събота, септември 30, 2017

Силата на думите в Асеновград

Слизам на гарата в Асеновград. Питам как да стигна до центъра, разбирам, че по пътя мога да мина през пазара. И понеже обожавам пазари, запътвам се натам. По пътя виждам един забавен надпис и го снимам.

Взимам си невен и мащерка от един билка в предверието на пазара. После влизам в самия пазар. В един момент гледам още една будка с билки. Вадя таблета, за да щракна една снимка. Леко плах съм. Да не ми каже сега някой нещо за това, че снимам.

- Е как може така! - чува се глас. - Без мене да снимаш!

Гласът е от дядото, който продава на сергията.

- Ще те снимам, няма проблем! - отговарям.


Той се мушва сред билките. После го питам какво типично асеновградско ще ми препоръча. Предлага ми микс от над 30 билки. На момента взимам и продължавам по пътя си. Стигам до градската библиотека "Паисий Хилендарски". Оставям тежкия самар на първия етаж и се качвам по стълбите. Изненадва ме отварящата се врата. Всичко е ново, наскоро ремонтирано, в такъв противопес с редица други библиотеки, които или не могат да си позволят подобни ремонти, или страдат от липса на смислен мениджмънт.


Казвам на двете библиотекарки, че искам да даря една книжка. Те ме молят, ако аз съм автора, да я разпиша. Изпълнявам молбата им, след това казвам, че бих разгледал. Едната библиотекарка, тази, която работи в отдела за изкуство, ме развежда. Цялата библиотека е обновена, вместо скърцащ старинен паркет (който също си има своя чар), обуквите ни тропат по ламинирания паркет. Книгите са подредени, отделено е място на определени автори. А има и английско дворче със стъклен покрив и отново книги, където две ученички четат нещо. Библиотекарката ме осведомява, че този кът е любим на децата.

Завършваме обиколката и се разбираме някой ден да дойда да гостувам в библиотеката, която има и зала за събития с неизменния роял. В отдела по изкуствата ми прави впечатление, че една от новите книги е на Тед Кочев. Книга, която съвсем наскоро беше издадена от издателство "Колибри". Очевидно тук внимателно следят какво се публикува и често попълват библиотечния си фонд.

Разделяме се с библиотекарката. След кратка разходка се озовавам в бар Кошипрайш - мястото, което подслонява четенията "Литературен шейкър", на които ще гостувам. Всъщност ще откривам третия им сезон. След няколко разменени думи с хората вътре решавам, че след шестчасовия път с влак от Варна искам да се поразтъпча. Питам дали има книжарници наоколо. Има две. От първата си купувам книгата "Живот без поезия" на Тома Марков и два пълнителя за писалката, защото съм открил, че не съм взел нови пълнители и рискувам да ми свърши мастилото и да трябва да разписвам книги с химикалк (нещо, което се опитвам да избегна) или с молив (нещо, което бих преживял, даже трябва да пробвам някой път, въпреки че моливът е доста по-ефимерен материал за посвещения).


Влизам в другата книжарница, от която вече съм решил да не купувам нищо, не мога да купувам книги от всяка книжарница, в която се озовавам, тъй като почти всеки ден посещавам тези пространства. След това сядам на една пейка до исторически музей, колкото да си поема дъх и се връщам в бара.

Посреща ме Елена, барманка по заместване, която не се занимава с нищо и за да не скучае, постоянно си измисля какво да прави. Споменава, че рисува и аз веднага й връчвам една бройка от книгата. Тъй като тя вече ми е казала, че рисува с всякакви материали, й връчвам писалката със зелено мастило (доскоро писах с кафяво, но покрай премиерата минах на зелено, защото и корицата е зелена). Тя рисува набързо нещо, а междувременно обслужва два клиента - майка с малко дете. После ми показва това, което е сътворила за краткото време - женско лице като освен писалката е използвала и химикалка със син цвят.

Излизаме да пушим и си говорим за различни неща. Пия зелен чай, тъй като не мога да пия кафе или алкохол, поради все още лекуващия ми се панкреас. Казвам й, че ще ходя в Токио. Тя се радва, защото също обича да пътува.

Скоро пристига и Ива от Жанет, с която засядаме на балкона, докато стане време за четенето. Междувременно аз съм се захванал да направя малки листчета хартия от един лист А4, които после маркирам с писалката. Номерата са от едно до деветдесет. Елена няколко пъти ме пита за какво са ми листчетата:

- Ще видиш - отговарям й, защото не обичам всичко да се казва веднага, обичам да има изненада.

Време е четенето да започне. Създателката на "Литературен шейкър", чието име ми убягва, защото постоянно обикалям по различни градове и се запознавам с много хора, а и съм забелязал, че почти веднага забравям имената на хората. Освен това не съм и физиономист, така че положението е безнадеждно. Та въпросната жена (момиче?) ме представя накратко. След което аз казвам няколко думи за книгата. След това обявявам, че тъй като събитието се казва "Литературен шейкър", ще се откажа от авторитарното авторово четене и публиката избира парчетата, които ще чета. Моля за един шейкър, изсипвам в него листчетата, затварям, разбърквам добре, дори го подмятам, при което забелязвам, че отдавна не съм го правил и се чувствам несигурен. Странно усещане, при положение че шест години съм работил зад бар.

Публиката изтегля листчета, а аз чета съответните разкази. Предвидливо съм номерирал разказите в съдържанието, така че да не трябва да броя пред хората и да гълтам още време. Е, направил съм грешка и номерацията ми е до 91, защото съм номерирал два пъти един разказ, но го преживявам. Просто ако се падне номер над 24, знам, че трябва да прибавя едно към числото. Да кажем ако някой изтегли 69, аз чета номер 70, за да няма никакви манипулации.

Интересно ми е как се получава. За пръв път имам книга, от която с удоволствие бих чел всичко... Усещането е приятно.

Четенето приключва, разписвам книги, провеждам няколко разговора. Запознавам се с още някакви хора, включително един човек, който е бил барман на софийското Петно и ме помни, аз му обяснявам за моята слаба памет и той не го приема тежко. Надявам се пак да се срещнем. После излизам отново на балкона. Там следва един друг разговор, който е също толкова интересен, въпреки подчертания негативизъм на хората, с които си говоря. И това е част от живота, няма лошо.

Става време да тръгваме. Отивам да снимам Елена, на която вече съм казал, че с удоволствие бих я снимал следващия път, когато дойда в този град. Снимам от толкова години и все повече ми се работи с модели. Разменяме си контактите. Тя ме моли да й донеса нещо от Япония. Питам я какво. Тя казва просто да й донеса нещо. Междувременно в главата си съм я кръстил Хубавата Елена. Защото тя наистина е хубава. В тези думи няма никакво желание към нея, имам си приятелка, но харесвам красивите хора. Всъщност харесвам и хората, които не се вписват в шаблона за красота. Наблюдавам очите, телата им. Опитвам се да си представя какви ли истории се крият зад тях. Понякога познавам, друг път - не. Няма значение, важното е да се пробва.


След това се качваме в колата и отпрашваме към Пловдив. На следващия ден ще чета на Литературната сцена на Капана Фест. А и винаги обичам престоите в този град.

петък, септември 29, 2017

"Силата на думите" във Варна


- Можете да пушите! Можете да пушите! - вдъхновено крещи бързащата кондукторка, защото половин час след пътуването влакът спира, за да чака някаква връзка.

Народът се въодушевява, блъска се, ръга се, рита се. Всеки иска да излезе пръв. Дори малко се псува народът, но без лоши чувства. Така, че по-скоро попържва.

И после като настава едно пушене! Леле! Не знам дали тези облаци в небето са метеорологични или пушачески. Честно.
А аз си мисля за премиерата вчера в "Параграф 22", които винаги ме изумяват с личното си отношение и добрата селекция на книги в книжарницата. Може книгата ми да я няма в редица книжарници, но щом те са избрали да я сложат на един от рафтовете си, значи съм си свършил добре работата. Естествено, винаги може и повече. Но това е тема на един следващ роман.

Впрочем снощи преди премиерата в книжарницата един бъдещ готвач, който току-що е влязъл да учи това велико изкуство, разпъна комплекта от ножове на масичката, на която по-късно щях да седна. Аз се въодушевих. Викам му, може ли да ги оставиш за премиерата, щото нали силата на думите е по-голяма от някакви си там безобразно добре наточени ножове, с които можеш да кълцаш месо като едното нищо.

Той мисли, мисли и накрая отсече, че му се струва опасно. Но изведнъж нещо му хрумна.

- Искаш ли да ти дам готварската си униформа.

Аз потрих ръце от кеф, той ми я подаде - беше на закачалка. Е, не сложих черните панталони, щото какво ще си кажат минувачите по улицата - писателите така изпаднаха, че започнаха да се развяват по боксерки в храмовете на словото. Но горнището облякох. И шапка си сложих.
И му казах, виж, едно време мислех да ставам готвач, така че сега пред теб стои един провалил се готвач, който от нямане какво да прави прописа. Долна работа, а?

Той не каза, че е долна, но вездесъщата ми саморефлексия веднага му сложи едно: "Да" в погледа. Блещукаше там потвърждението, но все тая. А после му разказах за Етгар Керет и хумуса и как съм се зарекъл следващия път като идва в нашата стна, да направя хумус специално за него, да му падна на колене, да сведа смирено глава и да му го връча в бяла японска чиния, която е сложена на червена възглавничка.

И когато Етгар Керет ми казе, че хумусът ми е превъзходен (нещо, което и без това знам, защото и аз здравата набивам нахут в най-различни форми), да ревна като дете от соца, което е получило Конструктор номер 8 или чисто ново Балканче.

А когато публиката влизаше в книжарницата и питаше: ще ни готвиш ли? Аз убедено отговарях:

- Да!

А после посочвах четирите си книжки и казвах:

- Поезията днес ни е пържена, леко е стара, щото стихосбирката е от 2012, ама тоя рибар Иван Димитров няма по-нова. Мързелива работа. Пиесите ги задушаваме с масълце на бавен огън. Романите ги правим на салати, че романите по принцип са прекалено велики и големи книги, а трябва да си щадим стомасите. А новата книга с разкази днес е десертът. По тайна рецепта.

И така нататък...

Следва Асеновград...

Униформата остана във Варна, но пичът (тоя, бъдещият готвач) се смили над мен и ми подари готварската шапка. Ех, отново намазах. Кеф, кеф, кеф!

четвъртък, септември 28, 2017

Представяния на "Силата на думите" - 28.09. до 02.10.

28.09. - Варна (книжарница Параграф 22)

29.09. - Асеновград (бар Кошипрайм)

30.09. - Пловдив (Капана Фест)

02..10. Стара Загора (Нашето място, благодарение на Пътуващите книги на Стара Загора)

сряда, септември 27, 2017

Отговорите ми на анкетата на "Площад Славейков"

Сайтът "Площад Славейков" прави една безкрайно интересна анкета по въпросите на културата. Благодаря, че ми беше дадена възможност и аз да кажа две-три думи.

– Кое е най-значимото постижение на българската култура?

– Не обичам нещата, които са най… Едно, че съм закърмен с контракултура, и второ, че така винаги се слага някаква оценка. Малко е тъпо да пишеш двойки и шестици на хора с по-богат опит от теб. Така че съвсем безотговорно ще кажа: най-голямото постижение на българската култура е, че в България още има култура. Културата е в унизителна позиция по време на целия преход, който (вярвам) още не е свършил. Строим магистрали, огромни зали, небостъргачи, комин до комин… Назначаваме поредния директор на водопад и очакваме от него да ни каже дали цензурата може да се яде. А сме с най-малкия бюджет за култура в ЕС! Българските актьори са с по-малки заплати от албанските и македонските!

Държавата все обещава и изключително рядко се сеща да отпусне пари за попълване на фонда на библиотеките с нови заглавия. Говорете с някой сърбин да видите как се прави тази работа. Киноцентърът не спира да се тресе от скандали. Изкуството се субсидира по системата на глава на добитък, пардон, зрител. В определени периоди хонорарите на актьорите се бавят недопустимо много. Знам за историята на една постановка в един от водещите театри, която е направена почти без бюджет, защото преди две-три години имаше огромен проблем с бавене на пари от септември нататък… А когато това се комбинира с неплащането на актьорите, се получава следното: актьорът няма пари за билет за градския транспорт и закъснява за репетиция, защото го е свалила контрола! В същото време се откриват нови музеи, наливат се огромни пари в бетониране и окепазяване на културното ни наследство. Паметници на културата биват подпалени от клошари…

Да, от една страна бюджетът ни за култура плаче за увеличаване. Аз лично ще си обръсна гладко брадата за пръв път от десет години, ако някой ден той стигне заветните 2%… От друга страна има пари, но те се изразходват по нелеп начин. Те се дават за това, което се е случило ПРЕДИ. Основно за това то да изглежда като СЕГА, с което се съсипва всякаква автентичност. А липсва разбирането, че изкуството е и нещо, което се случва СЕГА. И има нужда от подкрепа. Но в България почти всеки знае, че хората на изкуството си клатят краката и това никаква работа не е. В България някак битува виждането, че истинската работа е на полето, пред компютъра и пр. Изкуството също е работа. Точка!

– А кой е големият й провал?

– Един сериозен скулптор, чиито произведения гледат навъсено и който ходеше да си купува алкохол по време на протестите в парламента, нищо, че парламентарната му група беше била отбой. За съжаление, той не е истинският проблем. Проблемът са мутрите в културата, а те не са един или двама. И все пак един беше културният мултак и много бяха неговите пророци. Ако трябва да бъда злободневен – най-големият провал е това, което се случва в Пловдив. Бъдещата културна столица на Европа изпъди от организацията си хората, благодарение на които кандидатурата спечели. Надявам се да успея да откажа всички участия, които ми предлагат там, защото не искам да имам нищо общо с тази схема. Вече отказах две. За съжаление много артисти, които също не одобряват това, което се случва там, ще участват. Разбирам ги. Те живеят от хонорар на хонорар. Така сме повечето… С една приятелка говорихме да направим подписка за това, че ако там не се промени нещо освен като участници ще ни загубят и като публика. Но не вярвам, че от подобни актове на съпротива има смисъл… Повечето хора мълчат за това, за което трябва да се говори. И говорят за това, за което трябва да се мълчи.

– Кои са най-добрите произведения/събития/явления в…

а) театъра – свободният театър, който успя да си създаде публика. В момента АСТ са в процес на създаване на истинско голямо пространство, от което независимата сцена има остра нужда. Иначе Галин Стоев, „Сфумато“, Явор Гърдев, Диана Добрева, Веселка Кунчева, Ани Васева, Иван Панталеев. Със сигурност изпускам някой. Позволявам си да кажа, че за мен събитието на този сезон ще са спектаклите по текстове на Вирипаев на Явор Гърдев и Галин Стоев. Както и новата програма по текстове на Достоевски в „Сфумато“. И защото твърде често в България се забравя да се говори за младите поколения: Марий Росен, Крис Шарков, Тея Сугарева, Боян Крачолов…

б) музиката – Иво Димчев, който не можех да поместя в театъра, защото е уникален, неповторим космополит, чието присъствие в България е манна небесна за всички, които милеят за българското изкуство и проклятие за всички хомофоби и върли и крайни консерватори. Но и Bluba Lu, които съвсем скоро ще изкарат първия си албум с песни на български. Вече имах щастието да чуя парчетата, но ще си замълча. Трябва да има съспенс. The Science (Нино Гомес и Soultslept), които правят разкъртващо готино дуо, което е печелило конкурс за ремикс на Bonobo, но никой не знае това. Ража и бандата й. Comasummer, защото е хубаво да има качествен и небанален рок. Всичко, което правят хората зад Аларма Пънк Джаз Фест, Терминал 1 и MIXTAPE. Лейбълът Biganda. Оратница. Мерудия. Иван Шопов. Теодосий Спасов. Ох, много са. Преставам;

Работил съм като барман. Липсва ми да пускам музика на хората и да спретвам български вечеринки, по време на които някой да ме попита: „Мога ли да поръчам песен”, а аз да му отговоря: „Да, стига да е българска и да е хубава“. Но ще подхвърля само и Таралежков, Бъни и Елко от БГЗ и Сър Мата Хари, както и Шкода, които взеха да се събират веднъж в годината;

в) литературата – тук положението е опасно. Предпочитам да замълча за утвърдените автори. И да кажа за Дани Радичков, Нинко Кирилов, Антония Атанасова, Лили Йовнова, Владимир Полеганов, Васил Балев, Ясен Василев, Радослав Чичев, Мирослав Христов, Стефан Икога, Стефан Иванов. И още една купчина имена на млади хора, които уверено навлизат в територията на литературата. Част от тях все още се наместват в дрехите й, но има бъдеще. Вярвам го. Това е най-голямото събитие. Въпреки безобразната културна политика, има млади. И надежда;

г) киното – „Източни пиеси”. А отскоро и „Христо” – един от малкото жанрово издържани филми в България, в който можем да видим големи актьори в нетипични поддържащи роли – Юлиан Вергов например. И в който с пълна сила блестят Димитър Николов и Димитър Крумов, които завършиха в НАТФИЗ съвсем, съвсем скоро;

д) изобразителното изкуство – ретроспективната изложба на Иван Милев, Кольо Карамфилов и Павел Койчев. КРИСТО, защото, както знаем от деветдесетте, Бог е българин. Фотографията тук ли трябва да присъства? „Анима анимус” на Темелко Темелков, „Пряка светлина” на Яна Лозева (две години гледах няколко фотографии от каталога на стената на квартирата си, за съжаление смених квартирата, липсват ми). „16: 26: 36” на Нели Гаврилова – двайсетгодишен проект, в който през голото тяло надзъртаме в живота на модела Катина. Галерия „Ластици”. Снимките на Лора Мушева, Елена Николаева. Дипломната работа на Лора Топалова;

е) телевизия – не гледам телевизия, с изключение на „Денят започва с култура” и „Библиотеката”. Така че не съм експерт в тази област;

социални мрежи – най-скандалната дама в българския хай и лоу лайф – Иванка Курвоазие, профилът на Иво Димчев, статусите на Мила Искренова, Манол Глишев, Ивайло Дичев. Фотографът Хубен Хубенов в Инстаграм, Яна Лозева пак там;

онлайн медии – „Портал Култура”, „Дневник”, все по-рядко Фото Форум и все повече блогове и Фото Момент. Сайтовете за литература „Кръстопът”, „Литернет”, Литклуб”.

– Коя е най-влиятелната фигура в българската култура?

– Министърът, който няма култура.

– Кои са личностите с най-силно присъствие в театъра, музиката, литературата, киното, изобразителното изкуство, медиите?

– Обичам да говоря с примери, така че вече отговорих на тези въпроси.

Искам само да поясня, че всяка класация е субективна и пристрастна в зависимост от анкетирания.

вторник, септември 26, 2017

Голи момичета



На Томаж Шаламун

Момичета, момичета, голи момичета,
златни рибки летят във вашите погледи,
канарчета бродят по клонките на устните ви,
мечки реват във прозявките ви,
две лодки плуват в морето на челата ви.

Момичета, момичета, голи момичета,
черешови фиданки са носовете ви,
я, пловдивските тепета на малинените
ви бузи се издигат над разораната
пролетна почва на устните ви,
я, водопадите на мътните черни води на косите ви,
в трапчинките ви са се сгушили
неродените деца на бъдещето –
те спят дълбоко, за да бъдат
завинаги събудени утре.

Момичета, момичета, голи момичета,
сърните на вратовете ви се извиват
нежно като лебедов дим,
фасадите на раменете ви са Атласи,
поели тежестта на световете,
на безброй космати желания,
комините на ръцете ви
бълват дъги от невинност,
пойните пътеки на гърбовете ви
са магистрали към светлото бъдеще.

О, златните църковни кубета на гърдите ви,
о, маслините, боровинките и ягодите на зърната ви,
о, тамянът в пъповете ви е прослава
на всички разпнати пророци
с трънените венци на делата им.

Момичета, момичета, голи момичета,
летният вятър продухва житните класове
по плодородните полета на коремите ви,
игриви катерички се катерят
по дъбовете на краката ви,
по чворовете на колената ви
са детските площадки,
по тях търчат двайсет хиляди
випуска първолаци,
те не знаят шептящата
тайна на поколенията ,
прекланят се само
пред камиончета, кукли, креватчета.

Момичета, момичета, голи момичета,
мушмороците на пръстите на краката ви,
се боричкат с тръстиките на extensor retinaculum,
танцуват хора със скриптящите ви сухожилия,
към луната на фонтанелите ви
озверели вият вълците на глезените ви.

Скалпелите на лактите ви
шарят като игли с живец
по полулунните клапи
на сърцата на боговете
на всички войни.
Скули скриват
цялото световно скудоумие.
Мъхът мълчи над кладенците на порите ви
и спасява мълчанието на изгубените поколения
- скитащи скитници -
сочейки им посоката
на Северното сияние.
Там ги чака нос
Вяра, Надежда и Любов.

Момичета, момичета, голи момичета,
о, оазисите на подмишниците ви,
о, кардамона на миглите ви,
о, индийските орехчета на ларингсите ви
и ритмите на тарамбуковите ви кожи:
този папирус на цялата
писана и неписана поезия.
О, котешките помръдвания на ушите ви,
тези фазанени фунии за бърз пренос
на философски послания –
за нея сто милиона мъдреци
са изгорели на кладата
на Големия чеп,
на Великия инквизитор,
на Узурпатора, завзел нелегално
железния трон на земните кралства,
на трите Небесни империи,
на деветте кръга на Ада,
на саторито, което носи вечна смърт.

Узурпаторът се зове Пенис Безкрайни.

О, борците на световната революция –
кокалчетата на пръстите на юмруците
на ръцете на телата на гражданското неподчинение
на дъхавите ваши души.
О, естетиката на Библията,
на Талмуда,
на Корана,
на Упанишадите,
на оралните свещени писания,
които плачат по неродените си Омири:
песните на песните на песните ви.

Цвърчат огрените геени на очите
на немарливите четци,
които се давят в плитките води
на невежеството си.
Те никога няма да разберат
нас, от сектата на „Смъртта на Тибалт”,
нас, гмурците,
о, клети клетници,
нас, хора на удавниците,
нас, Мажорните Томове,
нас, космическите чудаци.

AND THE PAPER WAN’T TO KNOW
WHOSE SHIRT YOU WEAR,
NOW IT’S TIME TO LEAVE
THE CAPSULE IF YOU DARE.

Нас, Дейвидбаумовците,
пътуващи към тайната на тайните,
предадени от всичко живо
и от всичко дигитално.

I HAVE JUST PICKED UP
A FAULT IN THE AE-35 UNIT.
I HAVE JUST PICKED UP
A FAULT IN THE AE-35 UNIT.

Ние търсим нови и нови
планини на Мохамед,
от чиито Еверести да се хвърлим
в Марианските падини на комплексите си
с отворените парашути
на животоспасяващите си съмнения –
тези Харонови лодки, които ни отвеждат
към Обетованата земя на Едем,
тази смугла майчина гръд,
утробата на всички начала,
чиито краища са нови начала
на нови краища и начала.

Момичета, момичета, голи момичета,
във вашите разнолики, менливи същности
хора на средни възрасти клокочат
във Великата Световна Война
с разтеклите се часовници на времето.
О, звездите на всепроникващото ви обаяние,
този телепорт към планината Арарат,
която ще ви спаси от Великия потоп
на малките ни мисли.

Великата Араратска пустиня
е оазисът на кралството на животните,
о, кралят е гол,
новопокръстеният идол
на животинското кралство
няма грива,
но е с четири, два или три крака,
в зависимост от това
докъде е докретал
по своите и чуждите пътища
на роднините и чужбините
на картата на тези и онези светове.

Момичета, момичета, голи момичета,
о, Богове и Сатани,
о, Ерос и Танатос,
о, Афродити, Купидони,
ние от свитата на прокажените безделници
пристъпваме към входа към Орфеевите,
Аполоновите и Дионисиевите мистерии,
носейки свитъци с преписи на Евангелията
на вашите недосънувани сънища –
рожбите на финалното осъзнаване на това,
що е несъзнато,
този клоун от филм на ужасите,
най-съвършеният съспенс на онзи,
който се вписва в своето
кинематографично вписване.
Най-черният рицар на възмездието,
свръхчовекът с червена перелина,
който се изправя срещу всички
наши и извънземни светове
с един-единствен щит –
С-то, изписано на гърдите му.

Момичета, момичета, голи момичета,
свитите старци на смъртта
слушат инвалидните колички,
в които се разплува умиращата плът
на живите мъртъвци,
в целувките на мозъците ви
ударно нахлува гледката на носилките,
с които изнасят поетите,
тези зомбита на Невидимото,
тези ахкащи светци,
повити с белите роби
на белите си стихове,
тези мъртви живци.

О, чуйте житията им!
В тях се носи канеленият аромат
на черен шахматист,
играещ партия с железен рицар
на плажа на Вчерашния ден,
виж,
на хоризонта глъхне гледката
на островите на Възможността,
към които отправяме
невъзможните си взорове
за вечен живот.

Момичета, момичета, голи момичета,
зовем ви в хор,
предем като котараци,
чиито мустаци като антени
улавят сигналите на инопланетяните
от хора на Венера.
Мустаците настръхват.
Гърбовете се изпружват.

Летим във вакуума
на междуполовото пространство,
това плашещо То,
което ни прави
на плашило без мозък,
на тенекиен човек без сърце,
на лъв без смелост,
на невръстно момиче без родина.

О, вещици на всички посоки,
замлъкнете пред това,
което ви превръща
в прах и пяна!

Момичета, момичета, голи момичета,
нашите кораби са закотвени
в заливите на нашите Итаки,
тъй мъдри, както сте сега с толкоз опит,
навярно вече сте разбрали
Итаките що значат,
космически кораби,
закотвени в сянката на Юпитер
пред слънчевото затъмнение
на монолита на това,
което е невъзможно за разбиране.

THIS IS GROUND CONTROL
TO MAJOR TOM.
HUSTON, WE HAVE A PROBLEM.
I’M SORRY, DAVE.
I’M AFRAID I CAN’T DO THAT.
STOP, DAVE.
STOP, DAVE.
I’M AFRAID.
I’M AFRAID, DAVE.
MY MIND IS GOING.
I CAN FEEL IT.

Момичета, момичета, голи момичета,
пясъкът на майчиния бряг
изпълва с вода напуканите ни устни,
люляковите ви люлчини песни
разбират Тайната на Самотата,
на памуковите полета,
в които се въргаляме
като разгонени зверове,
голи в своята уязвимост.

В края на пътеката съзираме
отворена вратата на детската ни стая,
със зелените разпилени
пластмасови войници по пода,
с плакатите на забравените си идоли,
с килима, напоен със сълзите
на порастването ни,
с чаршафите,
изцапани с пяната,
от която се родиха богините на любовта,
о, смес от пяна и кастрацията
на гръмовержеца,
който се зове Баща.

Момичета, момичета, голи момичета,
разтворили своите порти,
ето ни, идваме,
ето ни, идваме,
ето ни идваме.

Надяваме скафандрите
с кислорода на спомените,
напускаме капсулите
на бетонираните си Азове,
реем се из безкрайния Космос
на титаничното пространство
между двама стари познати.

AND I’M FLOATING IN A MOST
PERULAR WAY.
AND THE STARS LOOK
VERY DIFFERENT TODAY.

Надвесваме се над
Долината на Смъртната сянка,
ждрело на Смъртта и Живота,
о, черна майко,
мъстта за живи и за зрящи чуй!
О, Черна дупко,
в чиято черна бездна
ще загубим всичко намерено
и ще намерим всичко загубено,
о, пирамидо, в която ще положим
балсамираните мумии на неизплаканото,
порой от сълзи и сополи,
о, депо, към което водят
всички релси.

PLANET EARTH IS BLUE
AND THERE’S NOTHING
I CAN DO.

Обрулените круши на телата ни
и изкорубените ни от търсене умове
ви пращат поздравителна картичка
в черен пощенски плик,
на който е изографисано релефно
черното ни сърце.

Така предават власт
генералите на пустия диктат
на име Мъж,
мъжествен глас
с мъжествен тон
припява:
Ние, влизаме!
Ние, влизаме!
Ние…
Влизаме…

Поемаме в тъмнината
на противоположния полюс на магнита,
менящ се монолит,
в която няма монотонност.
Ние…
Влизаме…

Прекрачваме в отвъд.
Прекрачваме и своето прекрачване.

NOW IT’S TIME TO LEAVE
THE CAPSUL IF YOU DARE.
I CAN FEEL IT.
MY MIND IS GOING.
THERE’S NO QUESTION ABOUT IT.
I CAN FEEL IT.
I CAN FEEL IT.
I CAN FEEL IT.

О, Боже, тук е пълно със звезди.
О, Боже, тук е пълно…
О, Боже Тук.
О, Боже.

понеделник, септември 25, 2017

Полиглоти



На Редактора

Те знаят всичките езици на света,
но най-вече знаят древните,
забравени, загубени, заглъхнали езици,
езиците на други самоти,
на друго време,
на чужди светове,
които те привиждат като свои.

Нали в основите на днес
стои бетон от скъпо минало,
което никак не е минало,
а продължава да крепи бита?

Нали свещеното, което сме захвърлили,
трепти в словесни корени?
Не вярваш, по-добре се взри,
ще видиш как искрите на отминалото
продължават да горят
по бенгалските огньове
на пластмасовия век,
на секундата по линията на времето,
която гордо се гордее с единствената си реалност:
с реалността, която нереална
никога не спи по своите и чуждите прозорци.

Нищо, има и такива персонажи нереални,
които рязко дръпват платове от нули, единици
и се вглеждат ведро в звездите.
Има.
Има и реални копелета, в които
няма нито капка виртуалност.
Има, има.

Те също са от тях.

Те знаят всичките езици на света,
но най-вече знаят древните,
прокудени, прокълнати езици
чрез които те прокуждат и прокълват
чистичките орди с име Пошлост.

Има, има.
Те също са от тях.
Те знаят всичките езици на света,
но най-вече знаят да седят по масите
на пустословното си недоволство,
на висящи маси без крака,
макар самите те са табли
на краката на езика.
Нищо. Има.

Най-вече знаят древните езици,
затова воюват с тениски на Арес,
затова и креят все по-често всички Афродити.
Нищо.
Всичките езици знаят,
а все по-малко могат да се разберат.
Те говорят всичките езици,
но все не могат да намерят общ език.
Но ти недей ги съди и дамгосва,
а просто поседни и помисли:
какво невежество е да си вежлив и знаещ.

сряда, септември 20, 2017

Ядове

Сто квадрата немам.
Една къща немам.
Един бостан...
То и за кво ми е?
Само работа сака.
Дедо ми цел живот копаше.
И сега копа там горе
оня небесни бостани.
Бабичките се свършиха у Мизия.
Само деца останаха.
И работа немам.
Ама имам кво да ям,
има де да спа.
Имам мъж да ма обича.
Кво правим ли?
Ядосвам се!
Щото сичко ми е наред.

вторник, септември 19, 2017

Поетите са ловци на пеперуди,
които се скитат из планински поляни.
Стихотворенията пърхат
с пеперудените си криле
из меката паяжинена светлина на заранта.
Поетите се разхождат с мрежите
на вътрешното си мълчание.

Някои не виждат нищо.
Други виждат всичко.
Трети са циклопи.

А колко пеперуди пърхат
сред кълвачите на вдъхновението.
Рогове на неизреченото изобилие.
Богове на всички изгорени апокрифи.

Но някои поети хич ги няма в този лов.
Или пък мрежите им са надупчени.
А други са родени ловци,
които пълнят меховете на тетрадките си
с виното на пойни стихове.

Но какъвто и да си,
ти имаш своя улов.
Мърда той в торбата ти,
когато се прибираш към дома.

А после се започва друго.

Някои поети с карфици
приковават хербарии.
Други повиват пеперудите
в тефтери, в книги.
Трети в опитите си да ги запазят,
ги убиват.

Но малцина са,
повярвай ми,
ония,
които пускат пеперудите
на свобода да пърхат
под формата
на книги.

събота, септември 16, 2017

Елегия

Ой ле, майко, младост не видех,
само работа, майко, мътна и черна.
Мътна и черна още безнадеждна,
казали са майко, че аз съм свободен,
но на Тиква роб съм,
на Тиква, майко, и на други кратуни,
кратуни още политици,
политици още бизнесмени,
бизнесмени - чисти мутри.
Превзели за България, майко,
превзели са синовете й,
превзели са дъщерите й,
и теб, майко, са превзели.
На пусто българско пОле,
една тиква расте, майко,
една тиква и тя ни владее,
една тиква и тя ни заграбва,
една тиква и тя ни погубва,
а ние патки пасем.

петък, септември 15, 2017

Пенчо не чети!
Пенчо си чете.
Пенчо, работи!
Пенчо пак чете.
Пенча го бъзни,
няма да лежи,
ти го изиграй,
няма да се май.
Време се мина,
Пенчо порасна,
иска да яде,
има откъде.

четвъртък, септември 14, 2017

"Силата на думите" от днес на щанда на "Жанет 45" на Алеята на книгата в София

Новата ми книга "Силата на думите" най-сетне е вече факт. Тя вече се намира на щанда на "Жанет 45" на Алеята на книгата в София и аз нямам търпение по-късно да се срещна с нея. Причината? Освен това, че ще видя разказите на хартия, книгата е с илюстрациите, корицата и цялостния дизайн на страхотната Мария Налбантова.


Скоро ще има и дата за премиера.

А дотогава, споделям с вас думите на редактора на книгата Силвия Чолева:

"Четивна, остроумна, написана с въображение, с познаване на най-добрите образци в жанра, абсурдна, смешна, тъжна. Такава е новата книга с кратки разкази на Иван Димитров. Сбито писане, крайна пестеливост към думите. Иронично-саркастично и меланхолно-тъжното надделяват над историите в нея - ту измествани към есеистичния фрагмент или драматургията, ту към сюреалистичното или автентиката на преживяното. Иван Димитров успява да събере отделните части, на които се е разпаднал животът ни и от тези парчета се е получила малко мрачна картина, но читателят в крайна сметка остава обнадежден. Защото, докато четеш, се усмихваш, даже се разсмиваш. Думите имат сила.

Днес и утре ще съм на щанда на "Жанет 45". Ако искате минете, за да си разменим някоя усмивка, дума или поглед.

сряда, септември 13, 2017

Полиглоти



На Редактора


Те знаят всичките езици на света,
но най-вече знаят древните,
забравени, загубени, заглъхнали езици,
езиците на други самоти,
на друго време,
на чужди светове,
които те привиждат като свои.

Нали в основите на днес
стои бетон от скъпо минало,
което никак не е минало,
а продължава да крепи бита?

Нали свещеното, което сме захвърлили,
трепти в словесни корени?
Не вярваш, по-добре се взри,
ще видиш как искрите на отминалото
продължават да горят
по бенгалските огньове
на пластмасовия век,
на секундата по линията на времето,
която гордо се гордее с единствената си реалност:
с реалността, която нереална
никога не спи по своите и чуждите прозорци.

Нищо, има и такива персонажи нереални,
които рязко дръпват платове от нули, единици
и се вглеждат ведро в звездите.
Има.
Има и реални копелета, в които
няма нито капка виртуалност.
Има, има.

Те също са от тях.

Те знаят всичките езици на света,
но най-вече знаят древните,
прокудени, прокълнати езици
чрез които те прокуждат и прокълват
чистичките орди с име Пошлост.

Има, има.
Те също са от тях.
Те знаят всичките езици на света,
но най-вече знаят да седят по масите
на пустословното си недоволство,
на висящи маси без крака,
макар самите те са табли
на краката на езика.
Нищо. Има.

Най-вече знаят древните езици,
затова воюват с тениски на Арес,
затова и креят все по-често всички Афродити.
Нищо.
Всичките езици знаят,
а все по-малко могат да се разберат.
Те говорят всичките езици,
но все не могат да намерят общ език.
Но ти недей ги съди и дамгосва,
а просто поседни и помисли:
какво невежество е да си вежлив и знаещ.

понеделник, септември 11, 2017

"Райският проект" на Джеймс Холис - едно райско есе за любовта с привкус на Юнг

Това е втората книга на Джеймс Холис, която чета (след "Под сянката на Сатурн: раняване и лекуване на мъжката душа) и е малко да кажа, че съм впечатлен. Подходих към Джеймс Холис като към психолог-юнгианец. Очаквах един по-скоро научен автор. Нищо подобно. Още с първата книга тази представа рухна, а с тази съм вече тотално и безвъзвратно запленен от него.


Освен научна тази книга е и чудесно написана. От една страна тук Джеймс Холис дълбае в огромната тема за Любовта, описвайки нашия съвременен свят, в който сме се отказали от боговете и търсенето на любовта до голяма степен е заместило старите божества. В същото време обаче ние влизаме във връзките си с товара от нашето минало, който се отразява върху настоящето ни. На несъзнателно равнище не спираме да проектираме върху възлюбения (магическия Друг) и виждаме в него възможността да се върнем в Обетованата земя на детството си, в тази Райска градина. И оставаме излъгани.

Защото ние живеем тук и сега и нашата мисия е да вървим по пътя си, да станем пълноценни индивиди, да пораснем. А не да се вкопчваме в миналото и така да ограбваме настоящето и бъдещето си.

Тази книга е истинско съкровище и може да помогне на всеки човек да открие повече за себе си и да види къде са препъни-камъните по пътя му, за да се опита да ги избегне.

Завършвам с това, че Джеймс Холис дава страхотни примери чрез силни и въздействащи стихотворения от едни от най-утвърдените поети. Което е още един безспорен плюс на тази книга. И още една причина (поне за мен) да поискам да прочета и други негови неща.

неделя, септември 10, 2017

За "Градове сме, а после пустини" на Мина Стоянова

Рядко се появяват толкова зрели първи стихосбирки. Мина Стоянова се появава като поет със свой глас, свой светоглед. Тя не подражава, а просто казва. По нейния начин - с метафори, донякъде с ритъм и с по-скоро дълги стихотворения. Нещо, с което се отличава от редица млади поети, които по-скоро се насочват към по-кратките поетични форми. Стихосбирката на Мина Стоянова носи със себе си едно усещане за святост, което стои на границата с религията. Това е книга, която четеш и след това откриваш, че за нея най-добре се говори по невербален начин, чрез значещи и отекващи мълчания. Или както е казала самата Мина Стоянова:

"бог е казал всичко
но нищо, което е казано
не го е казал бог"

Стихосбирката е издадена през 2010 година от издателство "АРС".
Може да бъде поръчана от "Български книжици".

събота, септември 09, 2017

За хората с имена на руски реки

Онези, които искат нови девети септември, защото тогава била възтържествувала справедливостта, са забравили съдбата на поетите, чиито снимки са сложили за свои профилни снимки във Фейсбук... Странно само как те настояват за нов девети септември, направо казват кои трябва да бъдат отстреляни, а в същото време продължават да работят в национални институции на държавни службички. Но това е драмата на либерализма и вървящия с него плурализъм.

Същите индивиди, които се размножават с главоломна скорост, така че скоро най-вероятно няма да могат да се кръщават на руски реки - имената на реките просто ще свършат, та същите те говорят за това как при нов девети септември България най-сетне ще бъде отново свободна държава. За късмет от горчив исторически опит знаем, че в техните глави свободата е робство, та веднага можем да си преведем това изказване. България отново да бъде поробена от руските окупатори - това е тяхното най-съкровено желание.

Междувременно в коментарите под техните постове някакви невежи ги обявяват за истински българи и жестоко се лъжат. Не, това не са българи, това са фалшиви руснаци. Живеем в криза на автентичността. Какво да се прави. За съжаление доста хора не могат да направят разликата между истинското и ментето...

сряда, септември 06, 2017

Под игото



Как лъжеш се, че си свободен,
поспри за миг, ще чуеш тракането
на оковите, които оковават
скованите ни умове,
сърцата плахо в ритъм бият
с крачките на победилите биячи,
не можеш и да протестираш,
докато креташ кротко
из улиците криви
на озъбен свят,
изкилиферчен свят,
свят без свян и свяст.

Докато гърлото ти
здраво е притиснато,
от злобния ботуш
на диктатурата
на простакориата,
на глупащириата.

Да, глупашко е да се живее,
когато светлият живот
обърнат е на черна смърт.

Нон стоп плануваш идните преврати,
които, чудно, все не идат,
недоизбленувани и недодялани
дървета, дялани от детски пръсти.
(Длетото е изпълнено с несигурност,
треперило е тялото на скулптора.)
Главите ни, изпълнени с несигурност,
предизвестяват сигурно провала:
в утробата на мъртва майка
въргаля се мъртвороденото
чудовище на този сън.

Но нищо, хайде, все ще преживеем,
свикнали сме да живеем някак,
свикнали сме да живеем никак
и затова живеем в никаквост,
в бездънното безвремие,
в безветрено пристанище,
в безизказност и безнаказаност.

Но нищо, хайде, нека правим
черешово топче подир черешово топче,
нищо, че ги правим вече цъфнали
(нима очакваме сами да цъфнем?)...
Поне ще погърмим и потрещим.
Поне ще понадигнем шум,
ще се навикаме, а после ще се покорим,
така сме свикнали – по цели векове
със викове безмълвни
да мълчим сред мътната си мъчнотия.

Но нищо, хайде, нека да почакаме,
от опит знаем, че спасителите закъсняват,
закъсали сме без спасители,
накъсани сме от мъчители,
иконите ни спят, а спим и ние –
гръмовен свят е колективният ни сън,
похъркванията са земетръси,
които ни тресат околовръст,
далеч от центъра на тази сфера,
която е наречена борба.

Но нищо, хайде, нека да потраем,
сега е ад, в котлите врим,
пристигат нови гости,
оглозгани от завист
към всяко битие,
което не е свое,
те хвърлят се в казаните
на наказанието
да врят,
поври, поври,
с почуда скоро ще откриеш,
че в огъня се крие много сладост,
покорно ври, за нищо на света не ставай,
движението е само грижи,
ври си, ври.

Това е, чакаме ръката на Спасителя,
а видим ли я ще я приковем,
ковем преврата,
който трябва да ни върне свободата,
сковани сме с всички други клетки,
един отбор от клетници и проклетии,
в казаните ще дремем.
А той когато дойде...
А ние когато...
Ех, когато...
Ах, когато...

Така оплетени в далечно бъдеще
забравили сме,
че спасителите единствено
страни спасяват
или учат свойте ученици
как сами да се спасят.
Но как сами да се спасим,
когато сме самотни,
захвърлени сираци
в тези чужди домове?
И как да освободим глобално другите,
когато себе си не можем да освободим?
Под игото минава нашето начало,
под игото минава нашата среда,
дано поне под игото
не ни завари неизменният ни край.
Дано, дано.

събота, септември 02, 2017

Защо големите си тръгват рано? Може би защото са вечни
и несъзнателно усещат, че остават?

Днес той щеше да навърши 60 години. А е написал стихове, които не могат да напишат и поети на 80.

Всеки си има предпочитания. Всеки има свои очи. В моите той е най-големият сред новите. Той не е изчезвал, но не е спирал да се завръща и да ни връща в Голямата земя. Той ни учи как да сме Гмуркачи. Той ни кара да продължим, дори когато Нататък няма път и да преживяваме между тимпанените удари Смъртта на Тибалт, както и всяка друга смърт, до която се докосваме. Дори нашата.

Георги Рупчев (02.09.1957-28.11.2001)

ЧУВСТВО ЗА БАВНО ИЗЧЕЗВАНЕ

Слязохме в бара. Посрещна ни вяло
дансингът като вдовец.
Нямаше никой - ни келнер, ни дявол,
а отгоре се чуваха
гласове.
Магнитофонът, невидим, броеше
нашите и без това броени дни
и примигваха слепи прожектори
с ослепителни
светлини.
Те безшумно се сгромолясваха
в притъмнелите огледала.
Като кубчета лед разпиляха се
незащитените ни
тела.
Аз почувствах как изчезваме -
бавно,
всеки на своя стол,
как политаме, как се стопяваме
като подпалени
фигурки от станиол.
Изведнъж ми се стори, че ние сме призраци
с пуловери, с дънки, с палта
и смутено усещах под ризата
изплъзването на плътта.
В мен се наежваше
далечна
ултразвукова тишина
и гаменски търсих убежище
в твоите колена.
Може и да сме опитни зайци
с програмиран живот и смърт.
Много им здраве на цивилизациите
отвъд.
Аз просто исках да скрия в сянката
притъпените си сетива.
Нека ни мислят за всякакви.
А какви сме? И ние
не знаем това.
Ние танцувахме... С последни сили
обикаляхме дансинга в кръг.
Някъде долу се движеха нашите сухожилия,
кости,
мускули,
стави
и кръв.