Песен за българите

(Из „Посвещения”)

На Петко и Пенчо  Славейкови 

Вие сте прави, толкова прави,

за мое най-горчиво съжаление,

за моя най-искрена мъка,

за моята болка на болките.

Възрожденците някак успели

да излъжат това малоумно,

заблудено, бездушно, озлобено

стадо, че са българи,

че са част от един народ,

че имат история,

че имат общо съзнание,

че имат безброй общи дела.

Така някак дошла Свободата,

на бял кон от братска Русия,

хем хубава, хем не съвсем наша,

хем свободни, а още със робско съзнание.

И така сме се самокастрирали,

и така все не си вярваме,

и така все гледаме другите

и никога, никога, никога себе си.

Все чуждото гледаме,

никога себе си, никога,

и вечно мърморим и мрънкаме,

мърморим и мрънкаме.

Все чуждото гледаме

не ценим никога своето,

и все парата, никога смисъла,

винаги лесното, никога трудното.

И после, след Свободата,  

остана тази страшна задача,

тази непосилна задача,

българинът да стане човек.

И все аха да стане, не става,

и все на ръба и никога повече,

и все повече българи,

отколкото хора.

И все мрънкаме и не си помагаме,

и все мрънкаме и не помагаме другиму,

и все плюем това, което са постигнали другите

и все аха да стане нещо и самички себе си спъваме.

И Пенчо Славейков преди сто години е казал,

това е мисията на съвременните будители

на тая държава, това е непосилната мисия:

да убедят българите, че са хора.

А българите от инат се запъват,

същински магарета, същински маймуни,

и не са хора нито със себе си,

и не са хора нито със другите.

И това продължава пет века,

и това продължава шест века,

и това продължава 45 години,

и това продължава 25 години.

И това продължава и тази година,

и този месец, и тази минута,

и дано някога спре, дано някога спре,

дано някога спре, дано някога спре.

И дано някога разберат българите ,

всичко зависи от тях и от никого другиго,

всичко е в техните ръце, не в чуждите,

всичко е в техните сърца, ако още ги има.

И дано някога станат хора,

бидейки българи в същото време

дано някога станат добри и хуманни,

дано някога станат свободни и светли.

Тогава ще живеят в нормална страна,

тогава ще има закони и те ще се спазват,

тогава ще има и онова, дето днеска го няма,

тогава ще има свята родина, ще има България.

Тогава?
Кога ли?
Когато!
Едва ли... 

2015г.