знаете казват

вятърничеви същества

са то поетите

така да бъде

нека съберем ветровете в думи

вихрушките в изречения

бурите в урагани от книги

я какви балони

въжетата на реалността

се късат

земята се смалява

здравей небе

Колко шумно,

колко шумно само
е мълчанието,
докато в нечия чужда столица
нечии чужди танкове
потъпкват общата ни свобода.

 

Липсата ти

запълва липсата ми.

Преобразуваш антиматерията

в материя,

материята – в дух.

Духът е детска площадка:

олющени лакти,

разранени колене,

смях и плач,

плач и смях.

Връщай се към вкъщи.

Със стъпките на дамата.

Хоп!

Раз-два-три!

Паднахме от шарена ракета.

Научихме се да виждаме звезди.

Пясъкът стана небе.

2022

сред веригите от загуби

ние, сектата на нещотърсачите

да намираме какво и защо

Кюфте

 – Каква наглост, кюфте?! – надигна вой журналистът, който тази година изкара коледните празници при леля си в Италия, при вуйчо си в Германия, а после при майка си и баща си в Ирландия. Сега той летеше с поредния лоу-кост, този път за Канарите, където щеше да отпразнува Нова година. – Телешко кюфте с картофи на бавен огън?! Планетата си отива, дебили такива – квичеше журналистът на стюардесата, – а вие се опитвате да увеличите въглеродните отпечатъци на хората с телешко, какво безочие!

"Изчезване на времето" на Илко Димитров

Лично за мен Илко Димитров продължава да бъде един от двамата водещи съвременни философски поети в България, заедно с Кирил Василев. И в тази своя книга той продължава едновременно да разплита и да се оплита в нишката, която начева в поетиката си в "Продавачът на конци". 

Една хроника на последните петнайсет години, на все по-голямото забързване на света, на изчезването на физическото, на различни невъзможности и възможности. Много неща казва тишината на тази книга. Тя е от старите тишини, от нея лъха на история, на Платон и Плотин, на Монтен, но най-вече на Илко Димитров. И няма нищо общо с новата тишина, в която не можеш да чуеш и собственото си мълчание, както казва самият поет.

малки-големи

тия големите са голяма работа

мислел съм си

нали ме хранят обичат отглеждат

нали успокояват страхове и сънища

виж луната виж звездите виж луната виж звездите

говорят си с други големи за големи неща

и винаги знаят какво да направят

и винаги знаят какво да направят

тия малките са голяма работа

мисля си

те са първият човек на света

те са последният

и винаги знаят как да те накарат да им пееш

виж луната виж звездите виж луната виж звездите

говорят на свои езици и не носят африкански маски

и винаги правят

и винаги правят

а тия големите

мисля си

не можеш ги разбра малки ли са големи ли са

правят пакости гасят пожари гледат пуйки

пред малките трябва да са винаги големи

дори самите те да са малки

да хранят обичат отглеждат

дори когато не са нахранени обичани отглеждани

да успокояват страхове и сънища

дори когато кошмарите са се превърнали в ежедневие

и правиш каквото можеш

и правиш каквото можеш