Разходка из парка

Живеят врата до врата на първия етаж. Често излизат на балконите си, за да разговарят. Търсят се по всяко време, понякога дори през нощта – може ли да има времеви граници за приятелството?

– Вижте се! Направо сте се утепали един за друг!

– Взимайте се! Стига сте му мислили!

– И без това нон стоп сте заедно. Просто ще си направите и малки "приятелчета".

– Не ми се лигавете! Не може да сте просто най-добри приятели. Трябва да сте мъж и жена, да сте гаджета, а после съпруг и съпруга.

Е, да де, ама те са най-добри приятели и това е! Всички тия приказки адки ги нервят, ама никой не ще да ги чуе. То и как да чуеш, като не спираш да проектираш себе си върху хората около теб! Превръщаш се не в кон с капак, а направо в котарак в каца.

Нали тъкмо затова излизаха на балконите си по нощите. Всеки знае колко рисково е, когато най-добрият ти приятел е от срещуположния пол. Има нужда от съвет, идва ти на гости, седите до късно, говорите на масата или на дивана, после се изморявате, но още ви се говори. Лягате един до друг на леглото и приятелството отива на кино.

– Хей! Там ли си?

– Нали ми се обади и ми каза да изляза! – казва тя.

– Разхожда ми се.

И тя го хваща за ръка. Тротоарът е посипан с бели цветове, мирише на пролет. Отминават покрай сладкарницата и завиват покрай спортната зала. Трикракото куче от панеления блок размахва опашка и весело джафка, а той сякаш чува гласа на кварталния, който се помещава в същия блок. Вижда го пред очите му, на стената зад него са залепени портрети на Сталин и Хитлер и виси шалче на футболен отбор. "Тука съм, бате! Винаги съм тука!", сякаш чува гласа му. Но край тях вече мълчаливо се извисява спортната зала, поела през годините в утробата си толкова много концерти, от които стъклата ѝ са отеквали. Това прави тишината дори още по-голяма. Църквата се присъединява към това мълчание, докато те поемат по една от алеите в парка.

Сега, през нощта и след толкова дни в забрава, детската площадка се е превърнала във вдовица, която очаква своите невръстни светци да възкръснат и да я облеят в светлината на невинните си духове. Будката за кафе спи и на сутринта няма да раздава обичайните ободрителни напитки, а ще продължи да се излежава цял ден, свила се в тенекиената си коруба като костенурка. Ресторантът в края на парка ще остане гладен в принудителната си гладна стачка. И само озеленителите ще пристъпват като антични жреци в това зелено светилище и ще извършват своите езически ритуали под строгия поглед на църквата. Момчето и момичето плуват в пейзажа, отпускат телата си в неговите води, оставят лицата си на пръските на вятъра, от чиито допир страните им настръхват.

Луната горделиво дръпва завесите от облаци и напрегнато очаква одобрението на народа. Тогава тя се откача от небето, пада върху хълма в края на парка и се търкулва надолу към момчето и момичето.

Момичето сграбчва ръката на стъписалото се момче. Облаците се отварят отново и звездите се посипват върху земята като бляскава градушка. Един полъх на вятъра подхваща няколко цветчета и вече поели инерция, те жужат като самолети и се уголемяват.

Момичето бута момчето върху един от дъхавите самолети. Скоростта му не е голяма и едва-едва пълзят пред луната, която оставя след себе си следи, като че е направена от фосфор. Момичето изважда от чантичката си – момчето чак сега забелязва, че тя носи със себе си чантичка – половинлитрова бутилка минерална вода. Те успяват да се откъснат на двайсет метра от Луната. Скачат на земята, момичето поръсва тревата с вода, тревата избуява и спира на място Луната.

Сега двамата седят пред Луната и я зяпат.

– Нужно ли беше да правиш всичко това? – пита момчето.

– Стана ми скучно – отвръща момичето от балкона.

Луната и звездите са се върнали на небето, но с нетърпение очакват следващата разходка.

(Из цикъл с разкази, писани по време на заложническата криза поради коронавируса.)

Плодовете, казват, помагали

Плодовете, казват, ставали годни за употреба, когато добре ги изтъркаш. С болния мозък обаче работата е друга. Него, за жалост, да го измиеш няма как. И не е да кажеш, че съвсем на кухо бие – работи на пълни обороти, но дава сериозно на късо и като нищо ще унищожи цялата машинария, която зависи от него.

– Извънредно положение! – ще каже някой.

– Вирус! – ще тупне по масата втори.

– При това напрежение и най-мъдрият може да изпуши! – ще заключи трети.

Вирусът е едно на ръка. Положението наистина е извънредно, но отдавна е казано – не се гаси туй, що не гасне. Затова и работата перманентно е изпушила. У нас помраченият разсъдък е сериозен ментален и манталитетен проблем. Как ще предпазиш някое тяло, чиито мозък е вече заразен, задъхва се и не може да изпълнява работите си? Устата може и да се отваря и да ги плещи какви ли не, но не е като да не го виждаш, че само поразии прави, колкото и да се оправдава.

По-лошо е, дето привидно изпушените мозъци най-често са абсолютно бистри, но това не ги прави по-малко криви, а напротив, носи повече вреда. Едно е простотиите да идват вследствие на неизрядно функциониращо сиво вещество, друго е те да станат начин на съществуване.

Но ето... Плодовете, казват, помагали. По тази именно причина няколко тона чуждестранни медицински консумативи добили формата на фурми! Та ще се лекуваме с тях.

– Както и да го погледнеш, все сме нацелили десятката – бият се по чутурите големите мозъци и само леко се попипват по задните части, поопърлени вече от пресата. – Или животът ще е сладък, или смъртта! – разсъждават те.

Но да не вземете да си помислите, че само чуждестранните фурми са сладки. Те лекуват тялото, а кюстендилските череши са дори по-добри, защото лекуват духа. Зарад туй и уволнили щата на театъра.

– Да пърха из народа тоя щат, а не да си стои на топло и да се угоява с актьорските заплати! – произнесли се черешите. – Няма полза от тоя щат в театъра. Затова пък от чистачи полза има, че друго е алеите да са изрядни.

Пък душевните алеи нека да се мърсят и да прашасват. Зер, тях никой ги не гледа. Ама пък хубаво е да седнеш на някоя черешова пейка, да плюскаш фурми, да плюеш и да има кой да ти изчисти костилките, а?

Скъпи читатели. Този текст се разпространява свободно, но ако искате да подкрепите неговия автор, можете да го направите тук:


PayPal: paypal.me/ivandimitrofff

Ivan Simeonov Dimitrov
Raiffeisenbank Bulgaria
BG88RZBB91551005328313
BIC RZBBBGSF

Когато зимата града нападне
и снежинките в своя танц
с вятъра, сковал, сковаващ, безотраден,
скачат като северен шаман.

Лятото е нивга, то не е било.
И къде е неговият житен плащ?
Липсва сгряващото му крило.
Час след час след час след час.

Също тъй тревоги те сковават,
мисли черни в черен мрак.
Няма изход, в капан си хванат.
Няма излаз, няма бряг.

Затова помни, че си природа:
лято, зима, есен, пролет.

"Чекмо" на Момчил Николов - различният поглед към прехода

Лично за мен това е българският роман на годината. Нов поглед съм прехода, който бяга от типичната драматичност, безнадеждност, легендите за куфарчетата и онова, с което съм свикнал (и което ме отблъсква) от подобни четива. Книгата на Момчил Николов е антипод на всичко това. Разказът се води от герой, който никак не е героичен. Може би не Велик, но поне страхотен комбинатор. Донякъде циничен, донякъде романтик, че и симпатичен келеш със своя житейска философия и с готовност смело да се хвърли във всяко ново начинание, от което може да има печалба. Както заради самата печалба, така и защото просто отвътре му идва. Тук някой критик вероятно би написал с кои текстове "Чекмо" влиза в диалог, но аз не съм критик. За мен по-важно е, че книгата влиза в диалог с мен като читател.

Имам интересното усещане, че това може да се окаже романът за прехода за няколко поколения, към които принадлежа и аз. Поколения, чиято младост е минала през края на осемдесетте или началото на деветдесетте. Вълчи, но и живи години, в които кръчмите бяха истински кръчми, надеждите бяха истински надежди, а чаровните далавераджии, прецакващи с усмивка, де що видят, бяха истински чаровни далавераджии, които прецакват, де що видят.

Но времето ще покаже какво е мястото на този роман в литературата българска, в съзнанието българско, в душите на всите българи, които никога не могат да бъдат заедно - българчета, к'во да ги правиш? Докато времето даде своята присъда, читателят може да се скъса от смях, защото това е най-комичната (по един сериозен начин) книга, която Момчил Николов някога е писал - отново наблягам на субективността на мнението си. По-комична и от "Hash oil" с оня проникновен спор що е то типи... Признавам, че в последните години ме плашат дебелите книги, донякъде ги пренебрегвам, вероятно става дума за някаква дискриминация, но тази прочетох за два дни. Будувах до ранни доби с ясното съзнание, че на следващия ден организмът ми ще ми го върне тъпкано. Но какво да кажа? Заслужаваше си!

Надявам се повече читатели да забележат този роман. Надявам се, че на Момчил Николов му е допаднало да използва повече чувството си за хумор и ще продължава да ни изненадва с подобни заглавия. Надявам се, че ще продължават да се появяват книги от този тип, защото, малко или много, свикнал съм с "драмата на българското клето съществувание", свикнал съм с особеното проникване в мрачните мазета на нашата душа българска, която от светлина се нуждае, но ония са я затъмнили, защото и светлината започнаха да крадат и пр... Но не са много книгите, написани с чувство за хумор. И то такова, което да може да бъде почувствано от по-младата читателска аудитория.

Търсенето на смисъл, перипетиите на битието, любовта, възходите, паденията (и всички оставали толкова важни тинтири-минтири) могат да бъдат описвани и по един забавен, самоироничен начин. Момчил Николов го умее и кърти цели Берлински стени... Евала!

Лекция по българска литература

Житото на Ботев е изкласило – зърната падат върху бетонирания под и изсъхват. На Петко Славейков му е пресипнал гласът. Учителката по пеене го хока, че е прекалил с дрането, тя замахва с меча, с който дирижира, и му разцепва главата. Оттам се ражда Пенчо. Той не се кефи на книгите, използва ги, за да си държи пепелника върху тях. Но веднъж заспива на замръзнало езеро, където му се явява духът на доктор Кръстев, който се опитва да му вкара малко мисъл в чутурата и май успява.

През това време Вазов свири на гъдулка. Като уличен музикант той щъка между България, Румъния и други държави. Кирил Христов седи на един ъгъл на бул. „Васил Левски” и в добрите дни успява да заработи повече от него с акордеон и репертоар от стари градски песни. Алеко Константинов прави експерименти в усоен замък, но нещо не му се получава. Той намира решението на проблема в Чикаго и когато се връща оттам, успява да създаде чудовището Бай Ганьо от частите на различни трупове. Чудовището се разбунтува срещу своя създател и организира успешно покушение срещу него.

Любен Каравелов е в сериозен конфликт със съседите си, които са от старо време и му въртят какви ли не мръсни номера. Той е мамино детенце, но вика на помощ горските пътници и попове Георги Раковски и Васил Друмев, които с бухалки оправят нещата.

Захари Стоянов записва цялата тая работа и я публикува в жълтите вестници. Петко Тодоров се захваща с журналистическо разследване, с което разкрива, че тези вестници са собственост на медийната олигарха Мара Белчева. Петко Тодоров живее в къща, в която вечерта гасне денонощно и когато Дебелянов се завръща, той не издържа на обстановката, забърсва го и двамата отиват на гости при чифликчията Йовков. Там пък им е много шумно заради песента на колелетата, а и се чувстват като другоселци. Затова се чупят към Елин Пелин, ядат печена тиква на Самодивските скали и си изкарват чутовно. А на следващия ден отиват на събора в съседното село, където друсват по едно хорце с Антон Страшимиров.

Междувременно в града Теодор Траянов продава хероин на Емануил Попдимитров, който взема свърдоза и умира. Димитър Бояджиев, неговият най-добър приятел, не преживява загубата и се самоубива. Тодор Пеев бачка на щанд за книги секънд хенд, възприема тяхното самоубийство като форма на протест и се гръмва. Яворов така се ядосва от тая работа, че се гръмва два пъти.

В очакване на Пеевски, или трагедията на бездействието

Завесата предизборно се вдига. На сцената - площадка пред училище, в което ще се състои вотът за европарламента, излизат двама опърпани персонажи. От първата реплика се разбира, че това са журналист и философ. Зад оградата на училището се е надвесил висок блок, от който периодично излизат герои с една и съща реплика: "Подавам оставка!" След това те напускат мястото на действието. В дъното на сцената се спуска мултимедиен екран, на който се прожектират пътища и магистрали.

Едър мъж върви по напукалия се миналогодишен асфалт, сочи го и повтаря: "Това направих. И това. И това. И още ще направя. И престанете с критиките, неблагодарници. Другите само ви оправяха... магистралите, а аз правя, строя, струвам! С ето тези две ръце! Вчера, докато строих новата отсечка на магистрала "Хемус", ми се сецна кръстът. А днес ме корите за някакви си там съкооператори. Това е проблем на домоуправителя!"

Тук едрият мъж е осенен от някаква мисъл. Той вдига драматично пръст във въздуха и казва: "Ето, папата дойде, прекръсти се и каза, че ако във Ватикана имало подобни пътища, в църквата нямало да има проблем със сексуални злоупотреби. Свещениците щели да си карат автомобилите и да задоволяват страстите си с това мъжко, богоугодно дело."

Бързо се оказва, че подаващите оставки персонажи и човекът по магистралата са просто фон, чиято цел е да отвлича вниманието на публиката, за да може режисьорът да постигне драматичен ефект. Жанрът на пиесата е трагикомедия. Същинското действие е очакваната поява на лице с многобройни таланти - вестникар, бизнесмен, меценат на популярното фолклорно изкуство и не на последно място, политик в предизборна кампания. Неговото име е, да кажем, Пеевски. Името е случайно избрано, защото авторът на този текст не може да си спомни как се казваше този персонаж в постановката.

От думите на двамата главни герои научаваме, че годината е 2019. Те очакват Пеевски от 2017 г., когато той е видян за последно в най-големия театър в държавата - парламентът. За съжаление актьорите в него са слаби и какъвто и жанр да подхванат, правят от него пълна трагедия. И двамата герои са измършавели, все пак висят на мястото от, има-няма, две години. Въпреки това надеждата да видят Пеевски ги крепи.

Не, те не очакват от него лична услуга или нещо подобно. Журналистът от две години пише текстове за Пеевски, нещо, което той прави и сега, тракайки невротично по клавишите на лаптопа си. Той искрено желае да разбере дали основното вдъхновение за неговото перо, тоест за белия дигитален лист, е жив или мъртъв.

Философът на свой ред използва фигурата на Пеевски, за да повдигне основни проблеми на съществуването. Като това дали ако никога не си виждал някого, той наистина съществува. И дали в мига, в който някой осъзнае, че не съществува, ще изчезне в облак от дим. Философът се надява да провери този въпрос практически, когато Пеевски се появи.

Журналистът твърди, че ако част от нечий бизнес е видима, тогава колкото и неговият собственик да е невидим на пръв поглед, той се пада видим в измерението на икономиката и финансите. Философът не разбира как, ако само част от бизнеса ти е видима, самият ти можеш да бъдеш видим. Това би означавало да си или полувидим, или полуневидим. А нещата или са, или не са - средно положение няма. Или ако има, то е възможно най-лошото нещо. Журналистът сочи мултимедийния екран зад тях, на който едрият мъж продължава да ходи по напукания асфалт и да повтаря: "И това направих. И това..." Неговият довод е, че напуканата магистрала е на една година. Съответно тя е както нова, така и стара. Така че средно положение има и философът се съгласява с това.

Двамата спират за малко диалога си. Разхождат се по сцената. Отправят погледи в различни посоки. Установяват, че Пеевски не се вижда нито на хоризонта, нито до будката за вестници, която всъщност е негова собственост. Журналистът казва, че чрез будката за вестници Пеевски присъства косвено в пространството. Философът е на мнение, че човек не може да съществува косвено. Той допълва, че разумът му се съмнява, че Пеевски ще се появи, но вярва в неговото пристигане. Журналистът е атеист и отрича както религиозната вяра, така и вярата изобщо.

"Вярата дава възможност на човека да се хване за спасителната сламка и да се измъкне от блатото, в което потъва", казва философът. "Това за съжаление зависи от държавата, в която се намира блатото, отвръща журналистът. А държавата, в която се намираме, е тази, чийто основен механизъм е да прави всичко възможно невъзможно."

В дъното на сцената се спуска втори екран, на който излиза леко разчорлена дама. Изглежда, тя страда от същия говорен дефект като едрия мъж, защото не спира да повтаря: "Всички са виновни! Само аз не съм! Затова ще ви оправя! Ще вземам, за да давам, и ще давам, за да вземам! Само вместо да вървите - скачайте на левия си крак. Европа е ужасна. Измисля всякакви полове и други щуротии. Гласувайте за нас. Защото ако ние влезем в нея, ще излезем!"

Оттук нататък двамата главни герои водят диалога толкова бързо, че гласовете им се смесват. Какво означава да живееш в една държава? Да имаш местожителство по адрес или да се прибираш вкъщи, за да поливаш цветята? Да излизаш на балкона си, макар и обграден от бодигардове, или да пращаш бодигардовете да охраняват пространство от въздух между тях? Да избереш летище София или летището в Дубай? Да си правиш селфита, докато ядеш картофи в Самоков, или да се снимаш с екзотични ястия в Дубай? Всъщност последните два въпроса нямат значение - и без това не публикуваш снимки...
Може ли в изборите да участва някой, който не е бил виждан в последните 2 години?

Според институциите може. Това е доказателство за абсурда, който внася човекът в обкръжаващата го среда. Не би хрумнало дори на драматурзите. Ако институциите действат по начин, който очевидно подкрепя нещо неправилно, значи те не са никакви институции. А ако институциите не са никакви институции, няма държава. Тогава най-вероятно в държавата няма и никаква политика. Следователно не може се говори и за наличието на политици.

Така излиза, че държавата е едно огромно, пусто пространство на вакуум, в което промяната е невъзможна. Но това е само на пръв поглед. Защото от избирателите зависи дали ще гласуват за някого, който е невидим и е жив по документи, но е мъртъв в публичното пространство. За някой, който присъства в парламента чрез своето отсъствие. И който е машина за производство на абсурди в една и без това абсурдна държава.

От друга страна, за невидимите политици гласуват невидими хора. Така че въпросът е в ръцете на институциите. Или по-скоро в дланите на обикновените хората, чиито интереси би трябвало да бъдат защитени от институциите. И които би следвало да си дават сметка, че ако не искат да живеят в абсурд, трябва да тропнат с крак и да досаждат непрекъснато на режисьора на пиесата, докато на него не му писне и реши да смени жанра. Така абсурдът може да се превърне в комедия. В стария смисъл на думата - всичко да завърши добре.

Сонет за В.

Ти пиеш като смок, но също въздуха опиваш,
когато се изтичаш в социални мрежи като водопад,
със селфита разцепваш мивки, черна самодиво,
по тротоарите поръсваш пудра прах от рай и ад.
Прасета пробват свалките на мъжкарански пуяк,
изтърканите си шеги повтарят пъдпъдъци мръсни,
в гушите им жабешки словата с въздух се надуват,
а ти ги пръскаш триумфално с средните си пръсти.
И как обичаш да си кучка! О, това е твоят избор.
В свят от псета не отива да си птица или котка,
но не си едно, затуй си също саркастична кифла,
която хапва кекс след тренировка сладко, кротко. .

И защо е толкова безмилостна и зла съдбата, ах?
Яде ти се нон-стоп, а днеска туй беда е и е грях!