкуството в наше време е да не обиди никого, но това не може да бъде причина да заличаваме историята. Ако заличаваме историята, днес тя ще се повтори утре. Това неведнъж е ставало, виждаме го и днес с Тръмп и надигането на десниците в Европа.

Изображението е от сайта www.filmstories.co.uk

Петно в Народния театър

Гледам, че 50 актьори в Народния са избрали салама пред свободата. И ДПС пред Александър Морфов. Не отричам мениджърските умения на Васил Василев и бях убеден, че сред кандидатите за поста именно той заслужава да застане начело на Народния. И не мисля, че става дума за това дали някой е ЗА или ПРОТИВ Васил Василев, както изглежда смятат твърде много артисти. Въпросът е дали си ЗА или ПРОТИВ ДПС и ако твърдиш, че изкуството не трябва да се политизира, тук не става за изкуство. Тук става дума за администрация. И това значи единствено, че си затваряш очите пред света, в който живееш, пред държавата, пред кочината, в която живееш и която ще оставиш на своите деца.

 
И ако трябва да сме честни – а винаги трябва, – всъщност Васил Василев не може да уволни Велислава Кръстева. Нея могат да я отзоват или тя може да напусне. Но тя, уви, ще остане. Ще остане като едно петно в Народния театър. Ще остане в ролята си на заслужил пиар на Ахмед Доган. Ще остане, защото всички уж много искат да загърбим деветдесетарското наследство, да загърбим ченгетата и мутрите, но за да това се случи НЯКОЙ ТРЯБВА ДА ПРОТИВОСТОИ. А когато някой противостои, всички му обръщат гръб в името на собствената си сигурност. Дори когато става дума за някакъв си пиар на Народния. Просто защото доброто трябва да бъде последователно и смело, за да победи.

 
И тъкмо тук се дъним от години, защото българите не застават нито зад себе си, колкото и да се залъгват, че го правят, нито зад големите си хора като Александър Морфов, а търпят малките душички като Кръстева. Всъщност има и един трети начин тази жена да напусне Народния, но за българската нация, пардон племена, пардон разпръснати из една територия отделни атоми, той е невъзможен, защото един колектив трябва да застане ЗАЕДНО „за“ или „срещу“ нещо или някой.

Ако заставаме ЗАЕДНО, нито държавата ни ще е пишман държава, нито ние ще сме пишман граждани, нито заплатите ни ще са пишман заплати. Казвам последното, защото единственият начин в България някой да разбере нещо, особено когато става дума за принципи и морал, е да го прекара през философията на собствения си джоб. Това е факт. Това е вредно. Това ни съсипва. Това ни пречи да живеем. Друго няма.

Накъде или никъде?

Много народ се опасява от бъдещо правителство на спасението на ГЕРБ, ДПС, Възраждане и Български възход. Такова, естествено, няма да има. С цялата си фалшива евроатлантическа принадлежност, ГЕРБ и ДПС няма да посмеят – така ще загубят крехката си легитимност пред ЕС, което им е твърде рисково при всичките му там кюлчета и санкционирани по закона „Магнитски“. Възраждане са във възход и смятат, че на следващи избори могат да вземат повече гласове. Български възход биха се набутали в едно управление, но такова без Възраждане няма как да бъде съставено.

 
Правителство на ПП и ДБ е невъзможно.

 
Въпросът е какви ще ги сътвори служебното правителство и ще има ли този път истинска предизборна кампания.

 
И ще се усетят ли най-сетне ПП и ДБ да разберат, че трябва да започнат да обикалят из страната, да създават адекватни и пълнокръвни местни структури, вместо да си стоят на жълтите павета. Колкото и да говорите на хората за безумния ремонт на същите тези жълти павета, те трудно ще се развълнуват от това. Ако ще говорите за безумни ремонти – във всеки град, във всяко село ще намерите примери. Не подценявайте избирателите. Говорете им на разбираем език. Не ги съдете.
А когато изграждате местни структури, много внимавайте за обичайните кърлежи, които се захващат към всяка партия. Търсете добри кадри и ги ценете. Което означава, че на свой ред не трябва да спускате парашутисти, когато редите листи. Няма как хората да гласуват за вас, ако не видят местните си лидери на избираеми места по листите. Иначе виждат, че сте като всички други.

Българската полиция

Българската полиция е най-съвестната в света.

Тя съвестно си отваря очите, когато види момчета да пушат трева, и съвестно ги затваря пред камионите с хероин.

Освен ако не ѝ кажат обратното, защото тя е добра и послушна.

Работата на българската полиция е да ти казва, че нищо не може да направи, да се прави, че нищо не може да направи и да прави така, че нищо не може да направи.

Всички изключения от това правило са доказателства, които не са валидни в съда.

Българските полицаи са едни от най-работните мързеливци.

Те се оправдават със системата.

И продължават да виреят в нея, защото така са свикнали.

Българската полиция е толкова отговорна, че никога не носи отговорност.

И ги хваща така, че да ги пускат.

Българската полиция не е корумпирана. Тя е принудена да се дофинансира.

Българската полиция е най-намръщената усмихната полиция в Европа.

Тя не е чувала за Кафка, но го прилага в действие.

Българската полиция мрази всички протести. С изключение на протестите на българската полиция.

Българската полиция бие, когато ѝ кажат. И казва кога да бият.

За всяко нещо си има гледна точка, сякаш казва българската полиция. Само тупаник да има.

Българската полиция не идва, когато имаш нужда от нея, за да не свикваш и да не се разглезиш.

Но е винаги тук, когато не ти трябва, за да внимаваш в картинката.

Ако трябва да те закопчае, българската полиция ще го направи веднага. Ако трябва да закопчае някоя мутра, няма да ѝ каже и „копче“.

Българската полиция е патриотична, но за нея хайдуците са хайдути. И обратно.

Българската полиция живее с убеждението, че ни пази. Просто бърка „ни“ с „ги“.

Българската полиция веднага може да ви изрецитира за какво служат българските закони – за да ѝ връзват ръцете.

Нека пазим българската полиция! Тя и без това дебелее, пие и пуши твърде много. Не ѝ остава кой знае колко.

Полицията е мъртва, да живее полицията!

Българският театър

Че ще търча скоро по часовниковите стрелки, ще търча, но преди това да си допия кафето. Хем не ме свърта вече, понеже сутрешната тишина свърши и денят напира отвсякъде. Но звъни се на вратата, отварям и през прага в мене се звери БЪЛГАРСКИЯТ ТЕАТЪР. Пуснал леко шкембенце, от едната страна на лицето млад и изтупан, от другата – стар и вехт. И не идва сам, а си носи прожектор, за да освети скръбното си лице.

– Търся тука един драматург – извисява печален глас.

– Дали съм драматург, не мога да кажа – повече от петилетка не са ме поставяли. Не че е драма. Аз и досега писах един роман, понеже драматизациите по български романи вървят по-добре от българските пиеси.

– Аз чувам, че понякога и фейлетони пишеш. Затуй идвам при теб.

– То и фейлетони никой не ще да публикува, ама нейсе. Казвай!

И зарони българският театър крокодилски сълзи, и то не театрални, ами съвсем истински. Обидил го министърът на културата, предприятие го нарекъл, та сега не могъл да спи и се плашел каква част от плътта му ще орежат. Как така с лека ръка посягали на святото изкуство? И после театърът постепенно се впусна в една прекалена патетика и се понакрещя, и до виждани и невиждани висини стигна, но нему това е позволено.

– Те в момента не могат да те накълцат, ти за това не се притеснявай – успокоявам го аз. – Но на предприятие си замязал и в това министърът е напълно прав, макар и да не го е казал в тоя смисъл. Колко годинки минаха, откакто скулпторът те реформира, а? Откакто най-скъпо за театъра стана най-евтиното, защото то му връзва бюджета? Откакто двайсет-трийсет мечки кръстосват страната надлъж и нашир, за да пълнят своите джобове и касите на театъра, а местните трупи все повече се имат за втора класа актьори? Не те ли направи тъкмо скулпторът една машина за пари, която да захранва себе си? Да, друг трябва да е акцентът в изказванията – не че си предприятие, а кой те направи такъв.

– Че нима публиката е нещо лошо? – тросва се българският театър.

– Трябва и така, и онака – викам му. – Сега театърът в някои градове се унищожава – виж Смолян, да речем. Колко зрители има в Смолян? И как да си върже гащите театърът? И общо казано, откъде да намерят средства за продукции някои театри, за да се измъкнат от финансовите си задължения, като им трябват продукции, за да разполагат със средства? Получава се един затворен кръг. Но на тебе, разбирам, ти е удобно, както и на мечоците, затуй и не роптаете. Къде ти подобни проблеми на "Раковски"?

– И какво предлагаш?

– Аз никой не съм, но поне 50 процента от приходи на човекоглава да идват, а 50 да се отпускат за продукции и пр. Тогава щеше да си повече лицеприятен и в дългосрочен план да си създаваш публиката.

Но българският театър се обиди от последните думи, фръцна се и излезе. Да е жив и здрав!

За да почерпя следващия си гост с кафе: PayPal: paypal.me/ivandimitrofff

Ние ги млатим, те ги пускат

"Ние ги хващаме, те ги пускат", казват, но без да споменат, че: "Ние ги бием, те ни съдят." Както и: "Ние ги млатим, а сетне порочните съдилища в страната на маймуните твърдят, че били допуснати нередности при задържането..." И изобщо, заемаме видни позиции в надпреварата по премълчаване на маловажното въпросченце: по какъв начин ги хващаме, че после най-често да е твърде трудно те да не бъдат пуснати. Но ние сме емоционални хора и не можем да си обясним как могат да ти търсят сметка, след като сме се подразнили, та сме плеснали някой друг шамар някому. А шамарът, то се знае, е относителна категория – там не попадат, да кажем, огнестрелните оръжия, но палки, боксове и ритници са свидни съставни части от нея. Някой някъде публикува видео, на което в някое градче леко погалват тежко провинил се по пътищата на Родината злодей, докато той зверски вика, негодникът. Видеото се завърта по медиите... И веднага става проблем! Но какъв проблем, моля ви се? Нима пръчката не бе основно образователно средство и откакто тя не се използва, нравите твърде се разпуснаха? Нима забравихме хубавата българска дума "кютек"? Нима грешникът, макар самият да не знае това, да не иска да изкупи греха си с някакво си там физическо страданийце? И колко смела е полицията, която обуздава подобни зверове и защитавайки целокупния български народ, смело наказва виновника по нашенски. Къде е проблемът, ще попитате? Проблемът е, че Европа разврати териториите български. Западът пося зловредното си семе и то така порасна, че все по-трудно откриваме корените на балканското си битие. Не щеме ний Европа, не щеме ний беди, а искаме свобода, юмручни правдини! Така говорят и ще говорят из онлайн кафенетата на територията, където малцина са тези, които разбират, че за да "не пуснат" някого и за да съдът проработи, престъпилият закона трябва да е заловен законно. Това, твърди масата, би се отнасяло за държави, в които вече съществува онова рядко срещано по нашите земи животно, дето се зове законност. Но системата, уви, изисква законите да се крепят на закони. И в търсене на по-големия закон, трябва да уважиш по-малкия. Никой не гарантира какво ще се случи нагоре по веригата. И все пак с какво основание искаш да спазват, когато ти не искаш да спазваш, с какви очи искаш справедливост, щом самият ти не можеш да проявиш справедливост в нейното търсене и защо продължаваш да тропаш с крак да ти дават, а си държиш ръката стисната в джоба? Но нищо, свикнали сме. Сега е редът на могъщия народен гняв. А ако смятате, че изразението мнение е безпочвено, както и ако не можете да разберете за какво говори вашият автор (това, на свой ред, би означавало, че сте в период на сериозни медийни пости), напишете в търсачката "бой", както и мястото на действието... Кое е мястото на действието ли? "Ах ти, моя люляно, ти казанлъшка гюлова ракийко! В твоите алкохолни искрици се скриват стотина тома из най-знаменитите епохи на българската история, които са пълни с хиляди велики с славни подвизи, с Димостеновски красноречия, Aтиловски походи, с Ватерловски сражения и пр. и пр. Който те е пил веднаж, той никога не може да те заборави, а който те попива честичко, той оставя в българската история по няколко извънредно важни психологически революции", локализирам мястото на действието чрез цитат от произведение, което се учи в училище. Достатъчно основание, за да премълча неговия автор и оставя народния гняв да прерови паметта си.

Плодовете, казват, помагали

Плодовете, казват, ставали годни за употреба, когато добре ги изтъркаш. С болния мозък обаче работата е друга. Него, за жалост, да го измиеш няма как. И не е да кажеш, че съвсем на кухо бие – работи на пълни обороти, но дава сериозно на късо и като нищо ще унищожи цялата машинария, която зависи от него.

– Извънредно положение! – ще каже някой.

– Вирус! – ще тупне по масата втори.

– При това напрежение и най-мъдрият може да изпуши! – ще заключи трети.

Вирусът е едно на ръка. Положението наистина е извънредно, но отдавна е казано – не се гаси туй, що не гасне. Затова и работата перманентно е изпушила. У нас помраченият разсъдък е сериозен ментален и манталитетен проблем. Как ще предпазиш някое тяло, чиито мозък е вече заразен, задъхва се и не може да изпълнява работите си? Устата може и да се отваря и да ги плещи какви ли не, но не е като да не го виждаш, че само поразии прави, колкото и да се оправдава.

По-лошо е, дето привидно изпушените мозъци най-често са абсолютно бистри, но това не ги прави по-малко криви, а напротив, носи повече вреда. Едно е простотиите да идват вследствие на неизрядно функциониращо сиво вещество, друго е те да станат начин на съществуване.

Но ето... Плодовете, казват, помагали. По тази именно причина няколко тона чуждестранни медицински консумативи добили формата на фурми! Та ще се лекуваме с тях.

– Както и да го погледнеш, все сме нацелили десятката – бият се по чутурите големите мозъци и само леко се попипват по задните части, поопърлени вече от пресата. – Или животът ще е сладък, или смъртта! – разсъждават те.

Но да не вземете да си помислите, че само чуждестранните фурми са сладки. Те лекуват тялото, а кюстендилските череши са дори по-добри, защото лекуват духа. Зарад туй и уволнили щата на театъра.

– Да пърха из народа тоя щат, а не да си стои на топло и да се угоява с актьорските заплати! – произнесли се черешите. – Няма полза от тоя щат в театъра. Затова пък от чистачи полза има, че друго е алеите да са изрядни.

Пък душевните алеи нека да се мърсят и да прашасват. Зер, тях никой ги не гледа. Ама пък хубаво е да седнеш на някоя черешова пейка, да плюскаш фурми, да плюеш и да има кой да ти изчисти костилките, а?

Скъпи читатели. Този текст се разпространява свободно, но ако искате да подкрепите неговия автор, можете да го направите тук:


PayPal: paypal.me/ivandimitrofff

В очакване на Пеевски, или трагедията на бездействието

Завесата предизборно се вдига. На сцената - площадка пред училище, в което ще се състои вотът за европарламента, излизат двама опърпани персонажи. От първата реплика се разбира, че това са журналист и философ. Зад оградата на училището се е надвесил висок блок, от който периодично излизат герои с една и съща реплика: "Подавам оставка!" След това те напускат мястото на действието. В дъното на сцената се спуска мултимедиен екран, на който се прожектират пътища и магистрали.

Едър мъж върви по напукалия се миналогодишен асфалт, сочи го и повтаря: "Това направих. И това. И това. И още ще направя. И престанете с критиките, неблагодарници. Другите само ви оправяха... магистралите, а аз правя, строя, струвам! С ето тези две ръце! Вчера, докато строих новата отсечка на магистрала "Хемус", ми се сецна кръстът. А днес ме корите за някакви си там съкооператори. Това е проблем на домоуправителя!"

Тук едрият мъж е осенен от някаква мисъл. Той вдига драматично пръст във въздуха и казва: "Ето, папата дойде, прекръсти се и каза, че ако във Ватикана имало подобни пътища, в църквата нямало да има проблем със сексуални злоупотреби. Свещениците щели да си карат автомобилите и да задоволяват страстите си с това мъжко, богоугодно дело."

Бързо се оказва, че подаващите оставки персонажи и човекът по магистралата са просто фон, чиято цел е да отвлича вниманието на публиката, за да може режисьорът да постигне драматичен ефект. Жанрът на пиесата е трагикомедия. Същинското действие е очакваната поява на лице с многобройни таланти - вестникар, бизнесмен, меценат на популярното фолклорно изкуство и не на последно място, политик в предизборна кампания. Неговото име е, да кажем, Пеевски. Името е случайно избрано, защото авторът на този текст не може да си спомни как се казваше този персонаж в постановката.

От думите на двамата главни герои научаваме, че годината е 2019. Те очакват Пеевски от 2017 г., когато той е видян за последно в най-големия театър в държавата - парламентът. За съжаление актьорите в него са слаби и какъвто и жанр да подхванат, правят от него пълна трагедия. И двамата герои са измършавели, все пак висят на мястото от, има-няма, две години. Въпреки това надеждата да видят Пеевски ги крепи.

Не, те не очакват от него лична услуга или нещо подобно. Журналистът от две години пише текстове за Пеевски, нещо, което той прави и сега, тракайки невротично по клавишите на лаптопа си. Той искрено желае да разбере дали основното вдъхновение за неговото перо, тоест за белия дигитален лист, е жив или мъртъв.

Философът на свой ред използва фигурата на Пеевски, за да повдигне основни проблеми на съществуването. Като това дали ако никога не си виждал някого, той наистина съществува. И дали в мига, в който някой осъзнае, че не съществува, ще изчезне в облак от дим. Философът се надява да провери този въпрос практически, когато Пеевски се появи.

Журналистът твърди, че ако част от нечий бизнес е видима, тогава колкото и неговият собственик да е невидим на пръв поглед, той се пада видим в измерението на икономиката и финансите. Философът не разбира как, ако само част от бизнеса ти е видима, самият ти можеш да бъдеш видим. Това би означавало да си или полувидим, или полуневидим. А нещата или са, или не са - средно положение няма. Или ако има, то е възможно най-лошото нещо. Журналистът сочи мултимедийния екран зад тях, на който едрият мъж продължава да ходи по напукания асфалт и да повтаря: "И това направих. И това..." Неговият довод е, че напуканата магистрала е на една година. Съответно тя е както нова, така и стара. Така че средно положение има и философът се съгласява с това.

Двамата спират за малко диалога си. Разхождат се по сцената. Отправят погледи в различни посоки. Установяват, че Пеевски не се вижда нито на хоризонта, нито до будката за вестници, която всъщност е негова собственост. Журналистът казва, че чрез будката за вестници Пеевски присъства косвено в пространството. Философът е на мнение, че човек не може да съществува косвено. Той допълва, че разумът му се съмнява, че Пеевски ще се появи, но вярва в неговото пристигане. Журналистът е атеист и отрича както религиозната вяра, така и вярата изобщо.

"Вярата дава възможност на човека да се хване за спасителната сламка и да се измъкне от блатото, в което потъва", казва философът. "Това за съжаление зависи от държавата, в която се намира блатото, отвръща журналистът. А държавата, в която се намираме, е тази, чийто основен механизъм е да прави всичко възможно невъзможно."

В дъното на сцената се спуска втори екран, на който излиза леко разчорлена дама. Изглежда, тя страда от същия говорен дефект като едрия мъж, защото не спира да повтаря: "Всички са виновни! Само аз не съм! Затова ще ви оправя! Ще вземам, за да давам, и ще давам, за да вземам! Само вместо да вървите - скачайте на левия си крак. Европа е ужасна. Измисля всякакви полове и други щуротии. Гласувайте за нас. Защото ако ние влезем в нея, ще излезем!"

Оттук нататък двамата главни герои водят диалога толкова бързо, че гласовете им се смесват. Какво означава да живееш в една държава? Да имаш местожителство по адрес или да се прибираш вкъщи, за да поливаш цветята? Да излизаш на балкона си, макар и обграден от бодигардове, или да пращаш бодигардовете да охраняват пространство от въздух между тях? Да избереш летище София или летището в Дубай? Да си правиш селфита, докато ядеш картофи в Самоков, или да се снимаш с екзотични ястия в Дубай? Всъщност последните два въпроса нямат значение - и без това не публикуваш снимки...
Може ли в изборите да участва някой, който не е бил виждан в последните 2 години?

Според институциите може. Това е доказателство за абсурда, който внася човекът в обкръжаващата го среда. Не би хрумнало дори на драматурзите. Ако институциите действат по начин, който очевидно подкрепя нещо неправилно, значи те не са никакви институции. А ако институциите не са никакви институции, няма държава. Тогава най-вероятно в държавата няма и никаква политика. Следователно не може се говори и за наличието на политици.

Така излиза, че държавата е едно огромно, пусто пространство на вакуум, в което промяната е невъзможна. Но това е само на пръв поглед. Защото от избирателите зависи дали ще гласуват за някого, който е невидим и е жив по документи, но е мъртъв в публичното пространство. За някой, който присъства в парламента чрез своето отсъствие. И който е машина за производство на абсурди в една и без това абсурдна държава.

От друга страна, за невидимите политици гласуват невидими хора. Така че въпросът е в ръцете на институциите. Или по-скоро в дланите на обикновените хората, чиито интереси би трябвало да бъдат защитени от институциите. И които би следвало да си дават сметка, че ако не искат да живеят в абсурд, трябва да тропнат с крак и да досаждат непрекъснато на режисьора на пиесата, докато на него не му писне и реши да смени жанра. Така абсурдът може да се превърне в комедия. В стария смисъл на думата - всичко да завърши добре.

За хората с имена на руски реки

Онези, които искат нови девети септември, защото тогава била възтържествувала справедливостта, са забравили съдбата на поетите, чиито снимки са сложили за свои профилни снимки във Фейсбук... Странно само как те настояват за нов девети септември, направо казват кои трябва да бъдат отстреляни, а в същото време продължават да работят в национални институции на държавни службички. Но това е драмата на либерализма и вървящия с него плурализъм.

Същите индивиди, които се размножават с главоломна скорост, така че скоро най-вероятно няма да могат да се кръщават на руски реки - имената на реките просто ще свършат, та същите те говорят за това как при нов девети септември България най-сетне ще бъде отново свободна държава. За късмет от горчив исторически опит знаем, че в техните глави свободата е робство, та веднага можем да си преведем това изказване. България отново да бъде поробена от руските окупатори - това е тяхното най-съкровено желание.

Междувременно в коментарите под техните постове някакви невежи ги обявяват за истински българи и жестоко се лъжат. Не, това не са българи, това са фалшиви руснаци. Живеем в криза на автентичността. Какво да се прави. За съжаление доста хора не могат да направят разликата между истинското и ментето...

За това как щях да се гръмна, Гришо, супербългарите и една тъжна работа

Този текст се посвещава на един известен български модел от женски пол.

Още не съм започнал да си пиша статията за Дневник, която вчера не успях да напиша, защото бях помлян от четири стихотворения, а драмите вече започнаха... На личния си профил пуснах обява за това, че си търся женски вокал за нова група. Изглежда имам прекалено много изисквания, но просто съм една кифла от мъжки пол и като искам нещо, то винаги е адски конкретно.

Първо да вметна, че днес вече ще трябва да напиша не една, а две статии, защото и за Актуално реших да драсна и аз някой скромен ред като уж вървежен и известен автор, който продава обидно малко бройки от книгите си, въпреки че си скъсва задника да обикаля по провинцията с четения и свои книги.

Та пиша поста, че търся певачка, тагвам четири принцеси от Венера. Ама такива като от филм на Тим Бъртън принцеси. Не някакви лигави. И след някакви си 30-на минути едната от тях, известен модел в една модна агенция, който свири на китара и си пада и става по психеделичен рок, ми пише да се гръмна още днес. Че и от Париж го изстрелва това моделката от кориците на списанията. Обичам да й гледам клипчетата, на които свири по гащички. Разтуптява ми сърцето. Човещинка…

Сега съм си пуснал „Traveling Light” на Иво Димчев като начало на плейлист с негови песни, слушам как той извива гласа си, подсмърчам и всеки момент ще ревна. Вече знам, че ще има и сополи. Чувствам ги гадовете как клокочат в душата ми. Душата ми е сопол, бе! Представяте ли си докъде я докарах?!! Вадя пет пакета носни кърпички от шкафчето под мивката, което все заяжда и изобщо не успява да ме накара да се почувствам по-добре. Да са ми под ръка, не е като да не се познавам. Някои плачат като гледат Титаник и Лео потъва в ледените води на океана, въпреки че до мацката му има доволно място, да се чуди човек как тази безсърдечна кучка я мързи да си мръдне задника, за да любовта на живота й не умре. Аз пък плача, когато известен български модел, удивително красива жена с изключително добър музикален вкус, която съм имал наглостта да тагна веднъж във Фейсбук, ми пише да се гръмна. И то още днес! И ми го стреля този парфюмиран императив от Париж, докато аз, бедният поет, кротувам в скромната панелка и слушам как мъжът три етажа под мен гледа някакъв неопределен спорт по телевизията, а жена му го врънка да слезе да вземе хляб Добруджа, майонеза и два кренвирша за обяд. Той работи като нощен пазач на близкото училище, а тя е без работа от няколко месеца. Клетници… И парижка проклетница, но това само си го мрънкам, защото съм разстроен, сигурен съм, че е прекрасна и неповторима.

Най-гадното в случая е, че съм прекалено послушен и разбран мъж. Каквото ми кажат красивите и съответно опасни жени, на мига се опитвам да го изпълня, така че бъркам под дюшека и взимам парите, с които разполагам до края на седмицата. Картата ми е празна, но чакам два хонорара. Вечната съдба на фрийлансъра, все тая. Пари вече няма да ми трябват. Веднага излизам, нищо, че днес дават опасни жеги. Наскоро излязох от болницата, бях се дехидратирал и това никак не е препоръчително, но ми е толкова тъжно, че не ми пука. А и краят идва. Очевидно този път няма да стигна дори до реанимацията, а спешната помощ само тъжно ще поклати глава и ще ме занесе директно в моргата. Поне там няма да е такава зверска жега…

Още ми е адски тъжно. Сълзите ми рукват. Мамка му. Сега осъзнавам, че съм забравил кърпичките на икейската маса за десет лева в хола. Горд собственик съм на няколко такива и обичам да ги галя по муцуните, но сега не ми е до никакво галене. Нямам носни кърпички, а точно тази сутрин свирих на китара и си представях, че съм рокзвезда. Още съм облечен в черно, но не това е проблемът. Реших да се правя на гъзар, нали разполагам с огромно и леко поначупено огледало. Ох, вярно, сигурно затова от няколко години освен, че съм беден писател, жените ме търпят по три дни и ме зарязват. Тъпото огледало! Как успях да го прасна така през пролетта на 2014-та, докато вкарвах празния бидон от кисело зеле от балкона вътре, за да го метна в мазето? Да не реши човек да си направи кефа и да си сложи черен молив и спирала, докато свири меланхоличен рок на черната си китара значи… Ама откъде да знам, че ще ревна така? Откъде да знам, че през цялото време в Париж една жена, която съм виждал един път на концерт в малкия Микстейп и която така и не се престраших да заговоря, защото си бях оцапал бялата тениска с лютеница, ще ми вкара такова емоционално кроше. Това е. Рундовете са доникъде, аз лежа бушониран, докато нокдаунът бързо се превръща в нокаут.

Вървя по тротоара в Люлин. Няма да казвам в кой микрорайон живея, все пак мизерните пари, които свършват в момента, в който излязат от банкомата, ги изкарвам като либерален журналист и постоянно ме тормозят в коментарите, че съм антибългарин, толераст, отрепка долна и как щели да ме набият… Продължавам да рева като пикльо. Всъщност не знам защо казвам „като пикльо”, напоследък подозирам, че съм вдигнал статуса и съм се превърнал в посерко. В същото време така съм се спекъл, че и аз вече не зная как да се самоопределя. Спечен посерко звучи в крайна степен противоречиво. Такова животно просто няма. Молива и спиралата отдавна са се разтекли и си представям каква гледка съм отстрани. Някакъв брадат изверг в средата на седемдесетте, който е облечен в черно и се е разтекъл по лицето, че и повече.

Увесил нос продължавам да слушам напевния Иво Димчев на огромните слушалки. Музиката за един ефирен миг ме развлича, когато се сещам, че приятелката, която ми беше дала да ползвам огромните бели слушалки Сони преди две-три години, за да не ме набие съседът отдолу, защото свиря прекалено шумно на китара, тази същата оня ден ми каза, че си ги иска обратно. Става ми още по тъжно. Рухвам на земята. Вали дъжд, но е 41 градуса. Дъждът е от пот. Надигам поглед към небето.

- Не-е-е! – крещя патетично като в някоя холивудска боза и се тръшкам. - Защо а-а-аз, Господи! Защо а-а-аз!

Мъката ме залепва за земята, едвам се изправям, краката ми треперят. Влизам в магазина, към който съм се запътил. Продавачът яде хот дог, дебел е и плува в собствения си сос. Преди да успея да го изгледам въпросително, което е трудна задача (солта ми щипе на очите), той захвърля храната на стъклената витрина и я изцапва с горчица и майонеза. Кетчупът невъзмутимо си стои върху хот дога, вместо и той да се размаже по стъклото. Забележително явление! А той вади салфетка и замазва положението. Усмихва се притеснено.

- Климатикът ни май сдаде багажа.

Идва ми да му кажа, че хич не ми пука за малоумния му климатик. По пътя насам двата литра вода, които съм изпил до момента, са успели някак да се озоват на тениската, по гащите ми и по опънатите бели чорапи, които се подават унило от сандалите. Дори с това не ми се занимава, значи положението е повече от сериозно. Но не трябва да забравям защо съм тук.

- Колко ти струва най-евтиният пистолет? – питам.

Продавачът в кварталния оръжеен магазин ми хвърля поглед в стил: и ти ли, Бруте. После изрежда опциите: автоматичен, полуавтоматичен пистолет или револвер. Тръгва да влиза в подробности, които дълбоко не ме интересуват. С тресяща се от нерви ръка бъркам в задния си джоб и изваждам купчина смачкани банкноти. Хвърлям ги на все още зацапаната витрина. Трескаво ги броя. Не стигат! Кажете ми сега живот ли е това? Един пистолет да не можеш да си купиш. С последна надежда вадя от страничния джоб прокъсаното си портмоне, в което има още две банкноти. На стъклото издрънчават и всичките ми стотинки – няколко по два лева, три по един, четири петдесетачки и някакви други монети. Една от двулевките се озовава в кетчупа, но на мен така ми е паднало пердето, че невъзмутимо си я взимам обратно. Забърсвам я с една от сополивите салфетки. Все още съм се разтекъл. Сигурно съм грозна гледка, особено със зимното бирено коремче, което още не съм успял да сваля и което издига секънд хенд тениската ми.

Парите пак не стигат. Изпадам в шок. Сигурно щях да звънна някой телефон и да се опитам да взема заем, ако не дължах пари на половината микрорайон, че и на завидни части от няколко други микрорайони.

- Имам ли други възможности? – питам тъжно продавача.

Шишкото се подсмихва и ми предлага противошокова палка. Коригирам го на момента.

- Интересувам се от летален завършек. Разбираш ли, човек?

- И ти ли? – отегчено се мръщи той.

Предлага ми боен нож като този на Рамбо от не знам коя от частите. Това ми се струва прекалено болезнено.

- Нещо друго нямаш ли?

Той потъва в дълбок размисъл, но завидно бързо изскача с нестандартно решение. Продава ми граната за 60 лв. Тръгвам си, а по пътя за вкъщи си купувам ром Атлантик. Задължително трябва да вкарам нещо. Прибирам се с две торбички. В едната е гранатата, а в другата – бутилката. Някой пак е пикал във входа, но не съм скандализиран. Да, това не ми се случваше, докато имах възможност да живея в центъра, но от достатъчно време живея в Люлин, за да зная за какво става въпрос. Асансьорът пак не работи. Изкачвам се до последния етаж. Съседът долу продължава да гледа спортното предаване. Жена му още го врънка да слезе да купи храна.

Най-сетне съм у дома. Как да обясня на моделката в Париж, че нямам възможност да си купя пистолет? Не искам да съм жалък. От друга страна тя така и не се сети да уточни, че трябва да се гръмна с пистолет. Ще изпълня заръката. Ще се гръмна с гранатата и това е! Не мога да се трая повече, а и много искам да я направя кефа.

Отварям чекмеджето на бюрото, в което се мандахерцат неиздадените ми ръкописи. Има две-три нелоши неща. За проза говоря. Стихотворенията ми отдавна не стават. Пиесите ми не се играят. Статиите ми имат по 42 гледания в нета. Никой не ги чете. Едно време не беше така. Едно време не бях такъв. Но за жалост живея в настоящето. Няма как да избягам. Е, сигурно смъртта ще ми вдигне статута. Май не съм чувал друг писател да се е самоубивал с граната. Отпивам смело от бутилката спиртна напитка с есенция на ром. Така пише на етикета. Сядам на пода. Изпивам половината шише, гледам съсредоточено гранатата двайсетина минути, взимам я. С рязко движение дърпам халката.

- Па – чува се от гранатата.

След това от нея се разнася нещо като кашляне, вдига се рехав пушек. Сърцето ми всеки миг ще изскочи като на анимационен герой, който току що се е влюбил. Ей сега ще се напикая от напрежение, но нищо не се случва. Чакам цели десет минути. После надигам озадачено гранатата и я оглеждам. На дъното й пише:

MADE IN BG

- Аха – кимам разбиращо.

Вече и гранатите са ментета.

Странно, но след цялото това напрежение тъгата ми рязко си бие шута. Живот ли е да го опишеш? Вдигам се от пода и се надвесвам над лаптопа. Слънцето напича здраво, но сега си давам сметка, че поне не е зима и не се питам дали всеки момент ще ми спрат парното, защото поредната медия закъснява с поредния хонорар. Всъщност не е чак толкова зле.

Отварям отново фейсбук. Коментарът за гръмването ме гледа неумолимо и освен сърцето, което съм му лепнал, има втори лайк от една стара приятелка. Пиша й, за да я питам толкова ли е зле статусът.

- Толкова е зле – отговаря ми тя.

Дори не споря, признавам й, че не съм само спечен дришльо, ами съм и пълен тъпак понякога. Тя ми пише, че кима разпалено с глава. Пак ми става тъпо. В този момент получавам друго съобщение. Певица, която е участвала в някой от музикалните формати иска да пробваме нещо заедно. Гледай ти! Тъкмо оставиш всяка надежда, а на нея нещо й щукне и се връща. Чатим си възторжено. Разбираме се нещо, после тя отива на работа. Аз трябва да сядам да пиша най-сетне един текст за Гришо и супербългарите, от чиито приказки излиза, че целият народ играе страхотно тенис, а Гришо за нищо не става и затова го е смачкал Федерер. Аха да тръгна да го почна, дори не съм написал заглавието, когато решавам да си проверя мейла. Отварям пощата и ми излиза новината, че Кристиан Такев е умрял на 51 години.

Този път не плача, но отново ми е много тъжно. Един от най-читавите и качествените хора в тази държава е починал на 51 години! И един от индивидите, които най-адекватно успяха да обяснят политическите си убеждения в обърканата днешна ситуация. И също така имаше страхотни изказвания като част от "Да, България". И сто процента е направил страшно много за нашето общество като преподавател по гражданско право в СУ. Кристиан Таков, не те познавах, но се радвах, че в тази страна вирее човек като теб. Човек и в същото време истински гражданин, каквито все по-малко се срещат по тези съмнителни балкански географски ширини. Съжалявам, че толкова рано се преселваш на небето. Вярвам, че паметта за теб ще остане! Почивай в мир.

Това е. Всички тези драми, преживявания, тръпки. А денят е едва към половината си. Какво ли ще се случи до неговия край? Кой знае…

Текстът е публикуван за пръв път в електронното списание "Егоист" на следния линк: http://egoist.bg/za-tova-kak-shtyah-da-se-gramna-grisho-superbalgarite-edna-tazhna-rabota/

Морето на живия Александър

Александър Секулов не може да бъде описан с две думи. Той е пловдивски общественик. От известно време е и драматург на „Драматичен театър Пловдив”. Именно той задвижи постановки по известни български романи, от които фаворитът ни е „Възвишение” (под режисурата на Иван Добчев и с Бойко Кръстанов и Асен Блатечки в ролите на двата главни героя.) Между другото Лили Абаджиева постави там неговата пиеса „Няма ток за електрическия стол” в същия театър.

Освен това Александър Секулов е и част от редакционната колегия на литературното списание „Страница”, което е едно от малкото хубави литературни списания от нас. В топ три са ни още бълтгарската Гранта и списание „Съвременник”. На всичко отгоре той е и автор на доста книги, които няма да изброяваме. Но ще поставим акцент върху поезията му и върху романите „Колекционер на любовни изречения” и „Островът”.

Тази вечер може да го срещнем лично на премиерата на последната му стихосбирка в София. Книгата се казва „Море на живите” и е издание на „Изток-Запад”, което е леко странно, защото досега той работеше с издателство „Сиела”. Може би това се дължи на факта, че „Сиела” толкова рядко публикуват съвременна българска поезия? В крайна сметка това няма значение. Един автор може да работи с много издателства…

В крайна сметка можем само да адмирираме „Изток-Запад” за това, че публикуват тази стихосбирка. Както и за това, че те не са от издателствата, които се опасяват да публикуват съвременна българска поезия, защото тя не се продава в главоломни тиражи.

Можем да адмирираме и стихосбирката на Александър Секулов, която звучи точно като описание на очите му: „Море на живите”. В която нямаме търпение да се гмурнем. И да отидем на премиерата или да се сдобием с нея и да я прочетем. Защото хубавите книги имат значение.

Къде: Театър „Българска армия, пети етаж, зала „Миракъл”

Кога: 08.02.2017, сряда, 19:00 часа.

Бързата работа, смърт за някого

Този текст се посвещава на жената, която почина в „Ечемишка”.

На работливи ни се носи славата. Или по-скоро ние си я носим с учудващо упорство. Все пак това е една от опорните ни точки в нашия разпадащ се свят, в нашата разпокъсана държава. Другата опора е славната история, поради която се тупаме в гърдите. Нищо, че забравяме да си вземем уроците от нея. Нищо, че и нея някак не съвсем я знаем. Цитираме онова, което ни изнася и си правим оглушки за онова, което не се връзва в нашата лична картинка. Третата опорна точка е мрънкането, разбира се. Не сме доволни от нищо, с изключение на себе си.

Но сме работливи, това се знае. Даже ни се носела славата в Англия, Германия, по широкия свят. Само в нашата държава май не сме толкова работливи. Но нали и без това ни плащат малко? За какво ни е да работим като ни дерат кожите? Я да си стоим, да се правим, че работим и да си вземаме заплатите. И по времето на социализма така беше. Ти само си кротувай, пази си местенцето, чакай си пенсията и си гледай семейството и дома. Няма смисъл да се хабиш. Да не би работодателят да се хаби за теб? Ти си гледай къщата.

Виж, блокът ни може да е с олющена фасада, но апартаментът ни е друго нещо. Паркетът е новичък, мебелите – също. Ако не са новички, поне всичко е подредено, чистичко, спретнато. Нищо, че си хвърляме боклука през прозореца. Че го тъпчем по тротоарите. Сядаме пред плазмите. Може светът навън да се разпада, но това не ни интересува. Е, псуваме понякога и даваме акъл, защото сме царете на това. От всичко разбираме. От дърводелство, от пчеларство, от футбол, от политика. Нашето мнение е най-правилното. Но май и нашата салата е най-добрата. Ракията ни също. Няма други като тях.

А по плазмата се точат новини. Например някаква жена умряла в „Ечемишка”. Паднало й осветително тяло върху колата. И край! Точка! Но ние не сме виновни. Виновен май няма. Даже, казват, септември миналата година направили профилактика и нищо не открили. А не я ли направихме ние? И не бързахме ли? Може би жената ни чакаше вкъщи? Или отново си гледахме през пръсти ниско платената работа и затова я претупахме? Или просто не догледахме нещо? Защото какво би могло да се случи? Нали няма да сме ние. Ама май и ние можем да сме и не си даваме сметка. И ето какво става: смърт на човек. Смърт поради нечия грешка.

Но ние имаме опит в тази работа. Отсега знаем какво ще се случи. Никой няма да бъде виновен. Всички в тази страна сме невинни до доказване на същото. Свети води ненапити сме. От друга страна всички около нас са виновни. Оня, защото ни гледа накриво. Продавачката, защото се държи сопнато, нищо че и ние й повдигнахме тон. Всички гледаме само себе си, вършим само своето, личното. Не си отваряме очите. Не мислим за общото. И резултатът е смърт. Не само смърт на хора по пътища, тунели, поради паднали висулки. Не само смърт пред нищо ненаправили свидетели. Не само смърт в наводнения, бедствия. Но и смърт на едно общество. На нашето.

Гледаме го как умира и мърморим, затворили се в своите кутийки. И това е. Мислим, че не можем да направим нищо, но май по-скоро нищо не правим. Искаме да променим света, но грам не променяме себе си. Прекалено сме безгрешни и съвършени. Говорим за това как умират ценностите, а дали ги пазим? За това колко са невъзпитани днешните деца. А грижим ли се достатъчно за собствените си деца? Говорим за това как няма за кого да гласуваме, а не гласуваме дори за себе си в избора за собственото си съществуване. Искаме да сме хора, но често предпочитаме да живуркаме, да я кретаме някак. Искаме да сме добре заплатени, но безропотно приемаме да работим за ниски заплати. Защото нямало какво да направим. Защото някой друг бил виновен за нашата клета, нещастна съдба. Но май съдбата сами трябва да си я изковем. Само сили ни трябват и най-вече желание. Но май и желание нямаме. Затова продължаваме да си мрънкаме. Продължаваме да се бием в гърдите със своята славна история, докато денят ни убива. И продължаваме да си гледаме своята, личната работа, затваряйки очите за чуждото.

За съжаление обитаваме една територия, която носи името България. Живеем с други хора, които носят името българи. А ако можехме да живеем на остров колко би било хубаво! Въпреки че май тук всеки живее на своя си остров. Може и да не ни се иска, но колкото и да разкъсани да сме, територията ни прави някаква общност. Нашето става и чуждо. Чуждото става и наше. Но дали ще го осъзнаем някога? Дали дори след години ще проумеем, че сме отговорни не само за себе си, но и за другите? Защото става някаква човешка грешка и после? Смърт. Успокояваме се, че сме живи, неразбирайки, че всяка смърт от човешка грешка е и наша смърт. Смъртта на една общност. Но нищо! Нали сме живи. Продължаваме да мрънкаме. И си претупваме работата. И си претупваме работата. И си претупваме работата.

И докога така?

Земя на надеждата

За добро или лошо публикуването на качествен графичен роман в България е събитие за родните читатели. Ето защо няма как да не отбележим с два вдигнати палеца излезлия наскоро "Земя на синовете" на италианеца Джипи. Изданието е на "Жанет 45", които помним и с българския трагикомикс "Вечната муха" (с автори Георги Господинов и Никола Тороманов). В случая обаче става дума за един автор, който измисля историята и я визуализира...

Джипи (псевдоним на Джани Пачиноти) се занимава с илюстрации от 1994 и вече е известен автор на комикси. Освен на графични романи той е художник и на карикатури, но снима и късометражни филми. С първата си пълнометражна лента "Последният землянин" той дебютира не къде да е, а на филмовия фестивал във Венеция.

Превелата от италиански "Земя на синовете" Нева Мичева казва за книгата: "Най-новото и нетипичното от Джипи". Склонни сме да й вярваме, без да познаваме останалите му творения. Основните теми в постапокалиптичния черно-бял комикс са отношенията между бащи и синове, както и четенето и писането. Друга водеща тема е тази за жестокостта на живота и природата, без тя да е съпроводена с морална оценка. В природата нещата са такива, каквито са, и това прави въпросната жестокост естествена и дори някак невинна.

Началото е ударно и грабващо: "За причините и обстоятелствата, довели до края, могат да се изпишат десетки глави в книгите по история. Но след края книги вече не се писаха." След тези думи сме захвърлени в черно-бял свят на разруха, обитаван от две момчета и техния баща. Постапокалиптичната ситуация (както и всичко останало в сюжета) е докрай изчистена. Така и не разбираме какво точно се е случило със Земята, какво е довело до разрухата. Тук романът на Джипи се доближава до "По пътя" на Кормак Маккарти. Други възможни паралели между двата романа са черно-белите краски като основно изразно средство, както и връзката бащи-синове.

В "Земя на синовете" форматът на комикса е засилен до крайност като действието е придружено с дълги моменти на мълчание, тишина. Диалогът е сведен до минимум. Изказва се само най-важното. Въпросите нямат еднозначни отговори, а по-скоро пораждат нови въпроси . В ядрото на книгата стои това, което не може да се изкаже, което говори с тишина.

Няма как да не се отбележи, че "Земя на синовете" е една майсторска жанрова книга, която като всяка майсторска жанрова книга надскача жанра си. След изчитането на комикса Джипи автоматично се превръща в автор, който ни е интересен и когото ще следим с любопитство. Няма как да не изразим гласно явната си надежда, че издателство "Жанет 45" ни готви нови срещи с него.

Доколкото можем да съдим от последователността на издателската политика, има изгледи това да се случи. Веднага се сещаме за поредицата "Кратки разкази завинаги" (в която отново основна роля играе Нева Мичева), за кубинската и индийската поредици, за налагането на автори чрез регулярното им издаване (като Етгар Керет). Другата ни явна надежда е "Земя на синовете" да не е единичен случай и "Жанет 45" да продължи да предлага на българските читатели графични романи. Жанр, в който сме влюбени,но се налага да следим на чужди езици. Поне засега.

Но за момента не ни остава друго освен да благодарим за хубавото издание (графичното оформление и визуалната адаптация са дело на Кирил Златков) и да се радваме, че на българския книжен пазар все по-често се появяват нетрадиционни (поне що се отнася до нашия пазар) и визуално грабващи книги. Като тази, за която току-що поговорихме.

Почти безобидните МУЗИКАУТОР

Няколко разсъждения за благотворните ефекти, които може да има „диалогът” между БНР и „МУЗИКАУТОР”.

За скандалите в нашата мила татковина няма празници и почивни дни. Скандалите никога не спят, ами сякаш дори и само чакат медийното пространство да попритихне за момент, за да избуят с нова сила. И ето, започваме новата 2017 година с нова славна караница този път за музикантски права. Уж борейки се за по-добро заплащане за българските музиканти, най-голямата българска организация, която се занимава с авторски права „МУЗИКАУТОР”, се опитва да бие шута на БНР, защото оттам не могли да им дадат поисканите пари.

За парите, естествено, нищо лошо. Трудът на хората на изкуството е не по-малко ценен от този на трактористите и строителните работници, независимо от целокупното мнение на българския народ, който често безпардонно открито укорява българските творци, че са хрантутници и безделници. Но такива са порядките в нашата държава, работата трябва да е истинска, да има пот, затова и трудът на толкова хора сякаш не струва почти нищо – онова тяхното не е „истинска работа”, те се „забавляват”. Ама я опитай, мили ми, Ганьо Балкански, я опитай своето перо в литературата и да те видим дали няма да ти излязат свитки и мазоли от преписване? Дали няма да ти помътнеят очите от необходимото четене? Или стани музикант, за да видиш, че обратно на мнението ти трудът на музиканта не се изчерпва с един концерт, ами трябва и да репетираш, да си поддържаш инструмента, да си уговаряш участия. Но както и да е. Бай ви Ганя като стане дума за култура и образование става като непослушен ученик, зарейва погледа си през прозореца, защото някъде там, на улицата има ресторант и той очаква да свърши скучната лекция, за да отиде да си хапне бобче, сланинка, че може и една ракийка да удари.

Но нека, мили читатели, се върнем на нашите любимци от „МУЗИКАУТОР”. Тези възрожденци, които с античните пищови на доводите си пукат срещу БНР и крещят възторжено, че добрите времена за българската музика ще дойдат само чрез революцията. Че чорбаджиите от БНР трябва по-издълбоко да бръкнат в джобовете си.

Първо, с течение на годините „МУЗИКАУТОР” се е утвърдила като една дълбоко безполезна институция, от която музикантите могат да понасъберат по някоя и друга жълта стотинка. Ако не вярвате на думите ми, можете да си направите труда да гугълнете въпросната организация, но трябва да ограничите времето на търсене преди скандала. За последните пет години най-големите новини относно „МУЗИКАУТОР”, са свързани със спора на организацията с Рут Колева и с обвиненията от страна на поета Александър Петров към Васил Гюров и Магдалина Тодорова относно непрозрачност и ненужно направени разходи. Това говори само по себе си за организацията. За да не бъда обвинен в едностранчивост и целенасочено плюене по организацията, ще приведа и факта, че организацията се съди със “Cinema City” относно музиката в „Междузвездни войни”. Ще поживеем и ще видим, както се казва, дали това дело ще доведе до нещо или е просто куха пиар акция, която цели да осмисли съществуването на „МУЗИКАУТОР.”  

Второ, джобът на БНР е прокъсан и с течение на така любимите ни преходни години (белязани от отчайващото усещане за безкрайност) той изтънява все повече и повече. Бюджетът на радиото се стопява с всяка изминала година. И отговорът на едно подобно изискване за отпускане на повече пари не би могло и да бъде друго освен: „Пари няма!” Защото това не е реплика на радиото, а на държавата. И тази реплика се мантрува по отношение на изкуството и културата с привиден рационализъм през последните 26 години, докато (о, чудо!) пари за магистрали и за спасяване на фалирани поради нечии нечисти интереси банки винаги се намират.

Тук веднага някой може да възрази с аргумента, че БНР дава за музикални права едва 1% от бюджета си и че няма друго национално радио в ЕС, което да плаща по-малко. Да, но също така няма друга държава, която да дава по-малко пари за култура, така че тук проблемът далеч не е в БНР, а е на държавно равнище. Интересно би било ако ще се вади този аргумент, да се види дали не сме и единствената държава в ЕС, която дава толкова малко пари на държавните си медии. Не съм виждал резултатите, но доколкото познавам хора, които се трудят по тези медии, смея да твърдя, че не бих се изненадал отговорът на този въпрос да е положителен. Тогава какво правим? Не увисва ли този така уж несъкрушим аргумент?

С други думи ако другарите от „МУЗИКАУТОР” искат толкова много да вият за повече пари, те би следвало да съобразят (но за това трябва да имаш елементарна чувствителност и така противната по тези ширини логика на мисълта), че конкретно в този случай воят трябва да е насочен към така милите ни и загрижени за българската музика наши управници. Защото те дават парите на държавното ни радио, които то после разпределя по належащите си пера. Да, да, ама не. Дай да се опитаме да извием ръцете на радиото, а после да изкрещим, че ще им спрем музиката.

Внимание, тук стигаме до най-култовия момент от този спор. В така обективните, работливи и независими български медии се заговаря за спиране на всякаква съвременна музика по БНР.  „Защото… Нали… „МУЗИКАУТОР”… Такова…” Леле! Ужас! И сега какво ще правим? Положението си такова таковатата, с извинение. Отекоха и музикантите, и БНР-то. А става дума за 50% от музиката в ефира на радиото. И за 14 000 000 музикални произведения от цял свят! Ей сега я втасахме!

Да, да, ама не, ще повторя. И ще помоля всички, които раздухват тоя привиден и плосък апокалиптичен сценарии да отворят страницата в интернет на „МУЗИКАУТОР”. И о, чудо на чудесата! Там има списък на авторите, за чиито права отговаря въпросното дружество. И знаете ли какво? Ами далеч не са всички. Всъщност музикантите и продуцентите, за чиито права иде реч, поне що се отнася за български такива, са точно 2797. И един бегъл поглед набързо разкрива, че там няма редица съвременни и най-нови изпълнители и групи, които поне за мен са мерило за качество. Но няма да издавам кои са, защото това е моят вкус. Ако не ви мързи, можете да прегледате списъка на този линк. Е, да, има музиканти, чието присъствие ще липсва: Теодосий Спасов, Стоян Янкулов… Но далеч не са всички.

Относно чуждестранните изпълнители не мога да се изкажа. Но става дума за 14 000 000 песни. Това не е цялата музика на света, а в момента има бум на инди лейбъли, на независима музика и тъкмо тя има нужда от повече ефир, така че това би било едно елементарно решение, ако по радиото не могат да бъдат пускани „мастити” изпълнители. Но всеки с вкусовете си. Важното е, че няма апокалипсис. Просто ставаме свидетели на поредния скандал, по който прибързано се изказва куцо, кьораво и сакато, без да си направи елементарното усилие да се поразрови в интернет и да види, че совите не са това, което медиите и „редовните медийни коментатори” ни казват, че са.

А хубавото е, че в списъка на „МУЗИКАУТОР” младите повсеместно липсват. Или поне значителна част от тях. Което означава, че „МУЗИКАУТОР” чрез тази своя недипломатичност направиха услуга именно на музиката, която заслужава да се пуска по-често и да се подкрепя от медиите. Музиката на бъдещето. На която не й дреме кой знае колко за жълтите стотинки от авторски права, защото много добре вижда накъде вървят нещата в музикалния свят днес – живи участия и продажби на дискове по концерти. Или да работят с по-дипломатична и по-представителна организация от „МУЗИКАУТОР”, което от все сърце им пожелавам. А ретроградните институции (включително и „МУЗИКАУТОР”) могат да си гледат работата. Да си стоят в миналото и да си се оплакват като толкова им харесва. Няма какво друго да им кажем освен: „Сбогом и благодарим за рибата! Впрочем вие сте почти безобидни!” И да продължим по пътя си, докато слушаме някоя талантлива млада българска група или някоя инди група по БНР и горещо благодарим на „МУЗИКАУТОР”, че са ни отървали от изтърканите от въртене естрадни певци и поп изпълнители (които и без това ги дават по всички радиа) и чиито права има честта да представляват пред БНР нашите спасители от въпросната организация.

Горещата връзка на списание „А-specto” с Джордж Сорос!

         

 Както добре знаете въпросното списание е една от медиите, които в последните години водят активна кампания срещу НПО сектора и приписват всичко на вездесъщия медиен магнат и враг номер едно Джордж Сорос. В същото време прави впечатление, че списание “A-specto” привлича доста рекламодатели и негови реклами стоят на доста будки. Това говори, че зад самото списание стоят някакви пари и щом медията си позволява да напада така цели върволици от хора и неправителствени огранизации, в мен се промъкна мисълта, че може би аспектаджиите се нуждаят от малко ответен удар, тоест приисква ми се да ги понападна и аз. И с изненада откривам колко е лесно.

            Но преди да направя това ще спомена, че името на медията идва от латински и означава „гледам внимателно”, а негов слоган са думите на Хораций „Имай смелостта да знаеш”. За съжаление оказва се, че самите аспектаджии не внимават достатъчно в картинката, тоест не гледат внимателно. Лошо впечатление ми правят и заглавията на голям брой статии, които крещят към читателя, че трябва да „отвори съзнанието си”, да „види голямата картина” и пр. В което няма нищо лошо, ако в текстовете на тази медия не се прокарваше една абсолютно еднопосочна проруска и антизападноевропейска пропаганда. Да, наистина добре списана, което все по-рядко се случва в българските месии. Но все пак пропаганда.

            И да започнем към контрадоводите, към моята малка лична атака към тази малка медийна империя, която вече издава ново списание. А пък аз нямам медия зад гърба си (въпреки че те веднага ще ме изкарат върл соросоид, но от протестите съм свикнал да бъда наричан и соросоид, и бесепар, и гербаджия, и част от българския литературен октопод, и какво ли още не). Не очаквам никакъв отговор от тяхна страна. Още повече че нямам и идея къде би могъл да излезе този текст. Но ще видим.

            И така. Първо, списанието си позволява да критикува неправителствени организации, докато (ВНИМАНИЕ!) то самото принадлежи на фондация! Е бива ли така! Нали вече споменахме, че слоганът им е „Гледай внимателно!”, а ето че те още с това са се изложили. Но вероятно подобна непоследователност не е нещо кой знае какво. Това ни се вижда слаб и незначителен довод. Особено на фона на българската медийна свинщина.

            Затова прилагам и втория довод. Всеки, който си направи труда да провери (отнема 2-3 минути, стига да знаеш как да търсиш) кой е издателят на „A-specto”, ще открие, че зад тази медия стои фирмата „Урманов ЕООД” с булстат BG202868225. Сайтът им пък принадлежи на фондация „Урманов”.  Когато на свой ред проверите адреса и на фирмата, и на фондацията, откривате, че те се намират в сградата на „Агрополихим АД” в Девня. Дотук добре, но сега следва интересното.

            Следващата ни крачка (най-лесната) е да напишем в Гугъл: „Агрополихим АД” и „Сорос”. И о, чудо на чудесата! Резултатът направо ни потриса. Ама не са се постарали от “A-specto” поне да си прикрият личните връзки със Сорос, защото излиза, че и те са соросоиди, и то от най-сериозните. Защото изпълнителният директор на „Агрополихим АД” се казва Филип Ромбауд. А когато се запознаем с неговата биография, откриваме, че през 2000-2002 г. Ромбаут оглавява фонда на Джордж Сорос за Югоизточна Европа. И каква стана сега тя? Уж върлите противници на Сорос имат пряка връзка с един от хората на Сорос, и то не с какъв да е, а човек, който според собствените му думи е разпределял  „чантата с пари на Сорос“ (за съжаление цитатът е взет от „Капитал”, та аспектаджиите веднага ще нададат вой, но пък те могат да си питат един от шефовете лично, а не като мен да търсят в Гугъл).

            Няма какво друго да кажа освен: с вашите камъни по вашата глава, мили пиленца, аспектадийчета, психолеви… Вече официално станахте соросоиди. Тоест станахте в публичното пространство, защото изглежда сте били такива през цялото време. А ако продължа да търся, ще открия, че вероятно сте свързани с Асен Урманов, за когото не ми се пише, защото в случая за мен е важно да стане ясно на хората, че и вие сте соросоиди, продажници, работещи за интересите на вездесъщия Джордж Сорос, който се опитва да съсипе света като вклинява свои хора навсякъде. И добре го е вклинил Филип Ромбауд като неразривна част от компанията, която очевидно ви е донор.

            Също така преди да замълча с усмивка на лице ще си позволя да добавя само, че мениджър на „Урманов ЕООД” е Васил Искров Александров, който заема ръководни позиции и във фирмите „Нитрополихим АД”, „Тера Агрикола ЕООД”, „Афер България ЕООД” и (естествено) „Агрополихим АД”.

            Оттук-насетне който иска, може сам да си потърси. Моята цел е постигната. По логиката за „произвеждане на соросоиди”, водена от списание “A-specto”, самото то се оказва една от „бухалките на Сорос”. Да са живи и здрави сега аспектаджиите! Психолевите соросоиди. Леле. Това е уникална комбинация. Но пък изглежда е вярна.


----------------------------
Снимката е от една от упадъчните акции по време на протестите от 2013г. 

Зарадвай пенсионер през Новата година

Днес в "Дневник" публикуваха материал, който ми е много важен. Пускам го и тук. 

Коледа отмина. Сняг няма, но го има всичко друго: украсени елхи, светлини, подготвени подаръци, очакващи ни трапези. Е, има и други неща, които (поне на някои от нас) не допадат много – пиратки, да кажем. Но ще стиснем зъби. Какво да правим. А след Коледа дойде и Нова година. Правим всички равносметки и ще се гмурнем в 2017-а. И кой знае къде ще ни отведе течението на тази година.

И ето, преди празниците с цялата им предколедна тарапана аз бях седнал да обядвам в една закусвалня. Похапвах щастливо, след като бях пообиколил за подаръци и ми беше станало някак прекалено пренаселено.

Тогава я видях. Беше на осемдесет, осемдесет и нещо. Свита, леко съсухрена, с раздрано сякаш от бръчки лице и очила с голям диоптър. Беше застанала пред касата и ровеше в портмонето си. Ръцете й неудържимо трепереха, точно като гласа й, който някак успя да стигне до мен.

- Един момент. Ей сега ще проверя!

- Спокойно. Не бързайте – усмихна се касиерката.

- Не знам къде съм ги сложила – с недоумение каза пенсионерката. – Ей сега ще ги открия!

Треперещите й пръсти претършуваха няколко пъти портмонето и, изглежда, не откриха това, което така трескаво се опитваха да намерят.

- Изгубила съм ги. Един момент да видя дали имам достатъчно стотинки.

Тя откопча джобчето за стотинки в портмонето си, изтърси монетите на тезгяха пред касиерката, която все така се усмихваше. Колко хубаво! Представям си, ако беше една от онези намръщени касиерки, които здравата биха навикали подобни индивиди, имащи наглостта да губят и без това ценното им време. Но не. Касиерката беше блага и търпелива жена с усет към човека срещу себе си.

Пенсионерката броеше монетите така, както играчите на покер броят чиповете си – редеше ги на еднакви купчинки. След като приключи с броенето, тя смутено се обърна към продавачката:

- Не ми достигат 63 стотинки! Ох, какво да правя сега. Да махнем едното кебапче.

- Не се тревожете – каза касиерката. – Празници са. Хапнете си!

Пенсионерката говореше с мек, леко писклив и силно немощен глас:

- Ами не обичам така. Човек трябва да си плаща сметките!

- Няма значение – касиерката побутна таблата, на която се мъдреха две кебапчета, пилешка супа и филия хляб, тоест храна за 3-4 лева. – Аз обичам така. Хапнете!

- Благодаря Ви! – отвърна пенсионерката сякаш шокирана от този неочакван акт. – Ох, докъде ни докараха. Колко години трудов стаж и накрая една мизерна пенсийка. Но не се оплакваме, живеем някак, само през зимата е доста студено в апартамента. Не можем да си позволим да е топло. Но няма да се даваме, я!

Пенсионерката надигна таблата, пренесе я на маса до витрината. В дясната й ръка висеше типичната пазарска мрежа, в която имаше само хляб, пакет леща и две кисели млека. По тротоара на "Иван Шишман" се движеха тълпи от пешеходци. Наистина беше един от последните дни, в които човек можеше да купи подарък преди Коледа. После задъвка бавно храната, впила поглед в таблата с влажните си, почти сълзящи очи.

Тогава нещо ме жегна. Да, толкова често обсъждаме как нашите старейшини (пенсионерите) бедстват. Аз дори не мога да си представя как се оцелява в такива условия, въпреки че имам баба и дядо, а и обичам да говоря с възрастни хора, така че не е като да не знам съвсем. Но ми е омерзително за разбиране. Не мога да разбера. И не искам. Преди няколко години бях купувал храна на една друга пенсионерка. Преди още повече време участвах в едни акции "Храна, не война", в които готвехме храна за пенсионери и бездомници. И все пак на човек му се иска да може да помогне по-радикално. Да може да повиши пенсиите. Да изкара пенсионерите от този кръговрат на финансовото отчаяние, където ги е завряло безхаберието на държавата. Но как да направиш това? Няма как! Единственото, което ни остава, са тези дребни, но смислени жестове.

Затова и реших да напиша този текст, с който да споделя тази картина. И сега, докато пръстите ми тракат на клавиатурата на лаптопа, навън грее слънце, а вътре ми е леко мрачно и леко ми се плаче. Защото тази пенсионерка е като моята жива баба. И като моята отдавна починала баба. Като толкова хора, с които се разминавам по улиците. Като бабата с кучето, която събира празни бутилки от бира в градинката на "Кристал". Като селската баба, която и зиме, и лете идва два-три пъти седмично в София, за да се опита да продаде част от селскостопанската си продукция, за да подпомогне физическото си съществуване. Като бабите на Графа. Като бабата от будката за ядки до Софийски университет, която би трябвало да почива на тези години, но нуждата, изглежда, я е стиснала в ледения си юмрук и сега тя трябва да работи всеки ден, за да оцелее. Като дядото, който интервюирах преди десетина години до НДК, който свиреше на шапка с двоянката си, защото бабата му беше тежко болна, а пенсиите не достигаха. Всъщност има толкова подобни хора, че няма смисъл да се изреждат всичките.

Седях в закусвалнята със свито сърце и неистово се борих със свитото си гърло, защото храната просто искаше да ми приседне. После станах, оставих таблата където трябва и се изправих пред касиерката. Извадих 20 лева от портмонето си. Логиката крещеше, че не трябва да ги давам, защото имам само още десет лева, а пари ще взема чак след Коледа, но се озъбих на логиката и й казах да си гледа работата.

- Какво ще желаете? – попита ме касиерката.

- Възрастната жена често ли идва тук? – кимнах към пенсионерката, която все още се хранеше.

- Да. Тя живее отсреща. Невероятна жена.

- Ето Ви 20 лева. Ако може да седят при вас и като дойде да обядва или да вечеря, поне да не плаща от пенсията си. Не са много, но какво да се прави.

- Вие сигурен ли сте? – на свой ред се смути касиерката.

- Да.

- Благодаря ви. Това са й 4-5 хранения. Тя е скромна. Не се храни всеки ден навън, то и как би си го позволила! Но има навика веднъж седмично да излезе да похапне. На места, където е евтино. И все нещо такова: супа, кюфте или кебапче, тараторче. И тя иска да се почувства човек. Разбирам я. А после ще седне в някое кафе, ще си пийне чайче или нещо друго и ще позяпа хората. Повечето й приятелки са мъртви. Това й е социалният живот.

- Разбирам – казах. – Е, ако имам възможност пак някой път ще мина да оставя някакви пари.

- Нямате си и идея какво ще значи това за нея. Всъщност искате ли да Ви запозная?

- Не, благодаря. Аз така. Работа имам и бързам. А и не е нужно

- Ами ако попита от кого са парите?

- Кажете й, че са от един човек. Това е напълно достатъчно.

Касиерката ме изгледа с почуда, когато затворих стъклената врата и се понесох към вкъщи. В главата ми този текст вече се пишеше. Представях си го като коледен текст. С идеята да направим добро за Коледа. Но сега вече съм на друго мнение.

Нека правим подобни дребни жестове един към друг и извън празниците. От нас зависи. Не можем да оправим държавата с един замах, както ни се иска. Не можем да премахнем всички неправди. Но можем да си помогнем един на друг. Това е най-големият подарък.

Тръмп ви пожелава Весели празници и Честита нова година

Днес в "Актуално" публикуваха следния мой текст, който можете да прочетете или в блога ми или ако последвате този линк.

            Празниците са време за радост, време за семейство, време за трапези. За съжаление обаче политиката е като Уол Стрийт – тя никога не спи и винаги е готова да ни развали хубавото настроение. Особено когато става дума за една от най-големите държави в света, чиято роля в геополитически аспект все още е водеща. Става дума за Америка, а е необходимо уточнението, че не смятам, че те в момента са световен хегемон. В последните две-три години тази роля, която американците изпълняваха с високо изпъчени гърди, е по-скоро споделена заедно с Русия и надигащия се Изток. На всички мислещи хора им стана ясно, че еднополюсовият модел на света, наложил се след края на Студената война за добро или за лошо е вече изпята песен. Положението се промени и ще продължи да се променя. А ние можем само да се надяваме, че в тази ситуация големите сили ще си държат пишките в панталоните и няма прекалено много да си ги мерят.

            За съжаление обаче ако големите сили обичат да правят нещо, това е да си мерят пишките. Това доказа и новият президент на САЩ Доналд Тръмп, когато в интервю за телевизия MSNBC, той каза: „Нека да има надпревара във въоръжаването. Ще ги надминем по всички рубежи и ще издържим по-дълго от всички.” Но той не се спря дотам и допълни: „САЩ трябва значително за подсилват и разширява ядрените си възможности, докато на светът не се вразуми за ядрените оръжия.” И тъй като нещата са свързани, случайно или не Путин веднага заяви на свой ред, че Русия „трябва да подсили военния потенциал на стратегическите си ядрени сили".

            Ето как за броени часове тенденцията за намаляване на ядреното въоръжение, водеща началото си от Никсън, може да бъде застрашена. А с нея може да бъде застрашен и целия ни свят. Защото досега какъвто и да беше президентът на САЩ, той не беше популист. Е, положението се промени „резко” и сега и Русия, и Америка си имат популисти за президенти. Така че очевидно често ще ставаме свидетели на подобни „мерения на пишки”. Да се надяваме само, че докато си мерят „ония работи” световните лидери, които се държат като невъзпитани деца, заслужаващи шамар от родителското тяло, ще бъдат внимателни. Не дай си боже някой от тях без да иска да вземе да опикае другия, дори съвсем малко. Това би означавало „голямо охче” за съвременния свят.

            Всъщност най-разумното би било ако искат Тръмп и Путин да подновят ядрената конкуренция между страните си да си изкарат по една тениска с щампа „Кой сега е ядреният номер едно” и да излязат един срещу друг я на кечистки ринг, я на нещо друго. Да се понашамарят взаимно, като толкова искат и после да се кротнат малко. Но за съжаление световната политика не е детска градина и няма кой да им издърпа здраво ушите. Остава ни само да се тревожим и да се надяваме двете пакостливи деца, подкрепени от милиони избиратели в страните си, да се държат като възрастни, поне когато трябва.

            И ето как ще посрещнем Коледа и ще се подготвяме за Новата година. С такива весели пожелания. С такива опасности. С такива действия. Остава ни да си пожелаем Коледата да не е ядрена. И Новата година да не е ядрена. И да се молим глобалните идиоти Путин и Тръмп да не посягат към червените копчета, че лошо ни се пише.

Весели празници.