ЖИВОТЪТ КАТО ЛИПСВАЩА ЛЪЖИЦА - 89

СУТРИНТА БОЯН ЗАБЕЛЯЗАЛ КАКВО Е НАПРАВИЛ. Тежестта на постъпката му, на това неволно изкушение, което бил организирал с елегантната небрежност на дявола, го накарала да избяга от апартамента. Бил извършил престъпление. Голямо престъпление. Той не си бил и помислял, че Жана ще поиска да продруса отново, но вече било късно.

            Жана му звъняла, но щом видел името й да се изписва на екрана на джиесема (който скоро, след около десетина залагания и откупувания, продал), нещо го стягало. Не можел да й отговори, страхувал се. И се гмуркал все по-дълбоко в утайката на дрогата. Започнал да излиза с най-големите отрепки.

            - Когато се озовеш на дъното и дори повечето наркомани гледат да си нямат работа с теб, стигаш до проблема с лъжицата – каза Боян и се изплю в морето. - Само тя е в главата ти. С нея е фасулска работа да забъркаш дозата, но отдавна не разполагаш с покъщнина, камо ли с прибори. От време на време изнамираш лъжица, с други думи открадваш я отнякъде, но или я губиш, или друг в твоето положение ти я отмъква. Да не говорим, че дори да имаш лъжица, постоянно се налага да я даваш назаем. Повечето пъти се налага да оперираш с метална капачка, която е значително по-неудобна, и често, без да искаш, изгаряш пръстите си. Псуваш яко, но няма какво да направиш. Сам си се озовал в това положение. Сам си се отказал от всичко, за да друсаш докрай. Сам си избрал живота като липсваща лъжица.

Правили всякакви глупости, за да се надрусат. Напуснал квартирата и се преместили в изоставена сграда. Спали на дюшеци, намерени до кофите за боклук. Завивали се с одеяла, отмъкнати от домовете им. Нямало къде да се къпят и миризмата била най-вярната им спътница. Друсали от сутрин до вечер, а когато не успявали да изпросят, крадели. Нищо не могло да им попречи. Поне на другите, защото нещо скоро успяло да накара Боян да спре.

            - Тогава ми казаха за нея, копеле, и това преля чашата. Животът като липсваща лъжица трябваше да спре по един или по друг начин.

            Един следобед Жана взела дозата хероин от разтрепераната ръка на дилъра, който отскоро не се разбирал с покровителите си и бил в постоянна опасност. Дала му последните си пари и искала да се надруса колкото се може по-бързо, но нямала спринцовка. Разхождала се из градинките, какво да прави, какво да прави... И ето че в една градинка до една пейка, забутана в най-отдалечения ъгъл, забелязала използвана спринцовка, която се търкаляла на земята. Без да се замисли, тя я вдигнала и я употребила повторно.

            Няколко дни след тази случка техните я посетили внезапно, без да й се обадят предварително. Хванали я в крачка, тя се друсала. Гледката била истински шок за тях и афектирани до немай къде, те я завлекли обратно в провинцията. По случайност в града се оказал един от тогавашните хероинови другари на Боян. Именно той научил какво се случило с Жана и го разказал на него, за да го разкаже той на мен.

            Родителите на Жана й направили всевъзможни тестове, не само за наркотици. И истината лъснала. Когато я чух, вътрешностите ми се разбъркаха в шейкъра на болката и понечиха да изскочат през устата ми. Спринцовката, онази шибана спринцовка, била заразена със СПИН... Колко банална история, нали? Няма нищо по-банално от живота.

            Започнали да й изписват лекарства. Опитвали се да я обнадеждят. С часове й говорили как на пазара излизат нови лекарства. Как някой ден ще се излекува, но Жана не била в час. Изпаднала в пълно отчаяние. Не знам дали нещата са били толкова зле. Никога не съм знаел много за СПИН-а и винаги съм се надявал да не ми се налага да задълбочавам познанията си. Жана изпаднала в тежка депресия и не се поколебала да излезе от нея по най-глупавия начин. Полетяла от осмия етаж на апартамента на техните. Боян бил сред малцината присъстващи на погребението.