Разходка из парка

Живеят врата до врата на първия етаж. Често излизат на балконите си, за да разговарят. Търсят се по всяко време, понякога дори през нощта – може ли да има времеви граници за приятелството?

– Вижте се! Направо сте се утепали един за друг!

– Взимайте се! Стига сте му мислили!

– И без това нон стоп сте заедно. Просто ще си направите и малки "приятелчета".

– Не ми се лигавете! Не може да сте просто най-добри приятели. Трябва да сте мъж и жена, да сте гаджета, а после съпруг и съпруга.

Е, да де, ама те са най-добри приятели и това е! Всички тия приказки адки ги нервят, ама никой не ще да ги чуе. То и как да чуеш, като не спираш да проектираш себе си върху хората около теб! Превръщаш се не в кон с капак, а направо в котарак в каца.

Нали тъкмо затова излизаха на балконите си по нощите. Всеки знае колко рисково е, когато най-добрият ти приятел е от срещуположния пол. Има нужда от съвет, идва ти на гости, седите до късно, говорите на масата или на дивана, после се изморявате, но още ви се говори. Лягате един до друг на леглото и приятелството отива на кино.

– Хей! Там ли си?

– Нали ми се обади и ми каза да изляза! – казва тя.

– Разхожда ми се.

И тя го хваща за ръка. Тротоарът е посипан с бели цветове, мирише на пролет. Отминават покрай сладкарницата и завиват покрай спортната зала. Трикракото куче от панеления блок размахва опашка и весело джафка, а той сякаш чува гласа на кварталния, който се помещава в същия блок. Вижда го пред очите му, на стената зад него са залепени портрети на Сталин и Хитлер и виси шалче на футболен отбор. "Тука съм, бате! Винаги съм тука!", сякаш чува гласа му. Но край тях вече мълчаливо се извисява спортната зала, поела през годините в утробата си толкова много концерти, от които стъклата ѝ са отеквали. Това прави тишината дори още по-голяма. Църквата се присъединява към това мълчание, докато те поемат по една от алеите в парка.

Сега, през нощта и след толкова дни в забрава, детската площадка се е превърнала във вдовица, която очаква своите невръстни светци да възкръснат и да я облеят в светлината на невинните си духове. Будката за кафе спи и на сутринта няма да раздава обичайните ободрителни напитки, а ще продължи да се излежава цял ден, свила се в тенекиената си коруба като костенурка. Ресторантът в края на парка ще остане гладен в принудителната си гладна стачка. И само озеленителите ще пристъпват като антични жреци в това зелено светилище и ще извършват своите езически ритуали под строгия поглед на църквата. Момчето и момичето плуват в пейзажа, отпускат телата си в неговите води, оставят лицата си на пръските на вятъра, от чиито допир страните им настръхват.

Луната горделиво дръпва завесите от облаци и напрегнато очаква одобрението на народа. Тогава тя се откача от небето, пада върху хълма в края на парка и се търкулва надолу към момчето и момичето.

Момичето сграбчва ръката на стъписалото се момче. Облаците се отварят отново и звездите се посипват върху земята като бляскава градушка. Един полъх на вятъра подхваща няколко цветчета и вече поели инерция, те жужат като самолети и се уголемяват.

Момичето бута момчето върху един от дъхавите самолети. Скоростта му не е голяма и едва-едва пълзят пред луната, която оставя след себе си следи, като че е направена от фосфор. Момичето изважда от чантичката си – момчето чак сега забелязва, че тя носи със себе си чантичка – половинлитрова бутилка минерална вода. Те успяват да се откъснат на двайсет метра от Луната. Скачат на земята, момичето поръсва тревата с вода, тревата избуява и спира на място Луната.

Сега двамата седят пред Луната и я зяпат.

– Нужно ли беше да правиш всичко това? – пита момчето.

– Стана ми скучно – отвръща момичето от балкона.

Луната и звездите са се върнали на небето, но с нетърпение очакват следващата разходка.

(Из цикъл с разкази, писани по време на заложническата криза поради коронавируса.)

Лекция по българска литература

Житото на Ботев е изкласило – зърната падат върху бетонирания под и изсъхват. На Петко Славейков му е пресипнал гласът. Учителката по пеене го хока, че е прекалил с дрането, тя замахва с меча, с който дирижира, и му разцепва главата. Оттам се ражда Пенчо. Той не се кефи на книгите, използва ги, за да си държи пепелника върху тях. Но веднъж заспива на замръзнало езеро, където му се явява духът на доктор Кръстев, който се опитва да му вкара малко мисъл в чутурата и май успява.

През това време Вазов свири на гъдулка. Като уличен музикант той щъка между България, Румъния и други държави. Кирил Христов седи на един ъгъл на бул. „Васил Левски” и в добрите дни успява да заработи повече от него с акордеон и репертоар от стари градски песни. Алеко Константинов прави експерименти в усоен замък, но нещо не му се получава. Той намира решението на проблема в Чикаго и когато се връща оттам, успява да създаде чудовището Бай Ганьо от частите на различни трупове. Чудовището се разбунтува срещу своя създател и организира успешно покушение срещу него.

Любен Каравелов е в сериозен конфликт със съседите си, които са от старо време и му въртят какви ли не мръсни номера. Той е мамино детенце, но вика на помощ горските пътници и попове Георги Раковски и Васил Друмев, които с бухалки оправят нещата.

Захари Стоянов записва цялата тая работа и я публикува в жълтите вестници. Петко Тодоров се захваща с журналистическо разследване, с което разкрива, че тези вестници са собственост на медийната олигарха Мара Белчева. Петко Тодоров живее в къща, в която вечерта гасне денонощно и когато Дебелянов се завръща, той не издържа на обстановката, забърсва го и двамата отиват на гости при чифликчията Йовков. Там пък им е много шумно заради песента на колелетата, а и се чувстват като другоселци. Затова се чупят към Елин Пелин, ядат печена тиква на Самодивските скали и си изкарват чутовно. А на следващия ден отиват на събора в съседното село, където друсват по едно хорце с Антон Страшимиров.

Междувременно в града Теодор Траянов продава хероин на Емануил Попдимитров, който взема свърдоза и умира. Димитър Бояджиев, неговият най-добър приятел, не преживява загубата и се самоубива. Тодор Пеев бачка на щанд за книги секънд хенд, възприема тяхното самоубийство като форма на протест и се гръмва. Яворов така се ядосва от тая работа, че се гръмва два пъти.

Престъпник

Хирургът Димитър Иванов се събуди към три часа и скочи от леглото си. Причуваше ли му се, или някой тършуваше във всекидневната? Той наостри слух, но трополенето продължаваше. Не! Истина беше! В съседната стая имаше някой. Димитър Иванов по навик посегна да разбуди съпругата си, преди да се усети, че тя беше заминала на командировка в спа хотел в едно далечно планинско селце, където покрай работата се киснеше в минерални води във всяка свободна секунда. Синът му нямаше да се прибира тази вечер и той беше съвсем сам в тристайния апартамент в един нито централен, нито съвсем краен квартал.
След първоначалния уплах първата мисъл, която му хрумна беше: „О, не! Пак ли?” За последните три години крадци бяха влизали в жилището цели 5 пъти, за което спомагаше и фактът, че се намираха на първия етаж. Веднъж дори беше успял да мерне как крадецът се измъкваше тичешком по улицата и той дори му беше подвикнал някакви гневни думи в безсилието си. В един от другите случаи пък, когато не си бяха вкъщи, съседът от третия етаж на кооперацията от другата страна на улицата, се беше обадил на полицията и им беше казал, че в тъмния апартамент тършуват двама души с фенерчета. След двайсет и пет минути беше пристигнала патрулка, а тогава крадците вече се изнизваха. Когато те видяха полицията, се втурнаха да тичат, но патрулката беше дошла от обратната посока и докато правеше протяжни маневри, за да обърне и да тръгне след тях, те офейкаха. Полицаите просто бяха регистрирали случая и след това също бяха офейкали.
Не, този път нямаше да остави нещата така! В никакъв случай! Не, че в апартамента беше останало нещо кой знае какво за крадене, но въпросът беше принципен. Димитър Иванов затърси някакво оръжие, спря се на една масивна, но не прекалено тежка статуетка, грабна я и се втурна в хола!
Крадецът ровеше в чекмеджетата на секцията, а до него на земята беше пльосната раница, в която очевидно трупаше задигнатото.
- А, Вие ли сте? Драго ми е да се запознаем! Всъщност ние не сме си напълно непознати… За втори път идвам у Вас, а на апартаментът Ви му се носи славата из нашите среди. Щедър човек сте! Не се притеснявайте. След две минути свършвам и си тръгвам. Може да се върнете в леглото, аз съвсем не исках да Ви събудя… Простете!
Но Димитър Иванов нямаше никакво намерение да прощава на никого, а и реакцията на крадеца още повече го разяри. Той направи няколко крачки към натрапника, надигайки застрашително статуетката. Последният даже не трепна, а извади от колана си пистолет и го насочи към Димитър Иванов.
- Можеше да минем и без това! Не сте никак гостоприемен!
При появата на пистолета Димитър Иванов изпусна статуетката, удари си крака и зави от болка, но след това се окопити и по силата на някакъв непознат за него инстинкт, зашлеви шамар на крадеца. Докато държеше пистолета с дясната си ръка, натрапникът се хвана за бузата с лявата си ръка, после със същата бръкна в джоба си, извади мобилния си телефон и се обади на полицията като междувременно каза на Димитър Иванов:
- Горе ръцете!
Димитър Иванов вдигна ръце незабавно, а когато след три минути на вратата се позвъни, крадецът без да го изпуска от прицел, отиде и отвори. В стаята влязоха двама полицаи, поискаха документите и на двамата и попитаха какъв е проблемът. Крадецът веднага им обясни, че собственикът на жилището е имал наглостта да му удари шамар.
- И таз добра! – възкликна по-високият полицай.
- Хубава работа! Уж интелигентен човек, лекар, а тръгнал да бие шамари на хората!
Димитър Иванов пристъпи към полицаите и тръгна да им обяснява каква е цялата работа, но те на мига извадиха пистолетите си, насочиха ги срещу него, а след това чевръсто му сложиха белезници.
- Вече и лекарите станаха престъпници! – възмути се по-високия полицай. – Накъде отива тази държава? Ами че снощи докато обирали един драматург, той се пресегнал към нападателите и им бил по един чимбер! Горките хорица в момента са в психиатрия от шока! Така просто не се прави!
Димитър Иванов се опита отново да протестира, но вместо да го послушат, полицаите го замъкнаха в патрулката, откараха го в ареста и го заключиха. След няколко дни го осъдиха по бързата процедура. Дадоха му пет години и го бутнаха зад решетките. А телевизиите и вестниците пошумяха четири дни за този скандален случай. Шамар, представяте ли си?!!! Шамар! После обърнаха вниманието си към един учител по литература, който изпсувал, докато тринайсетгодишните му ученици го ритали по кокалчетата в голямото междучасие. Учител по литература да изпсува! Да, и образованието отдавна е отишло на кино! Хората с най-уважаваните професии вече станаха престъпници! И сега какво правим?

ПОЧТИ ЧОВЕК

Малкият човек ядеше почти сирене, караше почти кола, живееше в почти апартамент. Живееше почти живот. Работеше почти работа, за което му плащаха почти заплата. Усмивката му беше почти, сълзите му бяха почти. И само сърцето му и мислите бяха цели.

Чувстваше се много малък. Колкото прашинка, не, колкото атом. Не, нещо дори още по-малко. Което хем съществува, хем никакво го няма.

Той много искаше да го забележат и цял живот размахваше ръце, но беше като мравка, която се опитва да привлече вниманието на колите по магистралата. Животът изсвистя край него като мръсен и шумен тир. Въздушната струя го хвърли в канавката на смъртта. И аха да умре, появи се Смъртта и не го видя. Тя измърмори нещо в смисъл, че пак е станала глупава грешка. И си тръгна.

И така малкият човек продължава да живее, вече дори не се опитва да бъде забелязан от другите. Той често надига огледало към себе се и повече се притеснява, че дори сам не може да се види.

Нов разказ

На следния линк можете да прочетете най-новия ми разказ.

За съжаление ще трябва да го копирате и да го пейстнете в браузара си, за което благодаря на www.blogspot.com

https://www.actualno.com/columnist/article/1273/author_id/90

Какво трябва да говориш на момиче, в което току-що си се влюбил

Разминавали сте се на няколко пъти: на следобедни събирания, на вечерни джем сешъни, на сутрешни слънчеви упражнения, но ти не си я забелязал нито веднъж. Тя се е вписвала във фона на снимката, била е трети глас в хора, играла е поддържаща роля на поддържащата роля в постановката. Никога досега не е изпъквала в релефа на твоя живот и на твоето обкръжение, никога не е изкристализирала на фокус в твоя обектив и нейното притихнало музикално присъствие е оставало встрани от саундтрака на твоето ежедневие. Но тази вечер, с пищящо и изтръпващо откровение (като шамар в мрачен зимен следобед, като лятно сутрешно погалване), ти си се оказал обсебен от нейното  присъствие и ти се е дощяло да композираш всички свои бъдещи стъпки в синхрон с нейните, да тъжиш единствено с нейната тъга и да бъдеш бръчката под лявото й око, докато се смее.

Ти си едва на два метра от нея, толкова далече, и правиш нелепи опити да поддържаш разговора, защото нямаш идея как тя би приела твоите епохални мълчания и безкрайните ти пинтъровски паузи. Борейки се с мълчанието си, постепенно си изградил характерен стил на говорене, състоящ се от постоянни шеги и игрословици. Така е по-трудно да млъкнеш, но тази стратегия не винаги дава резултат и мълчанието понякога се стоварва върху главата ти, стисва езика ти, превива сливиците ти. Да е само мълчанието, щеше да е добре, а ти не се чувстваш уверен дори на физическо равнище – същата сутрин си подстригал десетгодишната си коса. Не можеш да свикнеш с новото усещане, зима е, студено ти е на главата, не сваляш зимната шапка, а свалиш ли я, повечето ти приятели не са в състояние да те познаят. Това не те учудва. Сам си погледнал отражението си в огледалото три пъти и нито веднъж не си се познал. И точно сега си успял да се влюбиш...

Може би трябва да се измъкнеш по писателски от тази ситуация и да й разкажеш някоя история, да върнеш увереността си и междувременно да измислиш следващия ход в тази спонтанна любовна игра, която прилича на шах. С изключение на това, че царицата е най-важната фигура, а ти трябва да я накараш да дойде сама при теб и да те прегърне. Това е най-сложната игра, която човечеството някога е играло. Може би  защото не то я е измислило, а самата игра е измислила човечеството или поне го е умножила.

Ти хвърляш безкрайни, кратки погледи към очите й. Страх те е да задържиш поглед върху нея. Да не я изплашиш? Да не те помисли за някакъв? Да не те помисли за никакъв? Или за поредния влюбен, кръжащ около нея до пълно изтъпяване? Не спираш да си задаваш въпроса: какво трябва да говориш на момиче, в което току-що си се влюбил. И по възможност, какво трябва да говориш на момиче, в което току-що си се влюбил, за да то се влюби в теб?

Вероятно е най-добре да бъдеш откровен, това помага във всички случаи, и да й разкажеш колко не си искал да се влюбваш. Как си мислил, че си загубил способността да се влюбваш след последните четири опита. Как си играл на любов, без да е имало любов и накрая това ти е писнало, излязъл си от последната връзка. Чувствал си се едновременно гадно и хубаво. Гадно, защото си наранил едно момиче, което е нямало никаква вина за твоите проблеми. Хубаво, защото ти се е струвало, че я лъжеш, лицемерничиш и с нея, и със себе си.

Вероятно трябва да й разкажеш за първите две седмици след края на тази връзка, в които си водил някакъв полуживот. За края на първия месец, когато си се убедил, че раздялата е била за добро. За постепенното потапяне в твоя писателски филм. За четенето на пиеси, поезия и проза сутрин. За писането срещу слънчевия прозорец през следобедите. За усещането, че си намерил своя писателски глас и за желанието да пееш  с него по празните страници на уърда всяка минута. За страха да не го загубиш и за всекидневното писане, с което се опитваш да го поддържаш акордиран. Трябва ли да й кажеш за всичко това?

После покрай обръснатата глава се сещаш за чичо си, който седем пъти ти е разказал една и съща история за това как си обръснал главата, точно преди да се влюби в бъдещата си жена. Той вдигал щанги и тренирал здраво от три години във времената, когато анаболите не били толкова разпространени. Пиел по два литра мляко на ден и ял по десет яйца, за да си осигури необходимото количество протеини. В началото това му било хоби, но тъкмо сериозно бил решил да става културист. Не искал да се разсейва с жени и се обръснал нула номер. В онези години това не била модерна прическа, така ходели някои ученици и затворниците, а на плешивите даже не им хрумвало да лъснат изцяло кубето и гордо лъщяли с теметата си.

Скоро след като се сдобил с новата си прическа, чичо ти излязъл на заведение, а повечето жени автоматично го отбягвали с поглед, сякаш бил нереален или прекалено незначителен. Сякаш напук на всичко това неговият поглед се спрял на едно момиче и нейният се спрял върху неговия. Чичо ти я заговорил, поканил я да танцува. Венчали се след пет месеца. Той се отказал от професионалната кариера на културист и станал журналист.

Тук ще се сетиш, че чичо ти е премълчал какво е говорил на леля ти и ще изпсуваш лирично наум, защото кой знае, може би тези думи биха помогнали и в твоя случай, и така ще се откажеш от разказването на тази история. По време на твоите колебания няма да си спрял да плещиш глупостите, които механично бълваш по силата на навика и ще е станало единайсет часа. Естествено, тя ще е единствената от компанията, която ще си тръгне, за да се прибере с градския транспорт. На теб ще ти хрумне да й предложиш да я изпратиш с такси или да я придружиш до автобуса, но няма да го направиш, защото няма да искаш да се натрапваш. Вече ти е отказала веднъж, когато си искал да я почерпиш с чаша чай. И съвсем не си сигурен дали твоето присъствие й е приятно или не. Дали това, че не спираш да й хвърляш погледи, не я кара да ти отговаря с погледи или тя ти хвърля погледи, защото си й приятен, симпатичен? Или защото си й противен? Или защото, на това място горелката в корема ти се включва на максимална мощност, тя също се е влюбила в теб?

Тя се облича, закача мексиканската раница на рамото си, завързва разхлабилите се връзки на пухкавите си светложълти обувки. Вероятно трябва да й кажеш, че никога не си предполагал, че ще се влюбиш в момиче с пухкави светложълти обувки, мексиканска раница и колан с блестящи пайети, което на всичко отгоре не пие алкохол, занимава се с кой знае какви духовни практики и може би е прекалено неземна за земен човек като теб? Хвърляте си по последен поглед и тя затваря стъклената врата на клуба зад себе си и те оставя с въпроса: какво трябва да говориш на момиче, в което току-що си се влюбил.

Ти ще разсъждаваш по този въпрос до откат и същата вечер ще седнеш да напишеш нов разказ, за който само ти ще знаеш, че е посветен на нея. Докато пръстите ти пробягват по клавиатурата, отговорът ще те удари със силата на дзен коана и тялото ти ще се разтърси от конвулсиите на разтърсващ смях. През този смях ти едва ще успееш да изречеш нечленоразделно отговора, които не би споделил с никой. Които не би написал нито в този, нито в който и да е от другите си разкази. 

Коледното писмо на Андрю

Тази зима мама и тате ми казаха така:

            - Знаеш ли какво, Андрю, до пролетта много ще се забавляваме. Нали си спомняш как като стане студено от духалката започва да духа пустинния вятър на Сахара?

            - Да – казах.

            И наистина добре си спомням как миналата година с мама често седяхме върху леглото и се увивахме с червения китеник, и мама ми четеше за Олд Шетърхенд, който май нещо се позагубил из Кюрдистан и винаги искаха много да му светят маслото, ама той все някак по чудо се спасяваше.

            - Да, спомням си, мамо!

            А докато тя четеше, Сахарският вятър духаше от печката.

            - Тези печки – беше казала мама – се захранват с топъл вятър чак от пустинята.

            Като я питах как така вятърът се озовава в духалката, тя веднага ми обясни как птиците го носели, когато пролетта се връщали от Юг.

            - На много от птиците, Андрю, хич не им се ходи до Африка, но го правят, защото са в бизнеса с топлия въздух.

            После цяло лято пазели топлия вятър в картонени кутии, защото какво ще правиш с пустинен вятър в разгара на лятото, когато и без това малко остава да пукнеш от жега...

            - Мамо – попитах я тогава. – А как човек пука от жега?

            - Ами ей така, Андрю, като балон се пръсва!

            - Като балон?!

            - Точно като балон, Андрю!

            Веднага си представих как се издувам като един хубав, жълт балон. Ех, че хубаво!

            - Мамо, може ли да пукна като балон?

            - Не може, Андрю, не ти е дошло още времето!

            - А кога ще ми дойде, мамо?

            - След години, Андрю! След мно-о-ого години!

            - И ще трябва да чакам толкова дълго?

            - Няма друг начин, Андрю! За тези неща човек трябва да има търпение!

            Мама и тате ме гледаха с очакване, докато аз се чудех как ще се забавляваме тази зима.

            - Какво сте намислили, мамо?

            - Тази зима няма да ползваме вятъра на Сахара, Андрю!

            - Защо, мамо?

            - Птиците не са донесли достатъчно тази година. Туземците не са им го дали.

            - Кои туземци, мамо?

            - От Сахара, Андрю. От Сахара.

            - Добре, мамо.

            - А и тази година с баща ти сме решили да се опитаме да поддържаме комина в добро състояние.

            - Защо, мамо!

            - Как защо, Андрю! За да може дядо Коледа да дойде в края на декември и да ти остави подаръка.

            Дядо Коледа? При нас?! Не можех да повярвам. Той ни беше май нещо сърдит. Не беше се появявал у нас от цели три години. Първата година тате го чул да вика през прозореца, че не съм бил достатъчно послушен и да съм внимавал повече за следващата година. Втората година за малко да пристигне и мама лично го видяла как се опитал да кацне с шейната на покрива на блока, но не успял, защото имало прекалено дълбок сняг. Третата година тате предвидливо изчисти снега от покрива, та този път Дядо Коледа нямал проблеми с кацането, но коминът бил замръзнал и той не успял да се промуши през него. Не успял и да пусне през него подаръка. Мама как ли не се опитвала да го убеди да й даде подаръка лично, но той казал, че не можело, защото такава била процедурата, иначе щели да му бият черен печат в трудовата книжка. След оня път, когато прекалил с винцето в коледната нощ, бил на косъм и не искал да рискува. Мама настоявала, но после се сетила за всички момченца и момиченца, които чакали подаръците си и които щели да останат с празни ръце, ако на дядо Коледа му бият втори черен печат.

            Така разправяха мама и тате, а само аз си знаех, че и предните години съм се опитвал да бъда послушен и съвсем сигурно Дядо Коледа нещо ми се сърди, щом все мен ме забравя. Ето, Иванчо от съседния блок, дето сме най-добри приятели, винаги получава подарък, а той щеше да ми извади окото оня път като играехме на фунийки.

            - Как ще поддържаме комина в изрядно състояние, мамо?

            - Елементарно, драги ми Андрю, ще се топлим с огнени духчета!

            И мама ми обясни всичко за огнените духчета. Тате монтира специална печка с кюнец. Докараха дърва в мазето и всеки ден татко зареждаше печката, а ние с мама я поръсвахме с огнени духчета от специален буркан с дупки на капачката. Вярно, в началото изглеждаше, че вътре има само пепел, но постепенно се убедих, че духчетата съществуват.

            Ето значи как става цялата работа. Като наредиш дървата в печката, ги поръсваш обилно с огнени духчета. В буркана те спят, но като запалиш огън, те започват да танцуват. А ако огнените духчета умеят нещо, това със сигурност е да танцуват. Мама казва, че те танцуват така бясно, че дърветата пукат под краката им и чак пушек се вдига. Точно от танцуването им идва топлината. Наистина, и ние като танцуваме в училище, на мен бързо ми става топло, а ако изляза на студено, от тялото ми се вдига пара.

            Най-хубавото е дето димът, който се вдига прочиства комина и така тая година това няма да е пречка за Дядо Коледа. Между другото огнените духчета, също като вятъра от Сахара, загряват стаята отлично. И с мама пак се увиваме с одеала на леглото, а тя ми чете за Олд Шетърхенд, на когото все още не могат да му светят маслото. Пък той пътува ли пътува. Дори през България е минавал.

            Вече е края на ноември и мама ме посъветва, ако искам да съм сигурен, че Дядо Коледа няма да ме пропусне и тая година, да взема да му напиша писмо. После да й го дам и тя собственоръчно щяла да го връчи на пощенския пингвин, който ще му занесе писмото.

            - Какво е пощенски пингвин, мамо?

            - Като пощенския гълъб, Андрю, само дето носи писмата чак до полярните области. Защото както добре знаеш Дядо Коледа живее на Северния полюс и пощенските гълъби не могат да стигнат дотам.

            - Не може ли да му напиша имейл, мамо?

            - Имейлите, Андрю, ги четат джуджетата. Миналата година във вестника писаха, че на Дядо Коледа са му забранили да използва компютър? Горкият старец открай време го е закъсал с очите и чете само от хартия.

            - Защо тогава не му изпратим писмото по нормалната поща?

            - Ами това е Северния полюс, Андрю! Писмата там ги носят с ледоразбивачи, а те са адски бавни. Въздушната поща е несигурна, защото пускат писмата в сандъци по парашути, пък там духат страшни ветрове. Веднъж така едни писма до една полярна експедиция ги подхвана един вятър – озоваха се чак в Исландия. Навремето най-бързата поща беше да пратиш писмото по ескимос, който отлично знае маршрутите и откъде може да мине пеша, а откъде с кучешкия си впряг. Само че през деветдесет и четвърта Агенцията за защита на правата на човека забрани тази поща, защото било нехуманно спрямо ескимосите. Ако питаш мен, нищо нехуманно нямаше в цялата работа: и ескимосите изкарваха пари, и хората си получаваха писмата, ама така стана. Нали трябва да имат права и свободи! Чух, че скоро и пингвинската поща искали да я закриват, онези от Грийнпийс протестирали срещу нея. Събрали се пред централната поща в Ню Йорк, облечени във фракове и плавници, а върху белите тениски под фраковете с печатни букви били изписани лозунги като: „Спасете пингвините!”, „Пингвините не чукат винаги два пъти!”, „Спрете пингвинската поща!” и много други такива природозащитни лозунги.

            Съгласих се, мама имаше право и от няколко дни мисля единствено какво да си поискам от Дядо Коледа. Определено трябва да е нещо голямо, та да компенсира последните три години. Но какво да е? Лаптоп? Плейстейшън? Система за домашно кино? Синьо колело? С много повече скорости от тези на зеления бегач на Иванчо!

            От три дни всяка вечер мама ме пита:

            - Какво става с писмото, Андрю? Не го ли написа най-сетне?

            - Утре ще е готово, мамо!

            - Обещаваш ли, Андрю?

            - Обещавам, мамо!

            Ама колкото и да обещавам, писмото си стои недописано. Просто не знам какво да си поискам. Знам, че трябва да е нещо голямо и хубаво, което наистина, ама наистина с цялото си сърце да искам. И все го търся това нещо. И все не го намирам. Пък времето си тече. Мама каза, че ако утре вечерта не изпратим писмото, пощенският пингвин няма да може да го достави навреме. А когато пощенските пингвини не занесат поверената им пратка навреме, така каза мама, те си правят харакири! Първо си рисуват червена точка на челото, после завръзват на главата си червена лента, след това вдигат един кухненски нож, за тях ножовете са като саби. И „хъц”! Край с пингвина!

            - Нали не искаш цял пингвин да умира, само защото не си в състояние да напишеш едно писмо навреме, Андрю?

            - Не – отвърнах й през сълзи. – Не искам пингвинът да умира заради мен, мамо!

            - Ами тогава се хвани в ръце и напиши проклетото писмо! Чуваш ли, Андрю?

            - Да, мамо.

            - До утре вечерта!

            - Да, мамо.

            - Ти какво, Андрю, да не мислиш, че хората от Грийнпийс протестират просто така? Но какво да правим като не ни оставиха друга алтернатива да пратим писмо до Северния полюс. Щем не щем: ползваме пингвинската поща.

            Тази вечер мама и тате ме сложиха да си легна в девет, както обикновено. Мама ми почете за Олд Шетърхенд. Тате ме целуна по челото и загаси лампата.

            Добре, ама как да спя като не спирам да мисля за пингвина и писмото! Ако не го предам на следващия ден точно до шест часа, горкият пингвин ще си направи харакири. А в главата ми не спират да се въртят колела, лаптопи, автомати, колички, легота. Бих си поръчал всичко, Дядо Коледа и без това ми е длъжник, но мама беше категорична:

            - Само едно желание, Андрю! И не се опитвай да хитруваш! Такива са правилата и точка по въпроса!

            До дванайсет не успях да мигна. Изглежда съм неспособен да си поръчам едно-единствено нещо. Трудно е, много е трудно! А от друга страна е заложен животът на един пингвин. Пингвините са мили животни и много смешно се клатушкат като ходят. Гледах веднъж един документален филм за императорските пингвини по Енимъл Планет. Те се гмуркат на дълбочина над 100 метра и могат да задържат въздуха си цели 18 минути!

            До дванайсет и половина нищо не успях да измисля, само гледах червените цифри на електронния часовник на бюрото и си мислих как когато мине шест следобед, пингвинът ще разбере, че няма да може да достави писмото навреме, но въпреки това ще тръгне. Ще ходи цели десет дни и когато за съвсем малко изпусне Дядо Коледа, ще посегне на себе си с кухненския нож.

            Добре, не мога ли да го открия и да го помоля да не го прави? Ама как да го намеря? Вече питах мама и тя отказа да ми каже...

            В дванайсет и четиресет се сетих. Ще поискам от Дядо Коледа да пази по-добре животът на пингвините и да премахне глупавото правила с харакиритата!

            Вдигнах се от леглото да кажа на мама какво съм измислил и да я питам дали според нея ще подейства. Излязох от стаята и тъкмо се готвех да нахълтам в спалнята при нашите, когато чух отвътре гласът на тате:

            - Нищо не мога да направя без тринайстата заплата! Просто няма откъде да взема пари!

            - И Андрю пак ще остане без подарък – кресна мама. – След толкова приказки? Нали затова минахме на печка с дърва, за да пестим и да осигурим по-добро детство на детето?

            А татко отвърна:

            - Откъде да взема това по-добро детство. За кой ме смяташ? За Дядо Коледа?

            - Измисли нещо, миличък!

            - Ти какво? Да не смяташ, че ей така от въздуха ще падне това по-добро детство? И Андрю ще го намери някоя сутрин под елхата?

            - Не знам, миличък!

            Двамата взеха да си крещят, реших, че ще е неучтиво да ги прекъсвам и се прибрах в стаята си. Тогава ме осени нова идея! Толкова е просто! Ще си поръчам от Дядо Коледа по-добро детство, така и пингвинът ще остане жив. И нашите няма да си викат. Обаче и тази идея не проработи. Колкото и да мислих не успях да измисля по-добро детство от моето. Всички деца могат да имат зелени бегачи с 44 скорости, но само аз си имам вкъщи вятъра от Сахара и огнените духчета.

            До шест сутринта седях над белия лист. В шест и петнайсет нашите щяха да ме вдигнат за училище, така че най-накрая написах просто следното:

           

Дядо Коледа,

            Изобщо не ти се сърдя за недонесените подаръци. Единственото, което искам от теб е да пощадиш пингвина и мама и тате да не си викат повече.

            Всичко друго си го имам!

            Поздрави!

            Твой: Андрю!

            София 2012 г.

            

Преселение в сънищата (съботен разказ)

            Тази есен той се отказва от реалността и заживява в съня си. През деня ходи   на работа в пощата, не се е отпуснал и всичко върши както си трябва, но истинският му живот започва с лягането в леглото вечер и с потъването в нежни, копринени сънища. Добре си изкарва така. Не може да се отрече. Но след като изкарва  месец и половина в сънищата, той преценява, че и там има нужда от квартира. Друго е като се налудуваш да има къде да се прибереш. Иначе рано или късно дори сънуваното ти тяло се скапва физически. С нужда от квартира се появява и нуждата от пари. И сега като се прибере  от работата в пощата, заспива и отива на работа в съня си. А всяка работа измаря, така че като се върне от работа в новата квартира, често директно се просва на матрака и заспива. Почива си най-пълноценно, когато заспива в съня си. В този втори сън всичко му се струва по-добро от реалността и от първия му сън. Малко по малко в главата му се прокрадва мисълта да заживее пълноценно в съня, в който заспива насън. Само трябва да си намери работа във втория сън, защото вече знае, че без квартира животът дори насън не е лесен. А това значи, че ще има и трети сън, и четвърти, и пети. Един бог знае колко дълбоко в сънищата може да стигне и дали накрая няма да се изгуби някъде там. Но за него това няма никакво значение. Важното е да се работи и да се спи. Това е всичко. 

Чудното изкуство на киното

1.

Сцената се точи от цели три часа. Напрежението в екипа расте като във филм на Хичкок. Режисьорът казва нещо на актрисата, но така тихо, че до нас не достига и думичка. Актрисата кима, режисьорът я потупва леко по лявото рамо и се отправя към екрана, от който наблюдава с трепет случващото се на снимачната площадка.

            - Хайде да правим дубъл – казва той.

            - Дубъл! – извиква първата асистентка.

            Следващите реплики са повтаряни толкова пъти, че са изпипани до съвършенство.

            - Тишина, моля!

            …

            - Звук?

            - Работи!

            …

            - Трийсет и пет. Две. Трийсет и пети дубъл.

            Скриптърът щраква клапата.  

            - Сет!

            - И… Начало.

            Актрисата крачи бавно по тротоара. В ръката си носи торба с покупки от близкия магазин. Телефонът й звъни. Тя прехвърля торбата от дясната в лявата си ръка и изважда мобилния телефон от чантата. Вдига слушалката до ухото си.

            - Ало!  

            Не чуваме какво й казват, но очите й се разширяват, тя изпуска торбата с покупките, после телефона и се свлича на земята. Камерата минава през разпиляната торба вляво от нея, спира се за десетина секунди на просълзеното й лице й и накрая замръзва върху мобилния телефон, на чиито дисплей е изписано ДЕЯН.

            - Стоп – казва режисьорът.

            - Стоп – извиква първият асистент.

            Мълчание.

            Мълчание.

            Мълчанието е повече от гробовно. Просто не е истина как всеки следващ дубъл става по-лош от предишния. А този е 35-тият. Може би затова никой не казва и думичка. Операторът прехапва устни. Звукарят с празен поглед чопли кожичката на левия си палец. Първият асистент гледа съсредоточено върха на обувките си.

            Режисьорът понечва да каже нещо, но думите засядат в устата му. Лицето му е плувнало в пот. Вената над дясното му око пулсира. Екипът на филма е притихнал. Всичко е в ръцете на режисьора, който все още не успява да изкара думи от устата си. Той поема дълбоко дъх, изпълва гърдите си с въздух. Ей сега ще се разкрещи, мисли си първият асистент, който доскоро е бил на друг снимачен процес, където доста се е крещяло. Положението си еба майката, мисли си звукарят. След неуспешния дубъл актрисата се е сринала в един пластмасов стол и е стиснала изнервено зъби.  

            Режисьорът отново не успява да каже нищо, разтриса се в леки хлипания и избухва в тих отчаян плач.

2.

Мълчанието е отстъпило място на суетнята на снимачната площадка. Осветлението е променено. Напрежението не е спаднало ни най-малко и продължава да бъде по Хичкок – сега то е точно като от известната сцена от „Психо”. Завесата на банята е дръпната рязко, а ножът проблясва, но първият удар още не е нанесен.  Режисьорът говори на актрисата, а ние все така не успяваме да доловим нищо от думите му. Актрисата поклаща глава, режисьорът я потупва леко по дясното рамо и се запътва към екрана. Щом сяда, пали цигара.

            - Да правим дубъл, а? – казва той.

            - Дубъл – повтаря първата асистентка.

            …

            - Тишина, моля!

            …

            - Звук?

            - Работи!

            …

            - Трийсет и пет. Две. Трийсет и шести дубъл.

            Скриптърът дава клапа.

            - Сет!

            - И… Начало.

            Актрисата крачи бавно по тротоара. В ръката си носи торба с покупки от близкия магазин. Телефонът й звъни. Тя прехвърля торбата от дясната в лявата си ръка и изважда мобилния телефон от чантата. Вдига слушалката до ухото си.

            - Ало!  

            Не чуваме какво й казват, но очите й се разширяват, тя изпуска торбата с покупките, после телефона и се свлича на земята. Камерата минава през разпиляната торба вляво от нея, спира се за десетина секунди на просълзеното й лице й и накрая замръзва върху мобилния телефон, на чиито дисплей е изписано ДЕЯН.

            - Стоп – казва режисьорът.

            - Стоп – повтаря първият асистент.

            Този път мълчанието е от около половин секунда и дори за този кратък период от време не остава пълно. Екипът избухва в аплодисменти. Първият асистент захвърля триумфално химикалката си на леглото. От суеверие скриптърът бърза да изпише първият дубъл на следващия кадър. Операторът отпразнува момента като решава най-сетне да отиде до тоалетната. Пикае му се още от 23-тия дубъл, но все е отлагал. Актрисата най-сетне си отдъхва. Само режисьорът още нищо не е казал, но по изражението му виждаме, че най-сетне всичко е наред.  Това е. На всички им е ясно, че дубълът не само се е получил, но може би това ще е един от най-силните моменти във филма.

            Режисьорът тръгва да казва нещо, после тръгва да казва нещо друго, а после  нещо трето. Очевидно е въодушевен. Мислите, които минават през главата му са толкова бързи, че остават неизречени. Чуваме само поредица от начални букви, които и да искаме, няма как да разшифроваме. Режисьорът успява да чукне юмрука си в юмрука на оператора, докато последния върви тържествено към тоалетната. Режисьорът размахва вдъхновено ръцете си и се усмихва, при което надига вежди и три хоризонтални бръчки прорязват челото му. Актрисата го прегръща горещо, след което изглежда силите го изоставят и, едва добрал се до стола си, той сяда. На екрана се върти последния дубъл.   

            Режисьорът отново се опитва да каже нещо, но не успява, разтриса се от силни хлипания и избухва в шумен щастлив плач. 

Разговор с дядо ми (кратка проза)

- Не мога да повярвам, че стана сряда!

- Не мога да повярвам, че станах на 80!

Групова терапия

            - Вие кога започнахте? – попита терапевтът.

            Групата наброяваше десетина човека. Те се бяха наредили в полукръг, а срещу тях седеше терапевтът, който водеше занятията.

            - От 13-годишен. Започнах вечерите. Криех се от родителите си. Правих го тайно.

            Мъжът, който говореше беше на около трийсет, с толкова дълбоки очи, че все едно носеше очила. Затова приятелите му викаха Джон на Джон Ленън, но той се казваше Йордан.

            - И оттогава не сте спирал?

            - Не съм.

            - Лошо, много лошо.

            Йордан мълчеше.

            - Но има и по-тежки случаи от вас – продължи терапевтът. – Вижте например Атанас. Той на няколко пъти се опитва да се откаже. Спира за по няколко месеца и накрая пак се появява при нас.

            В десния край на полукръга се надигна един пълен човек с очила.

            - Този път съм ще се откажа.

            - Тихо, Атанасе, сега не се занимаваме с теб. Изчакай да ти дойде реда.

            - Но аз просто исках да знаете... – притесни се Атанас и седна на мястото си.

            - Как реагираха родителите ви, когато разбраха? – попита терапевтът.

            - Дълго време го крих, но не издържах и когато станах на седемнайсет им признах. Те отначало не знаеха как да реагират. Мислеха, че не им говоря сериозно. Когато обаче видяха, че съм сериозен, се опитаха да ме разубедят в следващите години. Не успяха и продължих да го правя.

            - Женен ли сте?

            - За известно време бях женен, но жена ми не издържа и се разведе с мен.

            - На какви основания?

            - И тя се опитваше да ме откаже. Може би е била права. Може би всички са били прави и аз наистина трябва да се откажа. Затова дойдох тук. Затова се записах в тази група.  

            Терапевтът погледна към Йордан с усмивка.

            - Поне осъзнавате, че имате нужда от помощ. Това е добре. Може би за вас има надежда.

            - Смятате ли?

            - За всеки има надежда.

            Йордан се отпусна върху стола.

            - Важно е да разберете, че много трудно можете да продължите да живеете по този начин. Направо е изключено да живеете така. Много малко оцеляват. Много малко успяват да издържат. Мислите ли, че вие сте от тях? Да, сигурно отначало така сте си мислели, но малко по малко във вас е започвало да зрее съмнението, че няма да успеете да се задържите. Че ще провалите живота си, ако продължавате да го правите. Затова сте се записали в тази група.

            - Точно така стана – каза Йордан.

            - И при мен беше така! – обади се един друг от полукръга.

            - Павеле, и на теб ще ти дойде реда – скара му се терапевтът. – Вижте, тук си има ред. Не може на всеки да обръщаме внимание по едно и също време. Така нещата няма да се получат. В крайна сметка целта е да ви помогнем да се справите с вашия проблем.

            Павел се извини и не се обади повече.

- Вашият проблем е като този на алкохолиците. Започнете ли да го правите веднъж, няма спиране. Искате още и още. Развивате органическа зависимост към писането. Вие сте като наркоманите. Не можете без своята доза писане на няколко дни, макар и да знаете, че от това няма никакъв смисъл. Всичко е нормално, докато го правите в свободното си време, но когато се вземете твърде сериозно и напуснете работа, за да работите върху новия си ръкопис, който добре знаете, че никой не иска да публикува. Когато това се отрази на бюджета на семейството ви и жена ви се преумори и накрая ви напусне. Когато родителите ви издържат една-две години, докато се опитвате да пробиете като писатели, въпреки че нещата очевидно не се получават. Тогава писането се превръща в болест. Целта на тази група е да ви помогне да се преборите със зависимостта си към писането и да се върнете към нормалния живот. За нак няма значение какво пишете. Няма значение дали пишете поезия, драматургия или проза. За нас е напълно ясно, че щом не сте успяли за няколко години, очевидно няма да успеете да пробиете. Вие обаче се заинатявате. Когато се заинатите прекалено дълго, това се превръща в проблем на нашата общност. Не можем да позволим на здрави индивиди като вас да се занимават с работа, за която очевидно не ги бива. Затова и създадохме тези групи за лечение на графомани. Защото колкото и да претендирате, че сте друго, вие сте графомани. Вие се мислите за писатели, но сте графомани. А когато графоманът започне да се мисли за писател, става страшно. На много хора им се иска да пишат и много го правят. Но те го правят в свободното си време. Така не пречат на никого. А вие просто ей така решавате да станете писатели на пълен работен ден. Решавате да се занимавате само с писане. Не ви интересувате от обратната реакция. Не се интересувате от това, че не ви бива за писатели. Интересувате се само от себе си. Вие, графоманите, сте най-големите егоисти.

Полукръгът мълчеше и гледаше в земята.

- Дори наркоманите се лекуват по-лесно. Когато мине тяхната абстиненция, те трябва да си намерят отново наркотик, за да продрусат отново. При вас е друго. Навсякъде има химикалки и листа. И вие рано или късно се изкушавате. И започвате пак по малко. Пак в свободното време. Малко по малко отново добивате самочувствие и не след дълго отново решавате да се отдадете изцяло на писането. Като вас са хиляди. Имате ли представа как се отразява това на икономиката?

Полукръгът мълчеше.

            - Както и да го погледнете, това разказва играта на икономиката. Нашата държава не може да си го позволи. Не може да си позволи лукса да има по 6000   писатели на 100 000 души. Това е зараза, не разбирате ли? Това е епидемия. Най-важното е да осъзнаете, че имате проблем.

            Терапевтът се изправи и ги погледна отвисоко.

            - Да повтаряме заедно: аз не съм писател. Аз писах за удоволствие, но дори и това няма да правя повече, защото не съм писател и никога няма да бъда. Аз съм един обикновен човек, който през деня ходи на работа, а вечерта обръща внимание на жена си. И отново. Аз не съм писател. Аз писах...

            Терапевтът обикаляше полукръга и ги подканяше да повтарят все по-въодушевено след него.

            Те повтаряха.  

Училищни ужасии

Можете да прочетете този разказ и на хартия в днешния брой на "Литературен вестник".

Преди творчеството му да бъде включено в учебниците по литература и така той да влезе в училищата като писател, Н., съвсем неочаквано, дори за себе си, влиза в едно училище в нетипичната за него роля на учител. Той притежава учителска правосбособност, защото е завършил Българска филология, но още по време на студентската практика е разбрал, че не става за тази професия, защото няма нужното търпение, да не говорим за мотивация. Ако трябва да бъдем честни, а обстоятелствата го изискват, Н. никога не е желал тази правосбособност, но по някаква странно стечение на случая човек се нуждае от нея, за да завърши тази специалност. Той неведнъж е изразявал своето неразбиране срещу това положение, защото не вижда основателна причина завършващият студент да не може да избира и между други практики като журналистическа в някой вестник или редакторска в някое издателство. Но кой ще вземе да слуша съветите на някакъв никаквец, какъвто е бил той към онзи момент!

По това време Н. работи по сборник от разкази, чиито главен герой е писател с инициали Й. К., която излиза през 2007 година под заглавие „Йордан. К.” в тираж от хиляда бройки и продава едва около двеста и петдесет от тях. Пет години по-късно успехът най-сетне спохожда Н. (благодарение на романа „Полицаят, който стана светец”, който, трябва да изтъкнем, далеч не е най-сполучливият му, но такива са превратите на националните литератури). Тогава сборникът е преиздаден във внушителен тираж и е забелязан от критиците, които му отдават подобаващо внимание.

В това отношение достатъчно е да споменем огромната и извънредно начетена статия на популярния критик Искендер Голобрадов[1], според която с този сборник българската литература излиза от моргата, в която е попаднала преди двайсетина години[2]. От същата морга, в която от около пет години, българската литература най-сетне е успяла да се вдигне от смъртното си ложе, само за да осъзнае, че тя е съживена от някакъв извънредно зъл литературен критик във вида на ужасно литературно чудовище[3]. И същата морга, от която в последните две години българската литература просто не може да намери изхода[4]. В тази статия се казва, че именно този сборник е джобното огледало, което Франкенщайн намира в моргата и в което той се оглежда, за да забележи, че отблъскващите шевове, синини и издутини по тялото му са грим, който някой несръчен гримьор му е сложил по време на краткотрайния му ангажимент като статист на треторазрядна Холивудска продукция.[5]

Докато пише този сборник обаче, името на Н. е познато едва в тесни, ама наистина много тесни, читателски кръгове, а той изкарва прехраната си като помощник готвач в квартална пицария от четири месеца. Той се захваща със сборника с кратки разкази, защото физически натоварващата работа на смени от по дванайсет часа го измаря до такава степен, че не е в състояние да се съсредоточи достатъчно, за да завърши доста дългия и доста експериментален роман „Попа, София”[6].

            Малко преди да завърши сборника с разкази той получава предложение от бивш състудент в университета, с когото се засичат случайно на ъгъла на улица „Витоша” и „Гладстоун”. За петнайсетте години, през които не са се виждали, Камен е понапълнял, без да е дебел. Преди е бил слаб, сега е по-скоро добре сложен. Двамата сядат да изпият по едно кафе в Hot Art Bar, тяхното любимо местенце от студентските години, където Камен директно преминава на въпроса. Налага му се да пътува за три месеца в чужбина при сестра си, чиито съпруг има здравословни проблеми. Камен трябва да им помага.  Да гледа децата, да готви, докато съпругът й се бори с коварната болест. Вече е обещал и няма измъкване, каквото той и без това не иска, но стои въпросът с работата.

            Камен работи като учител от четири години. В началото е бил скептичен, но работата постепенно му е харесала и не иска да я губи. За съжаление няма кой да го замести. В училището има още една учителка по литература, която има семейни проблеми и не може да му окаже помощ. Обсъдили са възможността да вземат студент от университета, но родителите са отказали на децата им да бъде преподавано от човек без никакъв опит. Но ти, казва Камен, ти си нещо друго. Завършил си Филология. Имаш проклетата учителска правоспособност. Искаш ли да ме заместиш?

            В началото Н. се колебае. Спомня си студентската практика по един не особено привлекателен начин, но от друга страна е работата като помощник готвач в пицарията, мисълта за заплануваните произведения, които не би могъл да напише, докато трябва да се бори с чисто физическата умора. Н. се съгласява.

            Месец и половина по-късно Н. е вече посветен в тайните на учителския занаят,  поне по начина, по който Камен ги разбира. Камен отлита и Н. встъпва в длъжност.

            Първата седмица е кошмарна[7]. Учениците са млади. Н. трудно излиза на глава с тях. Налага се да крещи. Да се прави на сериозен и строг, какъвто той в никакъв случай не е. Опитва се да пише слаби оценки с цел да си създаде репутация, която да му позволи да поддържа дисциплината в клас, но това по-скоро го натоварва, отколкото му помага. За капак на всичко той е принуден да търпи непрестанните упреци на възрастните учители, които открито го имат за натрапник.

Н. не си позволява да се отклонява от учебния план. Опитва се да върши тази работа като всяка друга: с минимална степен на ангажираност. Открай време той смята, че единствената ангажираност, която може да си позволи, е към работата му на писател. След три седмици в училището тази рецепта започва да се пропуква. Добър пример за това е следната история, която е и главното в този разказ.

Един ден той проверява домашните и открива, че за пореден път ученикът А. е дошъл с ненаписано домашно. Н. се ядосва, изкарва ученика пред целия клас и го пита на какво се дължи тази тенденция, при положение че успехът му постоянно падал и на последното контролно едва-едва е изкарал три минус, и то защото Н. е решил да прояви милост към него. Ученикът не се смущава дори за момент. Нямам нужда да уча, ще стана мутра, казва той. Целият клас избухва в смях, а недоумяващият Н. успява да каже само едно: какво, на което ученикът веднага отговаря. Казах, нямам нужда да уча, защото ще стана мутра! И ученикът А. разказва на Н. как брат му е подарил книги за  силовите групировки в България и той ги е изчел до една. Няма защо да си усложнявам живота, казва ученикът, и няма защо да уча, за да успея в живота. Това дори би ми попречило.

В следващите петнайсет минути Н. разговаря с ученика. Опитва се да го убеди, че в това решение няма никакъв смисъл, че ако иска да става престъпник, ученикът  трябва да знае, че може да бъде убит, ранен, да влезе в затвора. Ученикът е твърдо решен: поне щял да знае, че е живял и щял да направи пари по-лесно, отколкото ако се хванел на някаква глупава работа. Разговорът се върти в кръг и не води доникъде и още преди училищния звънец да бие и децата да се разтърчат, поемайки към следващия час, Н. е наясно, че няма как да го убеди с приказки.  

Още същата вечер Н. пише разказ, с който да склони ученика в противното. Това занимание му коства съня.

В началото на „Професия престъпник” е поместено кратко съобщение в курсив, в което се твърди, че разказът е написан въз основа на реални факти като всички имена са променени.  

Трябва да кажем, че досега Н. не е писал разказ, с който да цели постигането на конкретна цел, извън тази на самия разказ. Може би точно поради това обстоятелство разказът е доста традиционен по формата си, което не е особено типично за Н., но не е и нещо чак толкова нетипично за него, защото той е едновременно нетрадиционен в традиционността си и традиционен в нетрадиционността си.[8] Разказът е съставен с помощта на редица клиширани обрати и изразни средства. В него има добър ученик, който по стечение на обстоятелствата открива, че в това да си добър ученик няма нищо смислено и кривва по пътя на престъпността, постъпвайки на работа при нарко-дилър. В разказа се среща и образът на лошия ученик, който след бруталната смърт на добрия ученик e публично разстрелян от друга престъпна групировка, ядосана от необмисления опит на групировката, към която се е присъединил добрия ученик (не без помощта на лошия ученик) да завземе част от техния пазар на наркотици (училището, в което и двамата ученици учат).

До публичния разстрел читателят трябва да си мисли, че добрият ученик е главният герой и в средата на разказа той е шокиран кървавото му убийство. Неочаквано се оказва, че главен герой на разказа е лошият ученик, който изпитва вина за случилото се и постепенно влиза в ролята на добрия ученик. Той се откъсва от престъпната групировка, в продължение на месец набляга сериозно на ученето и в края на разказа получава първата си шестица. За съжаление на същия ден след училище той е публично разстрелян за назидание на онези, които се опитват да дезертират от престъпната групировка, към която човек би трябвало да принадлежи до смъртта си. Както и излиза в крайна сметка.

Разказът завършва с финална сцена, в която участва средния ученик, който никога не е бил нито прекалено добър, нито прекалено лош, и през цялото време е служил като социален фон на действието. Той е получил четворка на същото контролно и приема този факт с безразличие, като в същото време отказва да бъде новият ученик, който да пласира дрога сред съучениците си с думите: „Не, това не е работа за мен.” В последното изречение се казва, че двайсет години по-късно средния ученик ще стане учител по литература след неуспешен опит да стане писател.

Разказът се получава и две седмици по-късно излиза в един от малкото софийски вестници, които публикуват разкази по страниците си. Н. се е подписал като Йордан К. (той не иска да се разкрива като писател пред учениците),  прочита го пред класа и пита  учениците за техните впечатления. Разказът в общи линии им е харесал с изключение на един-два твърде невероятни за техните разбирания обрата. Когато идва ред на ученикът А. да се изкаже, той се опълчва на повечето си съученици с мнението, че в истинския живот да се престъпник е доста по-скучно и монотонно от описаното както в този разказ, така и в повечето романи и филми. През повечето време човек се разкарвал в джипове в компанията на ослепителни красавици и понякога размахвал пистолет пред страхливи хора. Рядко се случвало да има истински екшън.

Дали от яд, че ученикът А. не е харесал разказа или защото е разбрал, че не може да помогне на детето с литература, Н. зашлевя на ученика А. един здрав шамар, вика  родителите му в училище и им разказва цялата история. Родителите не са очаровани и обещават да поемат нещата в свои ръце, за което засвидетелства и шамарът, който детето получава от баща си и който по нищо не отстъпва по този, отпран му от Н.

Това далеч не е единствения интересен случай в тримесечната училищна практика на Н. (свидетелства за нея можете да намерите в сборника с разкази „Училищни ужасии”), но за целта на този разказ е нужно само да се добави, че Камен се връща от чужбина в уречения срок и поема отново часовете си, а Н. отказва неговото любезно предложение да му потърси работа в някое друго училище и в продължение на следващите пет месеца, докато се опитва да напише следващия си голям роман,[9] работи като пазач в подлез.  

---

[1] „От Франкенщайн към Лазар: Прераждане”. Културен вестник, бр.43 2010

[2] „В моргата на българската литература”. Културен вестник, бр.23, 1998

[3] „Българският Франкенщайн: Събуждане”, Културен вестник, бр.8, 2002 .

[4] „Българският Франкенщайн: Лутания”, Културен вестник, бр.17, 2004 и „Българският Франкенщайн и роднините от Запад: Код SOS”, Културен вестник, бр.38, 2006, в която Голобрадов се надява, че с непряката помощ, или с други думи под влиянието, на Парижката леля, Лондонския вуйчо, Испанската брадовчедка  и Американския чичо (както и с други европейски и извъневропейски литературни роднини), Българският Франкенщайн най-сетне ще намери изход от моргата.

[5] Особено знаменателен е краят на статията, където Голобрадов пише: „Тук Франкенщайн изпуска огледалото на земята, изтичва до чешмата, откъдето по време на дългото заточение е пил вода, трескаво измива лицето си, вдига отново огледалото и осъзнава, че той е напълно нормален,  дори донякъде красив индивид, макар и с подчертано източноевропейски черти. В момента, в който той спира да се самосъжалява и да оплаква грозотата си и нерадостното си настояще, свързано с мъчителното обитаване на моргата, той с все още скромна гордост надига чело, за да погледът му попадне на огромната табела „Изход” в тъмния край на моргата.”

[6] Действието в този останал незавършен роман се развива в продължение на двайсет и три минути, докато главният герой чака приятелката си, на която след седемгодишна връзка възнамерява да предложи брак, на Попа и обвързва в един епичен разказ историите на всички чакащи и случайно минаващи хора на площада. Не е завършена една трета от романа, а в съществуващите две трети броят на персонажите е точно 281 души (от планираните 366), а ръкописът се равнява на 829 ръкописни листа, изписани със ситния почерк на Н. в 9 червени тетрадки в голям формат със страници на малки квардратчета. Романът, чиято генерална концепция е да покаже, че ако животът има някакъв смисъл, то той е прекалено индивидуален, хаотичен и разпилян в отделните възприятия на всяка единица от това, което прекалено самонадеяно и мегаломански наричаме човечество, е планиран в 42 глави, от които са завършени 33 и половина.

[7] Подробно свидетелство за това е разказът „История с учител” от сборника „Йордан К.”, където един учител изпитва все по-нарастващо неудовлетворение от работата си, свързана най-вече с предъвкване на литературния канон, който той все повече не може да понася, докато не взима радикалното решение да промени живота си. Той напуска училището, но единствената работа, която намира е като помощник готвач в малка квартална пицария. Работа, която далеч не му доставя мечтаното удоволствие и той е принуден да се върне на старата си длъжност, където да продължи преживянето на класиците, макар и да се опитва малко по малко да освежава учебния материал с неволното и почти напълно произволно споменаване на съвременни автори.

[8] Думите са на критика Евтим Йорданов от есето му „Н.: праволинеен живот и неправолинейно творчество”, София, 2025

[9] Става дума за „Проект за парк”, една нереализирана от автора антиутопия, в която се пародира съвременното общество, което е представено с помощта на различни растения от автора през погледа на  млад озеленител, завършващ докторантура по философия върху връзката на идеите на Шопенхауер и растителния свят.