Следствие

Здравата мутра с мерцедеса за 200 000 евро твърдеше, че като имаш кола, трябва да я караш и често се случваше да вдига 200 километра в час на Цариградско (а по малките улички вдигаше до сто без да му мигне окото). Той беше царят на пътя, редовно караше без колан и твърдеше, че това е само за да покаже на обикновените загубеняци, че законите в тази страна не важат за всички. Да, хората често му показваха средни пръсти и го псуваха, но тези неща някак не са толкова неприятни, когато се движиш в кожено купе и си набичил климатика на сто.

От време на време обаче му кипваше и тогава просто си изкарваше яда върху пешеходеца, който беше имал нещастието да го засегне като спираше рязко, слизаше още по-рязко и му се нахвърляше. Случваше се да бие пешеходци с плесници, с юмруци, с ритници, а в най-сюблимните моменти вадеше от багажника си дървената бухалка, която държеше специално за подобни случаи или пък си служеше с гумената полицейска палка, или с някой от боксовете. Но използваше и: гаечен ключ, лост, винкел, дърво от пейка, бокс, карабинер, дъска с пирон.

С други думи човекът (ако може изобщо да се твърди, че това е човек, естествено) беше израснал през 90-те години в България, в едни смутни времена, които беше успял да преживее, докато половината му приятели умряха по улици, барове, кръчми, ресторанти, магистрали. Докато приятелите му бяха: намушквани с ножове, мачетета, скалпели, шила за лед, удавяни в язовири, прострелвани от най-актуалните за времето си и за конкретната цел куршуми, взривявани с пластични експлозиви, с гранатомети, с динамит, нарязвани на дребни късчета месо от озлобената и също толкова жестока конкуренция, удушавани с въже, гарота, колан, връзки за обувки.

И тъй като това изброяване може да продължи поне още стотина страници, ще допълним просто, че инструментите за убийство и самите убийци проявяват такава изобретателност и находчивост в кървавата си работа, че това ни вдъхва надежда за светлото бъдеще на човечеството. Все пак ако поне половината от тази находчивост бъде насочена към проблеми (световния глад, промените в климата, намаляването на водните ресурси и на петрола, изпращането на хора до Марс), то със сигурност бихме живели в един по-добър свят. За съжаление обаче, както вече отбелязахме, хората предпочитат да убиват, крадат, изнасилват, лъжат, подкупват или с други думи да правят възможно най-лошите неща на този свят на другите човешки същества. Така е то.

            Приятелите на мутрата (поне тази част от тях, която беше все още жива, макар и на някои им липсваха по някое око, пръст, коса, нос, ухо и други телесни части, дори без да споменаваме вътрешните поражения от този дългогодишен зверски начин на живот) го предупреждаваха поне в града да внимава с високата скорост, която развива с джипа си, защото може да стане някой сакатлък. Човешките същества, казваха те, са много глупави и ако на нещо ни е научил опитът, то е, че те не спират да се стремят към своята смърт, макар т 99% от случаите това да е в областта на несъзнаваното. Затова, допълваха, се пази, защото ще ти изскочи някоя баба, дядо, някоя майка с дете или (не дай си Боже) някое дете, ще го премачкаш и ще сгазиш лука. Няма да се разминеш лесно, е, да, естествено ще се разминеш, защото ще бутнеш това, което трябва да се бутне на някое отговорно лице, което няма нищо против да му бутат, но не в това е въпросът. Въпросът е в безсмислието именно на тези убийства по случайност, поради небрежност, поради прищевките на съдбата. Ако ще убиваш някой, голямо момче си, знаеш как да се справиш по 1001 начина.

            Ще правя каквото си искам, отговаряше мутрата с джипа за 200 000 евро и продължаваше да пердаши със сто по малките улички. Да бе, да, си мислеше, ако смачкам някой пешеходец това ще си е негов проблем. Да се оправя. Улиците са за колите, не за хората. Нали затова са улици. И си пердашеше там с безумните си скорости, докато неизбежния сакатлък не се случи.

            На поредната малка уличка, по която този път той се движеше със скромната скорост от 86 километра в час, произшествието се случи толкова бързо, че той дори не видя какво стана точно. Само ту едно „Туп!”, колата леко поднесе и се отклони от територията си, а той наби рязко спирачки и яростно се хвърли от колата си.

            Със закоравелия инстинкт на люлински бияч, той награби бухалката си, решен да довърши този нещастник. За негово съжаление го очакваше доста неприятна изненада и бухалката така и не бе употребена. Първо, той беше блъснал седемгодишно дете, което преди две седмици беше започнало да ходи на училище. Второ, около детето на мига се събра тълпа, готова да го линчува, така че той не се поколеба да прибере бухалката обратно в багажника си. Трето (и особено важно) това беше неговият син, който той собственоръчно беше закарал на училище същата сутрин. И четвърто, детето беше мъртво.

            Мутрата се хвърли върху безжизненото тяло, закрещя, зави от мъка, затръшка се на земята, заскуба си косите, но вече беше прекалено късно. А като видя, че няма какво да направи, че злото се беше случило, че нямаше мърдане, че детето беше окончателно, безвъзвратно, необратимо умряло и нямаше никакъв изглед да му се помогне по никакъв начин, мутрата положи внимателно трупа на одеялото, което извади от джипа си, с което обикновено се завиваше, когато ходеше на риба. После извади бухалката и потроши джипа за 200 000 евро като едното нищо. Зарече се никога да не кара. Никога да не убива. Никога да не пие. И да прави добро на другите деца, а после се прибра вкъщи, за да се опита да обясни на жена си какво е станало.

            Погребението се случи точно след три дни в един изумително слънчев и ухаещ на есен ден. Мутрата и жена му стояха на завидно разстояние един от друг. Тя го беше напуснала, щом беше разбрала какво е сторил. Приятелите на двамата ходеха бавно, облечени в черно и поднасяха съболезнование след съболезнования. И само последния приятел на мутрата след съболезнованието си позволи да му каже:

            - Не е като да не те предупреждавахме, бате. Ама ти не искаше да ни чуеш.

            Мутрата от яд му вкара един в мутрата и другият пич падна на земята, но понеже оценяваше драматичността на ситуацията нищо не направи, никак не реагира, просто прокара ръка по разкървавените си устни, забърса се, колкото може, а после се изправи, изтупа си коженото яке, сложи си черните очила и каза:

            - Все някой трябваше да ти го каже, бате. Не се засягай.

            А мутрата го погледна с червени, подпухнали очи и с треперещ, почти детски глас, му каза:

            - Сори, бате. Аз такова… Нервите… Нали… Ама дете ми беше… То сега… Няма… Няма… Леле ебаси… Прасета сме и това е… Няма оправия… Сами си го правим… Аз затова… Не, защото… Сори, бате! Сори…