ЖИВОТЪТ КАТО ЛИПСВАЩА ЛЪЖИЦА - 83

БЯХ СЕДНАЛ ДО ЕЗЕРОТО С ЛИЛИИТЕ В БОРИСОВА. Пиех бира, в интерес на истината правех това от сутрин до вечер. Сутрин майка ми пиеше кафе, а аз бира. Тя ме гледаше със съжаление. Аз не й обръщах внимание и отварях бира след бира. На обяд вече бях изпил около пет и следобед полягах за час-два. И без това нямах никакви занимания освен шляенето из паркове.

Едно от любимите ми места в Борисова е езерото с лилиите. Когато бях малък и ходех там с нашите, езерото беше доста по-запуснато, а сега се грижат за него. Тогава редовно засичахме един дядо, който извеждаше патицата си на каишка и я оставяше да поплува в езерото. Не бях засичал дядото с патицата от десетина години. Сега от другата страна едно момиче седеше по турски на тревата и пишеше нещо в тефтера си. Слънцето не печеше, а изпичаше. Денят беше просто гаден.

            Само след десет минути щях да съм променил отношението си към настоящето, но още не знаех това. Тъкмо бях изпил бирата си и се чудех къде да се дяна, когато...

            Някой ме потупа по рамото. Веднага си представих как ръката, докосваща рамото ми, е нейната и изтръпнах, но бях сбъркал. Когато се обърнах, пред мен изникна образът на стар приятел.

            - Никола! - каза той. – Няма как да те сбърка човек. Здрасти. Отдавна не сме се виждали.

            - Здрасти, Ники. Да. Отдавна.

            - Защо си толкова унил?

            И тук думите се заизплъзваха от устата ми. Няма да обременявам съзнанието ви с излишни повторения, защото когато става дума за разказване на истории, очакването е обърнато единствено към следващата страница.

            Щом в най-общи линии изговорих историята си, Ники ме погледна с поглед, носещ цялото съчувствие на света.

            - И на тебе са ти се случили едни...

            След кратко мълчание той на свой ред разказа как е записал магистратура в Софийския и се чудел защо не се мяркам там. В малкото време, през което досега бях учил в университета, прекарвах там почти целите си дни.

            - Чу ли какво е станало с Благо? – попита Ники.

            Благо беше онзи, който обичаше сексуалните авантюри и записваше похожденията си в синьо тефтерче.

            - Откъде да чуя? Върнах се от Испания преди няколко седмици. Не съм общувал почти с никой.

            - Историята му вече всички я знаят.

            Благо преспал с номер 521. Номер 521 на външен вид не се различавала от другите, но не и за Благо. За нея обаче той не се различавал от другите. Преследвал я, умолявал я, но тя не искала да има нищо общо с него. Изгорил синия тефтер, опитал се да продължи да следва, но скоро се отказал и заминал нанякъде. Твърдели, че са го виждали да работи на Седемте езера в Рила, но никой не знаел дали това е истина.

            - Тежък период изглежда – обобщих впечатленията си.

            Има едни такива общи периоди на всемирна гадост. Единственото положително при тях е, че не само ти си прецакан.

            - Така е, не задълбавай прекалено. Изглеждаш ми депресиран.

- Че аз съм депресиран.

- Трябва да си отвлечеш вниманието с нещо, иначе ще изпушиш. Какво ще кажеш за едно море?

ПРИЕХ предложението на Ники. Офертата беше следната: Ники, аз и завърналият се наскоро от Германия Боби – трима стари приятели, в Созопол. Не трябваше дълго да убеждавам нашите. Те не бяха слепи и усещаха, че нещо с мен не е наред. Дадоха ми пари и ме изпратиха по живо, по здраво. Събрах багажа си още същия следобед.

Пътувахме следващата вечер с колата на Боби. Той беше щастлив, че най-накрая се е върнал от Германия, и не спря да говори през целия път. Призна, че в Германия не било толкова зле, колкото смятал отначало, но че не би искал да живее там за нищо на света.

- Не е моят тип място, разбираш ли? – каза той.

- Какво имаш предвид?

- Хората са различни, доста студени. Не всички, но достатъчно.

- И тук има студени хора.

- Да, но там са студени по различен начин. Неприятно студени и затворени. Или по-скоро аз се паднах на такива. За толкова време в Германия още нямам приятел немец. Движа с турците и латиноамериканците. Виж, ето това са пичове. Особено турците.

- Турците?

- Не се прави на интересен. Да, турците. Какво не ти харесва у турците?

- Никога не съм общувал с турци.

- Виждаш ли! Виждаш ли какъв си! Не си общувал с турци, а веднага започваш да се мръщиш. Това е то. На какво ли не се наслушах за турците. Най-отвратително беше една вечер, бяхме на поляната пред общежитията на барбекю. Немците са луди по барбекютата. Дай им само да пекат вурстове и пържоли и да пият бира. Наизлезли са много хора, поне трийсетина. Аз се появявам с две българки. Това бяха единствените българи, с които можех да си общувам. Другите бяха чалга типове и чалга мацки. И двете бяха интелигентни, образовани и каквото там се сетиш още. Едната, по-сдържаната по принцип, се беше понапила с вино. И тъкмо тя вижда един от турците, много словоохотлив пич, душата на компанията, приближава се към него и му вика... Знаеш ли какво му вика? Придърпва го до себе си, ей така го хваща за блузата, и му казва: аз те мразя! На английски му го казва естествено. Турчинът я гледа неразбиращо, както и аз – какво има да мразиш в него? Това, че е пиян ли, или че е метър и шейсет? Или нещо друго? Той пита защо тя го мрази. Как защо, отвръща тя, заради историята ни. Че каква е тази история, пита той, на нас в училище са ни казвали, че сме си живели мирно и тихо. Как така, почти крещи вече тя, не знаеш за робството! Какво робство, недоумява той, какво робство? Аз за никакво робство не съм чувал. Представи си колко стотици истории на света се преподават в училищата и всяка е права!

Седях на предната седалка на колата. Летяхме в нощта. Ники спеше отзад – беше работил през целия ден, за да може да тръгне с нас, и половин час след като минахме табелката, че сме се измъкнали от София, заспа като бебе.

- Робството – поведе темата към обобщителен край Боби, – също е свръхиндивидуално. Всяка нация си има свое робство. Без робство не може да има нация. Робството ражда нацията и свободата.

Изминавахме километър след километър. Пътят не беше оживен, но Боби беше особено внимателен с шофирането. За късмет през цялото пътуване нямахме проблеми с колата и най-вече с другите коли, чиито шофьори често действат като самоубийци. Когато отминахме Бургас, ни лъхна миризмата на морето. То се подаде от лявата страна на пътя и ни обгърна. Мисълта за Жана още ме измъчваше, но постепенно беше изтласкана в периферията на съзнанието, в онази своеобразна чакалня, където изтласкваме болката.

Пристигнахме в Созопол по никое време. Ники беше уредил квартирата още от София. Нанесохме се, строполихме изморените си от пътуването тела на леглата и закъртихме.