(Из „Посвещения”)
На Методи Петров
Тази вечер пушихме джойнт
в градинката до Арт-Хостел,
говорехме си за характери на човеци,
за изкуство, за протестиращи полицаи,
последната дръпка остана в мен,
хвърлих фаса, някой каза, че мрази зимата,
беше студено, решихме да се връщаме,
приближихме вратата към живата
музика, към веселящите се хора,
натиснахме звънеца-камбана,
но вратата я отвори ти:
облечен както обикновено,
но аз не гледах дрехите ти,
цялото налично внимание беше в твоите
нечовешки, пронизващи, меки очи.
После се сетих, че не си вече на тая земя
(ако се запознаеш със майка ми, поздрави я,
предай й, че всичко е окей,
активен съм, изкарвам парите си
с изкуство, с писане, с музика),
сепнах се, защото май стреснах
човека, в когото се бях припознал,
въпреки че той се спря само за миг,
преди да се впусне в есенно-зимната,
щипеща, шептяща и красива нощ
и нищо не успях да ти кажа,
когато ти или той се гмурна
в ехото на боклукчийската кола,
която трещеше, взривявайки тишината.
Ти си тръгна, Методи, тоест който там беше,
аз стоях вцепенен и безумен,
нямаше как да си ти,
а не можех да разбера
откъде този човек
беше откраднал тези очи,
които без съмнение бяха твоите,
бяха твоите, бяха твоите, твоите бяха…
Бяха, са и ще бъдат част от теб,
където и да си сега,
сред всички звезди, спирали,
вселени, светове.
Където не спираш да светиш
на някои други,
където продължаваш да си спомняш Земята
като топъл, далечен, есенен вятър,
изпълнен с ухания на тълпата още обичащи те.
Снимката е взета от сайта: www.film-art.org/
Няма коментари:
Публикуване на коментар