неделя, май 12, 2019

В очакване на Пеевски, или трагедията на бездействието



Завесата предизборно се вдига. На сцената - площадка пред училище, в което ще се състои вотът за европарламента, излизат двама опърпани персонажи. От първата реплика се разбира, че това са журналист и философ. Зад оградата на училището се е надвесил висок блок, от който периодично излизат герои с една и съща реплика: "Подавам оставка!" След това те напускат мястото на действието. В дъното на сцената се спуска мултимедиен екран, на който се прожектират пътища и магистрали.

Едър мъж върви по напукалия се миналогодишен асфалт, сочи го и повтаря: "Това направих. И това. И това. И още ще направя. И престанете с критиките, неблагодарници. Другите само ви оправяха... магистралите, а аз правя, строя, струвам! С ето тези две ръце! Вчера, докато строих новата отсечка на магистрала "Хемус", ми се сецна кръстът. А днес ме корите за някакви си там съкооператори. Това е проблем на домоуправителя!"

Тук едрият мъж е осенен от някаква мисъл. Той вдига драматично пръст във въздуха и казва: "Ето, папата дойде, прекръсти се и каза, че ако във Ватикана имало подобни пътища, в църквата нямало да има проблем със сексуални злоупотреби. Свещениците щели да си карат автомобилите и да задоволяват страстите си с това мъжко, богоугодно дело."

Бързо се оказва, че подаващите оставки персонажи и човекът по магистралата са просто фон, чиято цел е да отвлича вниманието на публиката, за да може режисьорът да постигне драматичен ефект. Жанрът на пиесата е трагикомедия. Същинското действие е очакваната поява на лице с многобройни таланти - вестникар, бизнесмен, меценат на популярното фолклорно изкуство и не на последно място, политик в предизборна кампания. Неговото име е, да кажем, Пеевски. Името е случайно избрано, защото авторът на този текст не може да си спомни как се казваше този персонаж в постановката.

От думите на двамата главни герои научаваме, че годината е 2019. Те очакват Пеевски от 2017 г., когато той е видян за последно в най-големия театър в държавата - парламентът. За съжаление актьорите в него са слаби и какъвто и жанр да подхванат, правят от него пълна трагедия. И двамата герои са измършавели, все пак висят на мястото от, има-няма, две години. Въпреки това надеждата да видят Пеевски ги крепи.

Не, те не очакват от него лична услуга или нещо подобно. Журналистът от две години пише текстове за Пеевски, нещо, което той прави и сега, тракайки невротично по клавишите на лаптопа си. Той искрено желае да разбере дали основното вдъхновение за неговото перо, тоест за белия дигитален лист, е жив или мъртъв.

Философът на свой ред използва фигурата на Пеевски, за да повдигне основни проблеми на съществуването. Като това дали ако никога не си виждал някого, той наистина съществува. И дали в мига, в който някой осъзнае, че не съществува, ще изчезне в облак от дим. Философът се надява да провери този въпрос практически, когато Пеевски се появи.

Журналистът твърди, че ако част от нечий бизнес е видима, тогава колкото и неговият собственик да е невидим на пръв поглед, той се пада видим в измерението на икономиката и финансите. Философът не разбира как, ако само част от бизнеса ти е видима, самият ти можеш да бъдеш видим. Това би означавало да си или полувидим, или полуневидим. А нещата или са, или не са - средно положение няма. Или ако има, то е възможно най-лошото нещо. Журналистът сочи мултимедийния екран зад тях, на който едрият мъж продължава да ходи по напукания асфалт и да повтаря: "И това направих. И това..." Неговият довод е, че напуканата магистрала е на една година. Съответно тя е както нова, така и стара. Така че средно положение има и философът се съгласява с това.

Двамата спират за малко диалога си. Разхождат се по сцената. Отправят погледи в различни посоки. Установяват, че Пеевски не се вижда нито на хоризонта, нито до будката за вестници, която всъщност е негова собственост. Журналистът казва, че чрез будката за вестници Пеевски присъства косвено в пространството. Философът е на мнение, че човек не може да съществува косвено. Той допълва, че разумът му се съмнява, че Пеевски ще се появи, но вярва в неговото пристигане. Журналистът е атеист и отрича както религиозната вяра, така и вярата изобщо.

"Вярата дава възможност на човека да се хване за спасителната сламка и да се измъкне от блатото, в което потъва", казва философът. "Това за съжаление зависи от държавата, в която се намира блатото, отвръща журналистът. А държавата, в която се намираме, е тази, чийто основен механизъм е да прави всичко възможно невъзможно."

В дъното на сцената се спуска втори екран, на който излиза леко разчорлена дама. Изглежда, тя страда от същия говорен дефект като едрия мъж, защото не спира да повтаря: "Всички са виновни! Само аз не съм! Затова ще ви оправя! Ще вземам, за да давам, и ще давам, за да вземам! Само вместо да вървите - скачайте на левия си крак. Европа е ужасна. Измисля всякакви полове и други щуротии. Гласувайте за нас. Защото ако ние влезем в нея, ще излезем!"

Оттук нататък двамата главни герои водят диалога толкова бързо, че гласовете им се смесват. Какво означава да живееш в една държава? Да имаш местожителство по адрес или да се прибираш вкъщи, за да поливаш цветята? Да излизаш на балкона си, макар и обграден от бодигардове, или да пращаш бодигардовете да охраняват пространство от въздух между тях? Да избереш летище София или летището в Дубай? Да си правиш селфита, докато ядеш картофи в Самоков, или да се снимаш с екзотични ястия в Дубай? Всъщност последните два въпроса нямат значение - и без това не публикуваш снимки...
Може ли в изборите да участва някой, който не е бил виждан в последните 2 години?

Според институциите може. Това е доказателство за абсурда, който внася човекът в обкръжаващата го среда. Не би хрумнало дори на драматурзите. Ако институциите действат по начин, който очевидно подкрепя нещо неправилно, значи те не са никакви институции. А ако институциите не са никакви институции, няма държава. Тогава най-вероятно в държавата няма и никаква политика. Следователно не може се говори и за наличието на политици.

Така излиза, че държавата е едно огромно, пусто пространство на вакуум, в което промяната е невъзможна. Но това е само на пръв поглед. Защото от избирателите зависи дали ще гласуват за някого, който е невидим и е жив по документи, но е мъртъв в публичното пространство. За някой, който присъства в парламента чрез своето отсъствие. И който е машина за производство на абсурди в една и без това абсурдна държава.

От друга страна, за невидимите политици гласуват невидими хора. Така че въпросът е в ръцете на институциите. Или по-скоро в дланите на обикновените хората, чиито интереси би трябвало да бъдат защитени от институциите. И които би следвало да си дават сметка, че ако не искат да живеят в абсурд, трябва да тропнат с крак и да досаждат непрекъснато на режисьора на пиесата, докато на него не му писне и реши да смени жанра. Така абсурдът може да се превърне в комедия. В стария смисъл на думата - всичко да завърши добре.

неделя, май 05, 2019

Сонет за В.

Ти пиеш като смок, но също въздуха опиваш,
когато се изтичаш в социални мрежи като водопад,
със селфита разцепваш мивки, черна самодиво,
по тротоарите поръсваш пудра прах от рай и ад.
Прасета пробват свалките на мъжкарански пуяк,
изтърканите си шеги повтарят пъдпъдъци мръсни,
в гушите им жабешки словата с въздух се надуват,
а ти ги пръскаш триумфално с средните си пръсти.
И как обичаш да си кучка! О, това е твоят избор.
В свят от псета не отива да си птица или котка,
но не си едно, затуй си също саркастична кифла,
която хапва кекс след тренировка сладко, кротко. .

Но защо е толкова безмилостна и зла съдбата, ах?
Яде ти се нон-стоп, а днеска туй беда е и е грях!