ИЗКАРАХ ТРИ БЕЗПАМЕТНИ ДНИ В
СОЗОПОЛ. Три дни, през които бродих като обезумял, блъсках се в минувачите, въртях
кръгове по улиците на стария град, седях с часове на скалите и плачех. Ники и
Боби казаха, че много съжаляват за всичко, и ме попитаха с какво могат да ми
помогнат, но не се нуждаех от нищо.
На
това място от разказа ми биха подхождали думите на Керуак, възпелият битниците
будист, пътуващият съгледвач по горски пожари, медитиращият безумец - че всичко
започва да се разпада. Но всичко беше започнало да се разпада прекалено отдавна
и оттогава времената се бяха сменили няколко пъти. Може би Керуак беше видял
как всичко се разпада. Възможно беше и всичко да се е разпаднало в годините
след смъртта му, а той да е предсказал бъдещето, не мога да кажа със сигурност.
Но истината
за мен беше, че всичко отдавна се е разпаднало и моето поколение се е пръкнало
в един хаотичен свят, в който все се опитваш да сглобиш някакъв смисъл, а
смисъла хич го няма. Накрая започваш да си мислиш – това е, изглежда никога
няма да спра да сглобявам, а то и всичкото изминало време взе да ми харесва,
какво толкова. Я давай да сглобявам докрай, какво от това, че нищо не се
получава. Може да е детинско, но важното е да си правиш кефа, нали?
Вечерта
на третия ден отпътувах с Ники обратно за София. Нямаше какво да търся на
морето. Обмислях сериозно възможността да се хвърля отнякъде, но чувствах, че
няма да мога да го направя. Колкото и да крещях, че искам и аз, проходът към смъртта
беше затворен.
Щях
ли да успея да избягам от себе си? Блъсках главата си и ми хрумна само едно. От
автогарата се завлякох директно при един приятел на Боян, на когото прошепнах
молбата си. Той я изпълни и вече крачех към нас. Не усещах хероина в джоба си, но
знаех, че той е някъде там и този факт ме изпълваше със спокойствие.
Прибрах се. Нашите
ги нямаше. Беше сутрин. Взех ключовете. Смъкнах се надолу по стълбите към
мазето: подходящо място да се изправя срещу себе си за последен път.
Няма коментари:
Публикуване на коментар