ЖИВОТЪТ КАТО ЛИПСВАЩА ЛЪЖИЦА - 52

- ВИЖ ТОВА НИКОЙ НЕ МОЖЕ ДА КАЖЕ. Може би някой ден ще измислят дрога, която да предизвиква в умовете ни халюцинации от бъдещето, но този ден още не е дошъл и ние не можем да кажем даже какво ни чака утре. Може да ни сгази кола... Или нещо друго...

            - Трамвай, примерно – прекъснах го за момент.

Боян почти беше стигнал до дяволското доказателство за съществуването на Бог в един от любимите ми руски романи.

            - Трамвай, ли? Откъде ти хрумна трамвай?

            - От една книга...

            - Ти с твоите книги... – махна ръка с разочарование Боян.

Той обичаше динамичния начин на живот, съществуването в постоянно движение, просто заради самото движение, и смяташе книгите за губене на време, което е по-добре да изживееш.

            - А ти? – засмях се в отговор и запалих нова цигара. – А ти, с твоите безкрайни наркотични фантазии? Понякога си мисля, че трябва да се заемеш с производство на дрога.

            Очите на Боян светнаха.

            - Да, знаеш ли, мога да съм царят на наркотичните коктейли. Лабораторията ми ще се намира в мезонет в някой краен квартал и ще бъде издирвана от полицията. А там, копеле, там ще стават чудеса! Ще смесвам различни сортове кикове и ще опивам хората с резултатите. Наркотиците, които произвеждам, ще губят свойствата си, ако се смесят с нещо вредно. А всички вие, приятели мои, всички вие ще работите за мен като дегустатори. Ще имаме кинти и каквото там трябва. Чуден живот, копеле – въздъхна Боян на края на видението си.

            - Колкото чуден, толкова нереален. Боян – пошегувах се, – царят на словесните чекии.

            - Това не е шега работа, копеле. Сега си чеша езика, но друго е животът на десетки наркомани да зависи от теб.

- А твоят живот? От какво зависи твоят живот, Бояне?

- Хайде стига. Да не прекаляваме.

- Не си ли искал някога да станеш някой?

- Не започвай и ти, какво означава някой? – попита той и изтръска цигарата си.

- Не знам, да работиш нещо конкретно или да направиш нещо, каквото и да е?

- Да работя за някой и да продавам живота си?! – с възмущение рече той и стисна перилото на балкона. – Осем часа на ден, докато смъртта ни раздели? Това ако е бъдеще, копеле! Не, мерси, предпочитам да прося. Не вярвам на тая работа. Влизал съм в този филм и не е за мен. Ставам друг човек, депресирам се и спя много. Ако работиш по осем часа, трябва да спиш най-много шест на денонощие. Само така гарантираш, че повечето време остава за теб, и не се превръщаш в зомби.

- Добре, не ти ли се струва нормално да имаш семейство?

- Аз нямам семейство, Кольо. Окей, нашите са някъде там, ама никога не съм се разбирал с тях. Едва изчаках да порасна и да се чупя. Не се чупих директно, бях някъде наоколо, но дори да живеех в апартамента им, не бяхме заедно. А за свое семейство не съм мислил, няма смисъл!

- Отричаш всичко!

- И себе си – Боян се разсмя с тютюнева кашлица. – Всичко, и себе си.

Редовно водехме подобни диалози. От три месеца и нещо живеехме в безвремие и тези разговори ни помагаха да убиваме времето. На моменти, признавам, това ми заприличваше на терапия. Безкрайни диалози за личните ни проблеми, водещи до нищото. Не знаехме докога ще продължаваме така, а малко по малко полудявахме. И сестрите не искаха да ни кажат. Само един път се изпуснаха, че скоро ще ни пратят по домовете, но тази информация не ни стигаше. Нетърпеливо шляпахме карти, гледахме телевизия и чакахме нещо да се случи. 

ЖИВОТЪТ КАТО ЛИПСВАЩА ЛЪЖИЦА - 51

НАРКОМАНСКИЯТ МИ ДВОЙНИК се заплиташе в безброй случки и съмнителни контакти. Поддържах го все по-трудно, но не можех да се откажа от него. В клиниката той се беше превърнал в част от мен и както никога не бях правил в училище, аз зазубрях информацията, която сам измислях, и я съгласувах с миналото, настоящето и бъдещето на героя си. И бях сигурен, че ако в бъдеще не се хванех на работа към някое издателство, щях да разполагам със сериозен опит като сценарист. Никой в този бранш не е работил в тежки условия като мен: 24 часа на денонощие, без почивни дни, а при това работата се извършва под постоянното въздействие на MSТ, което ти размътва съзнанието и създава допълнителни затруднения. На два пъти за малко щяха да ме хванат в лъжа, но за късмет и двата пъти успях да протегна ръка, да се добера пипнешком до конците на историята и да ги издърпам в правилната посока.

Дните се сменяха бързо като мъниста от броеница в ръцете на разкаял се грешник.

- Как мислиш? – издишах цигарения дим през носа си. - Не могат да ни държат тук още дълго. Как ще продължи нататък? Имам предвид, като излезем...

Преди малко бяхме закусили набързо с филии с топено сирене, кашкавал и сладко, преглътнали ги бяхме с чай и храносмилахме на балкона със запалени цигари.

Гласът на Боян звучеше тъжно.

– Ще спреш ли да се друсаш – попита той, - а, копеле? Или още на втория ден ще отидеш при дилъра?

            Гледах през балкона. Беше слънчево и топло. Цялата зима тази година щеше да бъде една шега на природата.

- Дано издържа. Поне така се надявам. Не е оферта да си наркоман в България.

Боян кимна и продължи думите ми:

- Цялото отношение на българите към наркоманите на хероин е едно голямо недоразумение. Има моменти, в които сам си казваш: “Не!” И единственото, което можеш да направиш (защото си паднал толкова ниско, че свят ти се вие, като погледнеш нагоре), е да протегнеш ръка за помощ. Онези виждат, че ги молиш. И не отминават, а идват! Тялото ти лежи с протегната ръка, почти в безсъзнание. Тогава те хващат ръката и с единия крак стъпват върху гърдите ти. Усещаш как обувката те притиска все по-плътно към калта под теб, която тихо цвърчи. Иска ти се да им кажеш да престанат, да се махат, щом не искат да помогнат, но те не го правят. Казват си, наркоманите са мазохисти, иначе защо ще се друсат? Чува се пукане и те най-сетне си тръгват, но междувременно са счупили ръката ти. Тогава доброволно се отказваш от търсенето на помощ, защото в теб е останал някакъв инстинкт за самосъхранение.

След този монолог единственото, което успя да излезе от устата ми, беше:

            - Да, копеле. Добре го каза.

            Цигарата на Боян беше свършила. Той мушна фаса в празната кутия от цигари, която се беше превърнала в пепелник, посегна към пълната кутия, оставена на перваза, взе още една и я запали.

- Не знам, Кольо. Дано не ни оставят на сухо.

Съмнението обхвана и мен.

- Нали щели да ни изписват MST? Ще продължим да го пием и след като ни изпишат!

- На това се надявам. Ако дават MST, няма да се боцкам повече. Ще си ям хапчетата като пич и ще слушам как старите познати продължават да измират по улиците и подлезите. Не ги упреквам. Аз самият съм бил, а може би и още съм улично псе. Ще се радвам, че съм се измъкнал поне за малко. Наясно съм, че това няма да трае вечно. Знаеш ли, добре че съм тук. Ако някой ден всички останали пукнат, ще имам вас. Ако не се върнете обратно, разбира се. Да, – замисли се Боян, – късмет е, че съм тук.

            - А защо ти е да друсаш?

Мълчанието на Боян беше отговор. Въпреки цялата тъга, която от време на време го обземаше, той не би престанал да друса за нищо на света.

- Само да ни изписват MST. Да ни изписват, иначе зле. Пак ще има хероин, ръсене, безкрайно бродене по улиците. И някой ден, когато ти отдавна ще си чист, ще ме видиш на улицата. Ще съм суперизпаднал и ще те помоля за някоя стотинка. Ти ще ми дадеш ли стотинки, копеле?

            - Много ясно, че ще дам.

- И тогава ще си помислиш: “Боян удържа на думата си да се друса докрай.” А след седмици или месеци ще прочетеш във вестника как Боян Р. е умрял от свръхдоза или от некачествена дрога.

- Хайде стига – ядосах се. – Какви ги говориш? Всичко ще е окей, нали? 

Откъс от романа ми "Животът като липсваща лъжица" на английски

Този откъс излезе в италианското списание "Brown Bunny Magazine".
Това е линкът към публикацията: http://brownbunnymagazine.wordpress.com/2011/02/09/life-as-a-missing-spoon-excerpt-by-ivan-dimitrov/
Благодаря на Анжела Родел за прекрасния превод.





IS THAT ALL? Is that all you have to say about Zhana, he screams to himself. You’re talking about the best month-and-a-half of your life and the only thing you can come up with is that? What’s the matter with you, you stupid bastard? You’re not trying to tell me that your most beautiful memories are foggy, while you remember the bad ones down to the last detail? No, that can’t be true. Everything must have left a mark. Zhana is in there somewhere. The only way to get her back is to talk about her. So talk! Talk! Talk, you stupid fucker! Talk, you fucking zombie! Talk, asshole!
Talk about the mornings, when she was the first thing you saw, and how while she was still asleep, you would study the small mounds of her breasts as they slowly kept time, and her closed eyelids, her eyeballs spinning under them, trying to catch a glimpse of you. Talk about her eyes opening and the fluffy, feline stretching of her arms. About the happy crunching of toast with peanut butter, which you ate then for the first time and which you still eat to this very day in memory of those mornings.
Talk about those walks that never happened. About all the times you wanted to go out into the sun, but stayed in the apartment because you were both shining. About how you would try to hide your glow with a blanket, bundled up and left alone together in the primordial darkness. About the burned food you would gulp down with delight, because the touch alone, yes, the touch of your hands alone fixed the taste of all those fucked up meals. About those minutes on the balcony, when you would both go out and look at the passersby in the cold, telling yourselves that you would never be as anonymous, unhappy and straight-laced as them. About the panel block apartments, which were no longer panel blocks. About the carpet and its honey stains that glittered like gold stars. About the television that went blind and mute for good. Yes, talk about the television, because people are so sunk into television that not only can they not see the person next to them, they can’t even see themselves, they have completely lost their ability to see.
Talk about what you found out about her. Talk about her hair, her eyebrows, her nose. About her eyelashes, cheeks, lips, chin, her neck. About her shoulders, those beloved shoulders, which you gazed at as if into a crystal ball, wrongly foretelling the future just because of the sensation of her touch. About her elbows, her thin hands, palms, fingers, nails, breasts. About the vertebrae of her back, which you counted with your index, middle and ring fingers from back to front and front to back towards infinity. About the curves of her sweet ass. About her ribs, navel, hips. About the secret between her legs, about the black hole that led you away to other universes. About the inside of her thighs, her knees, slightly boyish and covered with traces of old scrapes. About her calves, the soles of her feet, talk about everything.
Talk about the conversations, about that personal apocrypha, the only thing you have left. About your plans to go to her villa in the Rhodopes, which you never did see. About how you were going to move there for a few months and curl up in that commune of yours, where you would get clean. About how when you would go to the market in the center of the village, your expression would change, because you would know you were leaving her alone, that you were getting farther away from her. About the sorrow that would be written on your face at the store, and about your happiness at the thought that you’d soon be going back to her. And because of that, because of that whole change, she would be the only one who would know your true face. About how you were only real when you were with her.
About how the two of you had figured out that popping pills wasn’t the way to kick drugs. About the only way, which is to suffer, convulse, groan, sweat and grind your teeth. And your world, in which you were Adam and Eve. About the world, which only Boyan was a part of. He was happy for the two of you, because he saw in you what he himself had lost. About his smile, that other smile, which never crossed his face again after that. About your paradise. About that paradise, where the only thing that darkened your days was the uncertainty. About how you had clung to Zhana. About how you didn’t know how to live without her. About how you didn’t know what would happen tomorrow. About how you didn’t know…

I DIDN’T KNOW THAT SEPARATION WAS STALKING US SO DOGGEDLY. I didn’t know that a former patient from the clinic had been horrified at the morphine treatment program. That he’d taken his story to a private television station. I didn’t know that Mirage’s only goal was to make money by getting us high. G.M., the patient in question, as we later found out, had been taking morphine for more than a year. His fate was a fate shared by many other addicts. He got in touch with the TV station and told them his story, which led to a media investigation. The head of the clinic disappeared. Mirage turned out to be just another lie. A lie about getting clean that drags you further down into addiction and whose only goal is to suck money out of desperate parents who have become exceptionally trusting in their despair. There was a lot of media buzz around the incident, which quickly found its way to courts. Complaints were lodged and the judicial system slowly began digesting the new trial.(…)

Рецензии на романа ми "Животът като липсваща лъжица"

Рецензиите за романа ми могат да бъдат прочетени на неговата страница във фейсбук, където ги складирам.

На този линк:

http://www.facebook.com/pages/Zivott-kato-lipsvasa-lzica/141159849228701

Там липсват само две от рецензиите, на които съм се натъквал. Тази на Денис Коробко в "Списание Едно" и тази на Татяна Ичевска в "Страница".

Откъс от "Животът като липсваща лъжица"

Този откъс беше прочетен от актьора Юлиан Петров.
После беше публикуван в Public Republic http://www.public-republic.com/magazine/2010/11/63475.php

Аз се оказах дългогодишен хероинов наркоман. Когато сестрата донесе листа с резултатите и прочетох какво пишеше там, краката ми отмаляха, но баща ми бързо ме освести с агресивно разтърсване, след което с усмивка ми рече, че не мога да отричам повече.

- Всичко е ясно, Никола. Отдавна си го крил от нас. Това вече не очаквахме от теб. С майка ти се залъгваме, че отскоро си започнал, съжаляваме те, блъскаме си главите как да ти помогнем, а ти? Ти!

Какво? Как може да се случи подобно нещо? Вероятността е толкова минимална, че направо никаква я няма, ни беше уверила медицинската сестра, преди да вземе пробите. По принцип бих й повярвал, ако нещата не опираха до мен.

Когато нещата зависят от човек, винаги може да стане объркване. Мъдростта на вековете е доказала, че всеки поне веднъж в живота си осира цялостно пейзажа, или най-малкото прави внушителна издънка, която му струва скъпо. “Човешко, твърде човешко!”, въздъхнах с думите на умен философ, заразил се според някои с глупава венерическа болест, но на баща ми хич не му беше до философия.

- Не, не ми обяснявай! Не ми говори! Не искам да те слушам! Не искам да те мисля! Не си… Не си ми вече син! Не… За съжаление си! От това човек не може да избяга. Но не те разбирам! Защо го направи? Защо?

Сред тази внушителна поредица от „не”-та предчувствах, че положението е повече от лошо. Беше невъзможно да запазя спокойствие, но се опитах. Получи се кратка, едва няколкосекундна медитация. Представих си абсурда, в който се намирах, като страничен резултат на двигателя на космическия кораб, на който по невероятна случайност били качени двама стопаджии – секунди след като били изхвърлени в открития космос от вогонски пътностроителен космически кораб. Тази неволна литературна асоциация изкристализира в мимолетна усмивка на устата ми и под нейното влияние смело възразих с едно:

- Но…

Ако имах възможност да разтегля мисълта си, щях да подходя афористично и да заключа, че историята на човечеството е не друго, а история на различни грешки, като се започне още от първородния грях на Адам и се продължи с по-нататъшната човешка история чак до ден днешен. Бях готов да се впусна във внушителна словесна импровизация, но баща ми ме спря.

- Не! – като с бръснарско ножче отряза той.
Начаса млъкнах.

Сега забравете всичко, което казах дотук, и си представете за секунда, че тестът е положителен. Че няма грешка. И какво? Съществуват ли изобщо наркомани? Какво всъщност означава да си наркоман? Ако това е да се опияняваш със забранени субстанции, тогава всичко зависи изцяло от властта. Защо марихуаната е нелегална, а алкохолът и цигарите не са? Защо в началото морфинът, амфетамините, хероинът, кокаинът, LSD-то и кой знае още какво не са били забранени субстанции? Преди сто години, малко след създаването му от Байер, съм могъл спокойно да се друсам с хероин.

Аспиринът и хероинът са далечни братовчеди, не е ли забавно? Наименованието му дошло от наблюденията, че взимащите хероин са се чувствали геройски (heroic). След няколко години херойство златните години на херцата отминават и обръчът се затяга – хероинът преминава в нелегалност.

Да не забравяме предписанията. Да изгълташ шепа хапчета в борба с психичните си проблеми, диазепам например, за някои е форма на надрусване, а за други – форма на лечение. Но къде е границата между двете и не е ли тя привидна? Надрусването не е ли лечение в определен смисъл на думата? Нима тези, които пият хапчетата по предписание, не са наркомани? Какво да кажем тогава за алкохолиците и заклетите пушачи? Понякога имам чувството, че всички са наркомани, друг път – че никой не е.

Сега да се върнем в болницата, където все още стоях облещен и се питах откъде ми е дошло. Въпреки объркването веднага си спомних една история за медицинска грешка на баба ми. Веднъж тя отишла да й направят рутинни изследвания, дала каквото трябвало и зачакала. Нямало какво да очаква, чувствала се отлично, не се била разболявала от месеци. Седи тя, а сестрата отваря вратата с каменно изражение. Ръката й трепери, когато прочита диагнозата: рак на не знам какво си в напреднал стадий. Баба ми изпада в паника. Сестрата извиква лекарка, която гледа резултатите и не вярва на очите си. Няма начин баба ми да е толкова болна.

В този момент тя обръща листа и открива, че диагнозата на баба ми е на обратната страна. Действието се развива в зрелия соц, в момент когато в болниците трябвало да пестят бланките, на които изписвали диагнозите. Така баба ми в рамките на петнайсет минути се разболяла от рак и като по чудо оздравяла.

Искаше ми се да напомня на баща си тази история, но той продължаваше да ме гледа с такъв поглед, че не бях в състояние да изрека и дума.

Направих равносметка. Сам бях успял да потвърдя мълвата, че съм наркоман. И то само с два хода! Предстояха ми дни, в които щях да разполагам с предостатъчно време за размисъл и малко по малко щях да стигна до заключението, че създалата се ситуация, ако не друго, щеше да ми даде възможност да опозная мълвата отблизо. Да проникна в нея, да вървя по стъпките й, да проуча с педантично внимание механизма й, воден от амбицията да го унищожа. Вече имах представа, че този механизъм е деликатен и не можеш просто ей така да го стъпчеш, това е прекалено явно. Трябва да действаш подмолно като самата нея, да намериш уязвимо място сред зъбните й колела, които преживят информацията и я деформират, да пъхнеш там малко камъче и сложната система да се саморазруши.

Ако убиеш мълвата показно, ще привлечеш внимание. А когато вниманието се фокусира върху нея, тя възкръсва по-страшна от преди. Воден от тези съображения, престанах да действам срещу нея на повърхността, но отдолу махах ожесточено с крака и планирах ходовете си с надеждата, че някой ден бих могъл да спечеля тази битка.

Прибирахме се дълго тази сутрин, потънали в мълчание. Хората бяха отишли на работа и вече трескаво се трудеха. Потокът от коли отдавна беше изтекъл, оставяйки „Мадрид” във властта на трамваите. Обедната почивка още беше далеч. Всичко живо спеше в действие. В такива ситуации мълчанието е мъчително не само по себе си, а защото нямаш представа какви мисли се въртят в главата на човека до теб.

представянето на романа

Представянето на романа ми мина добре.
Благодаря много на Силвия Чолева и Юлиан Петров,
които изнесоха представянето. За мен
беше истинско удоволствие да ги слушам
и да мълча.
В момента в главата ми се въртят планове за
представяне в Пловдив.
Дано се получи.

представяне на романа ми "Животът като липсваща лъжица"

Утре (06.11.) е представянето на първия ми роман "Животът като липсваща лъжица" във фоайето на "Дом на киното". Очаквам ви.




На 6 ноември (събота) от 17.00 ч. в Дома на киното (ул. "Екзарх Йосиф" 37) ще се състои представянето на романа "Животът като липсваща лъжица" от Иван Димитров. Книгата ще представи Силвия Чолева. Участие ще вземе актьорът Борис Георгиев, както и самият автор. Входът е свободен.

Представянето на романа от Иван Димитров е част от един истински битнически следобед в Дома на киното: от 18:15 ч. същата вечер в залата ще има четене на Алън Гинсбърг от Владимир Левчев, а в 19 ч. ще се прожектира филма HOWL (Вой), разказващ за живота на Гинсбърг, в който персонаж е и Керуак. Последните две събития са част от Фестивал на американското независимо кино. Вход за двете събития: 8/6 лв.

Романът „Животът като липсваща лъжица" е дебютен за младия автор Иван Димитров, досега познат на българските читатели със своите разкази („Местни чужденци", Арс 2010). Книгата не се стреми непременно да предизвика скандал, но би могла да разколебае всеки, който мисли, че младите се занимават само с любов, учение и спорт.
Как се става наркоман? Отговорът на Димитров е отчасти уличен, защото улицата присъства активно в романа, и отчасти литературен, заради литературните пристрастия на автора към Керуак, Бърджес, Кафка и много други. Романът има толкова общо с химните на Керуак, колкото и с кошмарите на Кафка. Кой пуши трева, познаваш ли наркомани, защо на улицата те поздравяват все безделници, а не уважавани хора в костюми, какъв живот водиш и докъде ще стигнеш? Светът разпитва героя на Димитров и го вкарва във „филма". Той трябва да внимава, да се пази от страха и самосъжалението, за да дочака любовта. Най-страшният грях, който бихме могли да извършим, е да отстъпим от своето желание. Тогава липсващата лъжица от „Матрицата" (There is no spoon...), лъжицата на фантазията, започва да се използва за зло.

премиера на романът ми "Животът като липсваща лъжица"

Днес е премиерата на романа ми "Животът като липсваща лъжица".
Пиша това тук чак сега, защото блогът ми се превърна в място,
в което главно публикувам нещата си, без да пиша за себе си.

Всеки, който види това, е поканен да дойде, ако желае.
Но всъщност нямам никаква идея кой преглежда този блог.




Добре дошли на официалното начало на една книга, чиито живот със сигурност няма да свърши бързо. Романът е ориентиран не само към представителите на младото поколение, а към всички с актуалността на темите си за наркотиците, отношенията между родители и деца, приятелството и това как думите на другите могат да променят твоя личен свят.

Разказвачът е студент по Българска филогия, който навлиза по необичаен начин в света на наркотиците и с лекота смесва уличния жаргон с високата проза и от време на време си позволява да намеква за литературните си предпочитания. Една абсурдна история, която звучи изненадващо реалистично в абсурдния свят, в който живеем: България в началото на 21 век.

Един роман, който безкомпромисно иронизира представата за наркотиците на поколението, израстнало по времето на социализма и най-вече нелепото смесване на леките и тежките наркотици, на марихуаната с хероин. Въпросът обаче не е дали тази представа е добра или лоша, а до какво може да доведе тя.

Очакваме ви в Арт киноклуб на открито VIVACOM ART SCENA до паметника „1300 години България” в градинката на НДК на 22.07.2010г. (четвъртък), от 19.00 часа

Зъбите на Тома Марков (фрагмент от "Животът като липсваща лъжица")

Като дете ме обхващаше параноя, че зъбите ми ще изпадат. Сънувах кошмари, в които ги изплювах и плачех: как щях да живея без зъби? С времето осъзнах, че това е суета. И винаги когато си спомнях отминалите детски кошмари, в съзнанието ми изплуваха зъбите на Тома Марков.

Усмивката на Тома Марков е не само красива, тя е поезия в най-чистия й вид! Не твърдя, че той е добър човек, или нещо подобно - добрите хора сравнително рядко пишат добра поезия. Всъщност добрата поезия никога не е добра изцяло. Поезията е белязана от възходи и спадове, а е и субективна. Това, което се харесва на едни, не допада на други. Добра поезия е тази, няколко стиха от която те изкъртват и те обръщат с кожата навътре и тъй като вътре е топло, оттам идва онова парещо чувство в областта на корема. Именно тези няколко стиха на Тома Марков са липсващите му зъби. Зъби, които са инвестиция в поезията му, така да се каже, но малцина са, които могат да го проумеят. Почти никой не забелязва, че на мястото на два от горните му зъба са се настанили последните четири стиха от неговата поема за зимата, а до тях е определението му на блуса. Ако го познавах отблизо, щях да знам с точност разпределението на къртещите стихове из устната му кухина, но не го познавах, само бях присъствал на негови четения.