Българският театър

Че ще търча скоро по часовниковите стрелки, ще търча, но преди това да си допия кафето. Хем не ме свърта вече, понеже сутрешната тишина свърши и денят напира отвсякъде. Но звъни се на вратата, отварям и през прага в мене се звери БЪЛГАРСКИЯТ ТЕАТЪР. Пуснал леко шкембенце, от едната страна на лицето млад и изтупан, от другата – стар и вехт. И не идва сам, а си носи прожектор, за да освети скръбното си лице.

– Търся тука един драматург – извисява печален глас.

– Дали съм драматург, не мога да кажа – повече от петилетка не са ме поставяли. Не че е драма. Аз и досега писах един роман, понеже драматизациите по български романи вървят по-добре от българските пиеси.

– Аз чувам, че понякога и фейлетони пишеш. Затуй идвам при теб.

– То и фейлетони никой не ще да публикува, ама нейсе. Казвай!

И зарони българският театър крокодилски сълзи, и то не театрални, ами съвсем истински. Обидил го министърът на културата, предприятие го нарекъл, та сега не могъл да спи и се плашел каква част от плътта му ще орежат. Как така с лека ръка посягали на святото изкуство? И после театърът постепенно се впусна в една прекалена патетика и се понакрещя, и до виждани и невиждани висини стигна, но нему това е позволено.

– Те в момента не могат да те накълцат, ти за това не се притеснявай – успокоявам го аз. – Но на предприятие си замязал и в това министърът е напълно прав, макар и да не го е казал в тоя смисъл. Колко годинки минаха, откакто скулпторът те реформира, а? Откакто най-скъпо за театъра стана най-евтиното, защото то му връзва бюджета? Откакто двайсет-трийсет мечки кръстосват страната надлъж и нашир, за да пълнят своите джобове и касите на театъра, а местните трупи все повече се имат за втора класа актьори? Не те ли направи тъкмо скулпторът една машина за пари, която да захранва себе си? Да, друг трябва да е акцентът в изказванията – не че си предприятие, а кой те направи такъв.

– Че нима публиката е нещо лошо? – тросва се българският театър.

– Трябва и така, и онака – викам му. – Сега театърът в някои градове се унищожава – виж Смолян, да речем. Колко зрители има в Смолян? И как да си върже гащите театърът? И общо казано, откъде да намерят средства за продукции някои театри, за да се измъкнат от финансовите си задължения, като им трябват продукции, за да разполагат със средства? Получава се един затворен кръг. Но на тебе, разбирам, ти е удобно, както и на мечоците, затуй и не роптаете. Къде ти подобни проблеми на "Раковски"?

– И какво предлагаш?

– Аз никой не съм, но поне 50 процента от приходи на човекоглава да идват, а 50 да се отпускат за продукции и пр. Тогава щеше да си повече лицеприятен и в дългосрочен план да си създаваш публиката.

Но българският театър се обиди от последните думи, фръцна се и излезе. Да е жив и здрав!

За да почерпя следващия си гост с кафе: PayPal: paypal.me/ivandimitrofff

Великият прокрастинатор Обломов

Ех, каква обломовщина! Къде се е скрил акълът ми по време на моето студенстване, та съм пропуснал да се сблъскам с един от най-великите герои на своето време? Чувам обаче, че в подобна крехка възраст човек няма как да не заизпитва дълбоки подозрения дали той самият не е един Обломов, който все отлага и отлага да върши, да живее, да обича, а и мечтите му са някак непълноценни, щом и в тях липсва заряд, който дори да подскаже, че те биха могли някой ден да бъдат изпълнени.

Хем прокрастинацията е такава модна дума, че трудно можеш да се отървеш от нея – по бюра и по дивани, в офиси и у дома, в къщи, блокове и небостъргачи; тая дума се лепва по тебе и ти не можеш я изчегърта от себе си. Чистиш, когато трябва да учиш, учиш, когато трябва да работиш, работиш, когато трябва да спиш и спиш, когато трябва да будуваш. Една болест, чиито размери се увеличиха в пандемичните дни, тоест векове, в които навлезе колелото на нашето съществуване.

Обломов е тъкмо това – един прокрастинатор от XIX век (романът на Гончаров е публикуван през 1859 г.). Човек, който в първите 50-тина страници на романа не успява дори да се вдигне от леглото си. Именно това описание, трябва да призная, ме накара да прочета книгата. Човек, който захвърля съдбата си в ръцете на чакалите около себе си не само защото е наивен, но и защото просто не му се занимава. Човек, чиято инерция (инерцията на статичността, на бездействието) не успява да спре дори любовта.

Романът е в четири части. Първата е... Втората и третата са за... А четвъртата... Четвъртата! И т.н., и т.н. Никога не съм виждал смисъл от преразказването на една книга в подобни кратки текстчета. Който иска да стори това, да се обърне към многобройните източници.

За мен остава отвореният въпрос за самия Гончаров, който наистина успява да напипа не само героя на своето време, но и героя на нашето време, всъщност един архетипен герой, на когото са посветени твърде малко редове, макар постоянно да надниква от страниците на историята. Лесно мога да разбера, че Гончаров не може да заеме място редом до Достоевски, Гогол, Пушкин, Толстой. Но поне един Тургенев да беше изпреварил. Отдавам го на обломовщината на литературната критика.

А аз самият оставям отворен въпроса за корените на обломовщината в нашето племе, което все отлага да хване съдбата си в ръце, да диша, да живее.

Преводът на романа от руски е на Г. Константинов. 

Ние ги млатим, те ги пускат

"Ние ги хващаме, те ги пускат", казват, но без да споменат, че: "Ние ги бием, те ни съдят." Както и: "Ние ги млатим, а сетне порочните съдилища в страната на маймуните твърдят, че били допуснати нередности при задържането..." И изобщо, заемаме видни позиции в надпреварата по премълчаване на маловажното въпросченце: по какъв начин ги хващаме, че после най-често да е твърде трудно те да не бъдат пуснати. Но ние сме емоционални хора и не можем да си обясним как могат да ти търсят сметка, след като сме се подразнили, та сме плеснали някой друг шамар някому. А шамарът, то се знае, е относителна категория – там не попадат, да кажем, огнестрелните оръжия, но палки, боксове и ритници са свидни съставни части от нея. Някой някъде публикува видео, на което в някое градче леко погалват тежко провинил се по пътищата на Родината злодей, докато той зверски вика, негодникът. Видеото се завърта по медиите... И веднага става проблем! Но какъв проблем, моля ви се? Нима пръчката не бе основно образователно средство и откакто тя не се използва, нравите твърде се разпуснаха? Нима забравихме хубавата българска дума "кютек"? Нима грешникът, макар самият да не знае това, да не иска да изкупи греха си с някакво си там физическо страданийце? И колко смела е полицията, която обуздава подобни зверове и защитавайки целокупния български народ, смело наказва виновника по нашенски. Къде е проблемът, ще попитате? Проблемът е, че Европа разврати териториите български. Западът пося зловредното си семе и то така порасна, че все по-трудно откриваме корените на балканското си битие. Не щеме ний Европа, не щеме ний беди, а искаме свобода, юмручни правдини! Така говорят и ще говорят из онлайн кафенетата на територията, където малцина са тези, които разбират, че за да "не пуснат" някого и за да съдът проработи, престъпилият закона трябва да е заловен законно. Това, твърди масата, би се отнасяло за държави, в които вече съществува онова рядко срещано по нашите земи животно, дето се зове законност. Но системата, уви, изисква законите да се крепят на закони. И в търсене на по-големия закон, трябва да уважиш по-малкия. Никой не гарантира какво ще се случи нагоре по веригата. И все пак с какво основание искаш да спазват, когато ти не искаш да спазваш, с какви очи искаш справедливост, щом самият ти не можеш да проявиш справедливост в нейното търсене и защо продължаваш да тропаш с крак да ти дават, а си държиш ръката стисната в джоба? Но нищо, свикнали сме. Сега е редът на могъщия народен гняв. А ако смятате, че изразението мнение е безпочвено, както и ако не можете да разберете за какво говори вашият автор (това, на свой ред, би означавало, че сте в период на сериозни медийни пости), напишете в търсачката "бой", както и мястото на действието... Кое е мястото на действието ли? "Ах ти, моя люляно, ти казанлъшка гюлова ракийко! В твоите алкохолни искрици се скриват стотина тома из най-знаменитите епохи на българската история, които са пълни с хиляди велики с славни подвизи, с Димостеновски красноречия, Aтиловски походи, с Ватерловски сражения и пр. и пр. Който те е пил веднаж, той никога не може да те заборави, а който те попива честичко, той оставя в българската история по няколко извънредно важни психологически революции", локализирам мястото на действието чрез цитат от произведение, което се учи в училище. Достатъчно основание, за да премълча неговия автор и оставя народния гняв да прерови паметта си.

Разходка из парка

Живеят врата до врата на първия етаж. Често излизат на балконите си, за да разговарят. Търсят се по всяко време, понякога дори през нощта – може ли да има времеви граници за приятелството?

– Вижте се! Направо сте се утепали един за друг!

– Взимайте се! Стига сте му мислили!

– И без това нон стоп сте заедно. Просто ще си направите и малки "приятелчета".

– Не ми се лигавете! Не може да сте просто най-добри приятели. Трябва да сте мъж и жена, да сте гаджета, а после съпруг и съпруга.

Е, да де, ама те са най-добри приятели и това е! Всички тия приказки адки ги нервят, ама никой не ще да ги чуе. То и как да чуеш, като не спираш да проектираш себе си върху хората около теб! Превръщаш се не в кон с капак, а направо в котарак в каца.

Нали тъкмо затова излизаха на балконите си по нощите. Всеки знае колко рисково е, когато най-добрият ти приятел е от срещуположния пол. Има нужда от съвет, идва ти на гости, седите до късно, говорите на масата или на дивана, после се изморявате, но още ви се говори. Лягате един до друг на леглото и приятелството отива на кино.

– Хей! Там ли си?

– Нали ми се обади и ми каза да изляза! – казва тя.

– Разхожда ми се.

И тя го хваща за ръка. Тротоарът е посипан с бели цветове, мирише на пролет. Отминават покрай сладкарницата и завиват покрай спортната зала. Трикракото куче от панеления блок размахва опашка и весело джафка, а той сякаш чува гласа на кварталния, който се помещава в същия блок. Вижда го пред очите му, на стената зад него са залепени портрети на Сталин и Хитлер и виси шалче на футболен отбор. "Тука съм, бате! Винаги съм тука!", сякаш чува гласа му. Но край тях вече мълчаливо се извисява спортната зала, поела през годините в утробата си толкова много концерти, от които стъклата ѝ са отеквали. Това прави тишината дори още по-голяма. Църквата се присъединява към това мълчание, докато те поемат по една от алеите в парка.

Сега, през нощта и след толкова дни в забрава, детската площадка се е превърнала във вдовица, която очаква своите невръстни светци да възкръснат и да я облеят в светлината на невинните си духове. Будката за кафе спи и на сутринта няма да раздава обичайните ободрителни напитки, а ще продължи да се излежава цял ден, свила се в тенекиената си коруба като костенурка. Ресторантът в края на парка ще остане гладен в принудителната си гладна стачка. И само озеленителите ще пристъпват като антични жреци в това зелено светилище и ще извършват своите езически ритуали под строгия поглед на църквата. Момчето и момичето плуват в пейзажа, отпускат телата си в неговите води, оставят лицата си на пръските на вятъра, от чиито допир страните им настръхват.

Луната горделиво дръпва завесите от облаци и напрегнато очаква одобрението на народа. Тогава тя се откача от небето, пада върху хълма в края на парка и се търкулва надолу към момчето и момичето.

Момичето сграбчва ръката на стъписалото се момче. Облаците се отварят отново и звездите се посипват върху земята като бляскава градушка. Един полъх на вятъра подхваща няколко цветчета и вече поели инерция, те жужат като самолети и се уголемяват.

Момичето бута момчето върху един от дъхавите самолети. Скоростта му не е голяма и едва-едва пълзят пред луната, която оставя след себе си следи, като че е направена от фосфор. Момичето изважда от чантичката си – момчето чак сега забелязва, че тя носи със себе си чантичка – половинлитрова бутилка минерална вода. Те успяват да се откъснат на двайсет метра от Луната. Скачат на земята, момичето поръсва тревата с вода, тревата избуява и спира на място Луната.

Сега двамата седят пред Луната и я зяпат.

– Нужно ли беше да правиш всичко това? – пита момчето.

– Стана ми скучно – отвръща момичето от балкона.

Луната и звездите са се върнали на небето, но с нетърпение очакват следващата разходка.

(Из цикъл с разкази, писани по време на заложническата криза поради коронавируса.)

Плодовете, казват, помагали

Плодовете, казват, ставали годни за употреба, когато добре ги изтъркаш. С болния мозък обаче работата е друга. Него, за жалост, да го измиеш няма как. И не е да кажеш, че съвсем на кухо бие – работи на пълни обороти, но дава сериозно на късо и като нищо ще унищожи цялата машинария, която зависи от него.

– Извънредно положение! – ще каже някой.

– Вирус! – ще тупне по масата втори.

– При това напрежение и най-мъдрият може да изпуши! – ще заключи трети.

Вирусът е едно на ръка. Положението наистина е извънредно, но отдавна е казано – не се гаси туй, що не гасне. Затова и работата перманентно е изпушила. У нас помраченият разсъдък е сериозен ментален и манталитетен проблем. Как ще предпазиш някое тяло, чиито мозък е вече заразен, задъхва се и не може да изпълнява работите си? Устата може и да се отваря и да ги плещи какви ли не, но не е като да не го виждаш, че само поразии прави, колкото и да се оправдава.

По-лошо е, дето привидно изпушените мозъци най-често са абсолютно бистри, но това не ги прави по-малко криви, а напротив, носи повече вреда. Едно е простотиите да идват вследствие на неизрядно функциониращо сиво вещество, друго е те да станат начин на съществуване.

Но ето... Плодовете, казват, помагали. По тази именно причина няколко тона чуждестранни медицински консумативи добили формата на фурми! Та ще се лекуваме с тях.

– Както и да го погледнеш, все сме нацелили десятката – бият се по чутурите големите мозъци и само леко се попипват по задните части, поопърлени вече от пресата. – Или животът ще е сладък, или смъртта! – разсъждават те.

Но да не вземете да си помислите, че само чуждестранните фурми са сладки. Те лекуват тялото, а кюстендилските череши са дори по-добри, защото лекуват духа. Зарад туй и уволнили щата на театъра.

– Да пърха из народа тоя щат, а не да си стои на топло и да се угоява с актьорските заплати! – произнесли се черешите. – Няма полза от тоя щат в театъра. Затова пък от чистачи полза има, че друго е алеите да са изрядни.

Пък душевните алеи нека да се мърсят и да прашасват. Зер, тях никой ги не гледа. Ама пък хубаво е да седнеш на някоя черешова пейка, да плюскаш фурми, да плюеш и да има кой да ти изчисти костилките, а?

Скъпи читатели. Този текст се разпространява свободно, но ако искате да подкрепите неговия автор, можете да го направите тук:


PayPal: paypal.me/ivandimitrofff

Когато зимата града нападне
и снежинките в своя танц
с вятъра, сковал, сковаващ, безотраден,
скачат като северен шаман.

Лятото е нивга, то не е било.
И къде е неговият житен плащ?
Липсва сгряващото му крило.
Час след час след час след час.

Също тъй тревоги те сковават,
мисли черни в черен мрак.
Няма изход, в капан си хванат.
Няма излаз, няма бряг.

Затова помни, че си природа:
лято, зима, есен, пролет.

"Чекмо" на Момчил Николов - различният поглед към прехода

Лично за мен това е българският роман на годината. Нов поглед съм прехода, който бяга от типичната драматичност, безнадеждност, легендите за куфарчетата и онова, с което съм свикнал (и което ме отблъсква) от подобни четива. Книгата на Момчил Николов е антипод на всичко това. Разказът се води от герой, който никак не е героичен. Може би не Велик, но поне страхотен комбинатор. Донякъде циничен, донякъде романтик, че и симпатичен келеш със своя житейска философия и с готовност смело да се хвърли във всяко ново начинание, от което може да има печалба. Както заради самата печалба, така и защото просто отвътре му идва. Тук някой критик вероятно би написал с кои текстове "Чекмо" влиза в диалог, но аз не съм критик. За мен по-важно е, че книгата влиза в диалог с мен като читател.

Имам интересното усещане, че това може да се окаже романът за прехода за няколко поколения, към които принадлежа и аз. Поколения, чиято младост е минала през края на осемдесетте или началото на деветдесетте. Вълчи, но и живи години, в които кръчмите бяха истински кръчми, надеждите бяха истински надежди, а чаровните далавераджии, прецакващи с усмивка, де що видят, бяха истински чаровни далавераджии, които прецакват, де що видят.

Но времето ще покаже какво е мястото на този роман в литературата българска, в съзнанието българско, в душите на всите българи, които никога не могат да бъдат заедно - българчета, к'во да ги правиш? Докато времето даде своята присъда, читателят може да се скъса от смях, защото това е най-комичната (по един сериозен начин) книга, която Момчил Николов някога е писал - отново наблягам на субективността на мнението си. По-комична и от "Hash oil" с оня проникновен спор що е то типи... Признавам, че в последните години ме плашат дебелите книги, донякъде ги пренебрегвам, вероятно става дума за някаква дискриминация, но тази прочетох за два дни. Будувах до ранни доби с ясното съзнание, че на следващия ден организмът ми ще ми го върне тъпкано. Но какво да кажа? Заслужаваше си!

Надявам се повече читатели да забележат този роман. Надявам се, че на Момчил Николов му е допаднало да използва повече чувството си за хумор и ще продължава да ни изненадва с подобни заглавия. Надявам се, че ще продължават да се появяват книги от този тип, защото, малко или много, свикнал съм с "драмата на българското клето съществувание", свикнал съм с особеното проникване в мрачните мазета на нашата душа българска, която от светлина се нуждае, но ония са я затъмнили, защото и светлината започнаха да крадат и пр... Но не са много книгите, написани с чувство за хумор. И то такова, което да може да бъде почувствано от по-младата читателска аудитория.

Търсенето на смисъл, перипетиите на битието, любовта, възходите, паденията (и всички оставали толкова важни тинтири-минтири) могат да бъдат описвани и по един забавен, самоироничен начин. Момчил Николов го умее и кърти цели Берлински стени... Евала!