Що правят хората, а що правим ние (Христо Г. Данов)

На сегашно време в Европа где се въриеш и обърнеш, всъду гледаш чудеса-чудес! Навсъде те плени красота, навсъде те удивлява мъдрост, навсъде те омайва изкуство на човешкия дух! Желаеш ли да видиш напредъка на Европа, погледай на нейните работи и ти щеш се въздивиш на тая мъдрост и изтънченост на човешкия дух. За щото някога не си могъл ни да си помислиш, днес го прави ръка човеческа. Щото у нас наричаме гяволии и врачолии, казват ти книгите, че не е друго освен влияние на естествените сили, чрез науката.

Мислиш ли, че Европа е на свършване със своите мъдрувания, т. е. че няма да напредва повече? Лъжеш се. Докле слънцето на света грее, все ще бъде и напредък! Човешкият дух, охрабрен от своите произведения, все ще се сили да напредва повече и повече. Той не познава никакви пречки, той не взема нито от временни, нито от местни, нито пък обстоятелствени пречки.*

(* Това се показа преминалата година у французите, които и в най-големите си бедствия, когато бяха обиколени в Париж от неприятеля, изнайдоха леснота, та изхвръкнаха с балони като птички по въздуха, за да се споразумеят със своите братя на кой начин биха могли да си помогнат в тая крайна тяхна неволя.)

Ние живеем сега в бързо време, ние живеем в тока на най-бързите случаи и идеи, които са вече повлекли след себе си народите. В тая епоха, в която ние живеем, една година извършва толкоз нови работи, които някога векове не са могли да направят.

Но от где и от що произхожда това? - от науката и от многото знаене - от просвещението!

Па докле просвещените народи, водени от науката, всякой за себе така като мравки се трудят, работят и напредват, тежко и горко нам, които седим тъй със сгърнати ръце, та гледаме що правят хората, а неокопищаме се да се помръднем напред от това наше мъртвило, в което се намираме. Но въз това още и казваме и вярваме, че "светът ще пропадне от ученето!" Вярвайте ми, че всякой оня, който мисли, още малко му трябва, па и да му се не ще, ще постане слуга и роб на чуждия напредък.

Напредъкът е вечен. Това е вече припозната истина. За всякой оня, бил народ или частен човек, който не крачи със същите крачки, той назадва! А пък който назадва, той най-сетне пропада.

На сегашно време часовете за народния живот са години и само ония народи могат да се надеят за по-добра бъдащност, които не пропущат ни един часец да не работят за своя напредък.

А що правим и как сме ние в това отношение?

Ние, захласнати в своите частни интереси и омаяни от междуособните ни кавги и крамоли, оставяме не часове, но и цели години да изветряват, без да поработим нещо за нашия напредък. У нас всичко добро пропада във вражди, наместо да се върши работа. Ето отгде ние нищо не знаем, нищо не можем и нищо нямаме. Заради това днес всичкий образован свят държи нашия български народ за най-последен в Европа! А това, за жалост наша, наистина си е тъй.

Аз зная, че на това мое неприятно изражение мнозина щат гракнат да рекат, че криво съдя за своето отечество. Ала ако не е това тъй, то като се броим от 6-7 милиона народ, где е нашият университет, който да ни произвежда стръчно учените хора? Где ни политехническото училище, което да ни дава изкусни вещаци за всяка работа? Где ни гимназиите, в които да се прераждат нашите синове за бъдещи зрели мъже и достойни граждани? Где ни са духовните училища, които да ни приготовляват достойни свещеници, учени проповедници и истинни пастири за народа? Где ни са добре наредените девически училища, които да ни възпитават добри учени майки за народа? Най-сетне где ни е божем едничкото учителско училище, в което да се приготовляват нашите народни учители, за да бъдат достойни за своето високо звание? А где е нашата общонародна книжница, где ни книгите и какви и колко книги имаме ние? Видели ли сте негде в някое училище у нас да има достатъчно книжница, в която един учител да може да найде всичко, що му трябва за подпомагане в своя предмет, в своята работа? Кое училище у нас е снабдено с всички спомагателни средства за изучаване някои науки, които без това другояче не могат се преда ученику? Или, което е още по-чудно, чули ли сте да има у нас негде две общини, на които училищата да имат еднаква програма?! Като се броим от толкоз милиона народ, колко и какви вестници се издават у нас и по колко листове се пръскат от тях между нас, па и как се плащат те от нас? А где ни учените и други дружества за подпомагане народа ни във всяко отношение както морално, тъй и материално?

Като живеем в страна, подобна на обетованата земя, где ни напредъкът в домоводството, где го в земледелието, а где го в занаятите и търговията? Защото, що не бихме могли ние да имаме, а нямаме го, но за потребата си се принуждаваме да го търсим другаде. А това стопанство ли е, икономия ли е? От друга страна, гдето пак нищо нямаме, а не можем да го направим, но правят ни го чужди ръце и продават ни го скъпо; а това работа ли е, и занаяти ли са, гдето ги имаме ние у нас? А това, гдето едно нещо ни не достигало, а пък от друго, ако и да артисало, а то залудо пропаднало, защото нямаме съвременно кому да го продадем или от кого да го купим, или пък ако найдем да купим една стока от четвърта и пета ръка скъпо и скъпо, а продаваме я насила - с хиляди лъжи и клетви, и то повечето пак на вяра и със загуба. А това търговия ли е, дето я въртим ние?

У нас най-първите съществени условия за поминъка ни, като земледелие, лозарство, скотовъдство, свиларство, пчеларство и други стоят още на оная степен, на която са били и преди стотина години!

А где са нашите фабрики? Где ни железниците и добрите пътища? Где са нашите дружества за подпомагане земледелието, скотовъдството и пр., и пр.? Где ни божем по едно училище за тия толкоз съществени стръки за поминъка ни, които са били и още дълго време щат бъдат за нас всичкият ни живот и поминък, като не умеем друго повече нещо?

Где са нашите търговски съдружества, които да ни донасят всяко нещо от мястото му, от първа ръка?

И още колко, колко неща трябваше ние да имаме, а нямаме ги. Ах, от всичко това у нас няма ни поем, няма ни спомен!

А от що произходи това? - От нашата простота, в която сме потънали, па не мислим да се поотърсим някога от нея и да си поотворим очите, та да видим що прави светът, да правим и ние. Но превзети от различни страсти, ядем се като риби един друг. Всякой се обладал от най-горна степен самолюбие, всякой работи само за себе си, а за другиго не ще и да знае: гражданинът не промишлява за селянина, а селянинът нехае за гражданина; ученият не поучава простия, а простият не взема от учения; богатият не помага на сиромаха, но и сиромахът не приближава до богатия. И така на една страна владее охала и надутост, а на друга - лудо нехайство, па - и двамата в ямата! Тук никой и не помишлява, че всички ние сме едно тяло, че интересите ни са общи и че всички еднакво трябва да се стараем за общото ни подобряване както нравствено, тъй и веществено, ако искаме да бъдем и частно всякой за себе добре. Но всякой ударил по своему и само за себе, па где пукнало, да пукнало. Според това чудно ли е гдето всички наши общи работи у всяко място вървят тъй наопаки? Чудно ли е гдето сме остали духовно-нравствено тъй назад, та не знаем накъде да се обърнем? Чудно ли е гдето сме изпаднали веществено тъй зле, та нямаме нищо-защо за по-добър живот? Чудно ли е сега, гдето и о царска заповед ни се повърнаха отнетите черковни правдиви и предостави ни се да бъдем господари на своя дял, стопани на своето добро и свободни да се разполагаме с нашите черковно-народни работи както щем, а ние и тук, ако на една страна се напрягат с все сила да работят за наредбата на общото ни добро, на друга седим втрещени, та гледаме сеир отдалеч, като че ли сме от друг народ, от друго племе?

Подобряването на народната ни съдба зависи само от нашето умствено развитие и обогатяване с различни познания - от просвещение!

Ала где и как биха могли нашите млади да постигнат това, при тая наредба на народните ни училища ли? Никога. Затова ни увери вече многогодишен опит, че те не са в състояние да направят това, защото не сме знаяли и не знаем как да ги наредим или и не искаме да ги наредим по-добре. Сегашната наредба на народните ни училища не отговаря на това време, па и с тая, колкото я имат, те пак не могат да принесат оная полза, която можеше да се очаква от тях, защото те се постоянно бъркат, постоянно страдат в успеха. Те страдат по негде от самите учители, които или със своята неспособност, или със своето лошо поведение, или от нехайство в работата си вместо полза приносят вреда на учениците си. Но повечето училища се бъркат от самите граждани. Големите училищни безредици и бърконии, честите променения на училищния ред, дори и техните затваряния по Негде произхождат само от междуособните партизански борби на гражданите, които на повечето места се месят в училищните работи не от родолюбиво чувство водени, за да послужат на светилището на науката, и не за неговото добро, но за да си послужат през него на своите страсти или на своите интереси. Така един става училищен настоятел с намерение да обори неприятеля си, друг влиза, за да може да си отмъсти някому, трети приема тая служба, за да може да си разпространи интересите, а четвърти само да се докопа до училищната каса, за да се награби. Или ако един влиза, за да покровителствува учителя, защото му бил роднина и приятел, а друг се пъха в училищното настоятелство, за да изгони учителя, защото не бил по неговия гъдел. С една реч, всякой иска да употреби учителя за мекере на своите страсти. Па има и такива, които стават училищни настоятели само за да се бъркат в това, което им не е работа. Ако ли се случи някой разбран да поеме тая служба от родолюбие, да послужи с чиста съвест и искреност за доброто на училището, за успеха и просвещението на младите, то щат се найдат пък някои неразбрани да разбъркат работата, та пак да се препятствува на добрата наредба, колкото я има. Така една партия, като надвие на друга, събаря заедно с нея и учителя им и доводи на негово място друг по своя калъп. Но той, ако е ней угоден, не е пък по гъдела на трета партия, та - хайде и той се заменува с трети и т. н. И след всяко променение на учителя менява се и целият училищен състав и ред, а горките ученици - нашите бъдещи надежди - губят златното си време напразно, пребиват училищните прагове, изтриват голите столове и вместо наука учат се на мюзевирлици, а вместо на благонравие - на разврат и пр., и пр., и тъй новото наше поколение вместо да изпреди, а то остая пак по прежнему. Според това чудно ли е, гдето не напредваме ние нравствено, гдето нищо не знаем и гдето във всичко си остаяме - и занапред все пак по прадядовски?

Подобряването на народната ни съдба зависи още и от нашето веществено обогатяване. Ала как ще може да бъде то скоро някога у нас, като за него трябват съединени сили, нужно е голямо доверие помежду н и, иска се подпомагане един другиго и въобще чистосъвестно братско споразумение за всяка работа, с една реч, всякой член да гледа своите частни интереси в общото добро, аненаопак и.

Но кой е тоя майчин и бащин от нас, който да притежава тия най-нужни свойства за в дружествения живот, за напредъка на всяка добра работа? Никой? Ако ли се намират изпомежду ни на стоте 2-3 души хора честни, хора добромислящи и с по-добро състояние, та желаят да отделят нещо, за да подпомогнат било общинска работа, било някое търговско-дружествено предприятие, а те, като слушат лъжите на едного и клеветите на другиго, като гледат грабителството на тоя и нехайството на оня, променят мнение и изгубят поверение от всякого, па се теглят от всичко настрана, без да могат да ползуват и да се ползуват. От това не могат да се предприемат у нас никакви по-големи работи било в търговско или в друго някое отношение, защото нямаме за това главния капитал - поверение помежду ни.

Ето, братя, това ни е истинският юриек от нашето образование и от нашия напредък. Това правим ние!

Ала като се пита за една болест как се лечи, така питам и аз коя е същата причина на тая наша неволя?

Гдето ще би друг път, то сега му е времето да бъда искрен и отважен, та да извикам колкото ми глас държи, да се чуе на вси страни из нашето мило отечество, и по селата, и по градовете: На всичкото наше зло, на всичката наша неволя причината са само и само гъстите тъмни мъгли на незнаенето, в които като слепи блудим и спрепинаме се! От незнаене нямаме по-добри училища; от незнаене са тъй побъркани и тия, които ги имаме; от незнаене нямаме учели хора и всякакви книги и вестници, които да ни просвещават и оправят към доброто; от незнаене нашите занаяти тъй запряха, търговията не върви и алъш-вериш няма; от незнаене не можем да си оправим досегашната работа или да се охванем о друга нова; от незнаене нашата земя не ражда толкова, колкото би могла, и май пропада напразно и това, което добиваме насила от нея; от незнаене нашият добитък е тъй мършав и не за в работа; от незнаене сме тъй сиромаси, голи и разкърпени; от незнаене са къщите ни такива, в които няма нищо-защо; от незнаене много се мъчим, а малко се храним; от незнаене сме тъй повече харчовити, отколкото спестовни; от незнаене сме се предали тъй мъжете на спиртологията, а жените - на модата; от незнаене тъй всякакви болести ни газят и без време в гроба хвърлят; от незнаене сме тъй малодушни и слабосърцй; от незнаене сме толкоз развалени, та кипят помежду ни всичките най-лоши страсти: гордост, самолюбие, завист, ненавист, лъжи, клевети, грабителство и др. т., които не ни дават да се помъкнем напред ни общо, ни частно!

И така, светлина, светлина ни е потребна, за да се разпръснат тия гъсти тъмнини на нашето незнаене, та вече и ние да станем еднаж хора между хората... та и ние да си почитаме и обичаме всичко, що е наше!

Светлина, светлина ни е потребна, та и нашето отечество да постане такова, каквото още никога не е било досега; именно: питомно гнездо на всяко изобилие и всеобщо благоденствие! Ала отгде да ни светне тая божия светлина? - От светската учителка премъдра книга! Защото, попитайте редом всички народи отгде произлиза тяхното общо добро, тяхното благосъстояние и тяхното величие; питайте мъдрите немци, питайте духовитите френци, питайте могъщите англези, питайте изкусните италианци - те всички едногласно щат ви отговорят, че са длъжни на книгата, и то само на своята народна книга са длъжни за това, щото са днес и могат всичко. А преди да се въдвори народната им книга у тях, и те са били народ без напредък и благосъстояние, неволни и сиромаси, каквито сме и ние сега. Па щото е опазило и възвисило тях, ако е рекъл бог, опази ще и възвиси ще и нас, мили роде, но не губи време - отдай се на работа, хвани се о книга!

Летоструй 1871

Избраните думи на Петко Славейков

"По онова време имаше някой си дядо Начо, габровчанин, билерин, който идеше всяка събота в Търново да продава билките си на сергия пред Дряновския хан, тогаз наричан Габровски. Дядо Начо беше чокчалан, т. е. обичаше много да дрънка, да приказва, да разпитва и да разправя на мющериите си. А кога нямаше мющерии, той задяваше децата, които се бореха около него, привличани от любопитната му стока, па и децата бяха се обиграли с него, та на свой ред и те му не даваха спокойствие. Два-три месеца подир гореказаното събитие, аз минувах край Габровския хан. Дядо Начо беше отворил сергията си и аз се спрях там, та разгледвах разните му билки, бурени и коренье.

- Какво искаш, момче? - ме попита дядо Начо.

- Нищо; гледам, - му рекох аз.

- Какво гледаш? - попита пак той.

Аз се намерих в затрудненье, какво да му отговоря и безцелно някак, даже и безсъзнателно, от немай какво да кажа, продумах почти по детски: "Гледам те, хубавец ли си". - "Ам'чи не съм ли я? - каза дядо Начо, - я виж!" - и взе да глади с две ръце промесилата си голяма и прилична брада и да указва на главата си, като казваше: "Брада царска, глава воденичарска", а комшията му на сергията, Хаджи Тумтум някой си прекоросван, прибави на подбив: "Хубавец като стамбулец."

Дядо Начо се обърна към други едни селянки, що се явиха като мющерии. Хаджи Тумтум взе да тегли на едного солена риба, пък аз се замислих в новата си находка и повтаорях в себе си: "Брада царска, глава воденичарска" и "Хубавец като стамбулец", особено първата, която ми повече хареса и която повтарях из пътя. После се сетих за любимите ми онези дядови Колеви думи и чудех се тогава, отде вземат тези стари хора такива отбрани приказки и как умеят да ги казват на време, кога де приляга и както прилича

Тези два случая бяха първата ми среща и съзнателно запознанье с народната мъдрост; те възродиха в мене първото желанье да записвам, кога чуя такива думи, за да ги имам; но аз не знаях в това време, имат ли те особно някакво казванье и как се наричат у нас. Сам си ги нарекох и з б р а н и д у м и, или просто и з р е ч е н и я; така и следвах да си ги записвам ту под едното, те под другото наименованье. Тогава, още в началото на 1844 год., аз се услових за учител в ближното на Търново село Килифарево и до пролетта бях вече записал около 40-50 таквиз изречения. Година още подир туй, що поживях като учител в Килифарево, бях събрал около 200 други таквизи избрани думи."

Петко Славейков

Из "Автобиография" на Петко Славейков

"Това беше първото ми влязванье в затвор. Цяла нощ стоях прав, или бях принуден да ходя от стена до стена в тясната стая. Пепелта и студа не ми даваха да седна, а бълхите и кокошите гадове кръстосваха се на вси четири страни, та ме измъчваха до душа, като че ли нарочно искаха да направят услуга с това на тираните ми Костакя и Неофита. Идеше ми на полуда, но в това си утесненье често пак се сящах за думите на дяда Коля: "Да би мирно седяло, не би чудо видяло." Тези думи за пръв път ги чувах, та ми и направиха, наистина, дълбоко впечатление. Аз осещах, че те бяха за мене едно погъчаванье или едно поучаванье; но да са думи книжевни, не бяха, а пък и прости не ми се виждаха: тъй щото, при всичкото ми несгодно положие, този нечакан урок ме занимаваше. Аз преговарях тия думи, за да ги запомня и да отблъсна някак другите безобразни мисли, които наваляха на мене."

Петко Славейков

Тодор Икономов, „Мемоари” – Април 1867г

От една страна, притесненията на турците, които притеснения стават по-чувствителни за българите с разпространението на образованието и с размножението на интелигенцията, за която при днешния режим няма поприще за деятелност и за поминък: от друга страна, общите утвърждения, че на Турция дните са прочетени, че тя е в Европа една аномалия, която не може дълго да трае – всичко това изедно кара нашите младежи не само да бълнуват за някакво си освобождение, но и да прошават в тази смисъл. Във Влашко се образуват с тая цел комитети, печатат се вестници, проповядва се въстание, обнародват се всякакви прокламации, програми, възвания и др., пращат се апостоли и възбудители по България, събират се чети и пр., и пр. Това движение достига и до Шумен. И тука дохождат бунтовническите книжа, но тъй като те първи път ми бяха адресирани чрез человек, от когото имах причина да се боя, аз се отказах не само да ги съобщавам някому, но и да ги приемам. Впрочем това аз правех не от страх и не за собствена безопасност: който знае моите отношения към турците въобще, той лесно ще разбере, че не съм слушал страха; аз го правех по убеждение, че часът още не е ударил за подобно движение у нас. Против мисълта, че трябва да се подготвя у нас въстание аз не съм. Таквази мисъл аз не мога да допустя, защото тогава излазя, че ние трябва да търпим всичките турс неправди, да се отречем от человеческото съществование и да се обърнем на безчувствени животни. Аз съм [само] срещу несвоевременността на движението и срещу някои от средствата му. Един нов случай, една нова среща още повече ме укрепява в тая мисъл. Преди няколко дни из Тулча беше дошел Х. Дряновски. Той беше от възбудителите. Ние се разговаряхме с него надълго и нашироко. Той казваше, че трябва немедленно да се повдигнем и да се освободим и моите въпроси какви са данните, върху които можем да видим какви-годе надежди за успех, го учудваха дълбоко. Той гледаше на работата тъй леко, щото въпросите и съмненията му се виждаха неустни и при простото уверение, че уж имало до 15 000 хъшове във Влашко и че Русия обещала пушки и 40 000 души солдати в помощ. Пред туй негово уверение възраженията му се виждаха смешни и невъзможни. Че пушките още не са дадени, че 15 00хъшове са още на книга, че Русия не може да прати войска на помощ без обявление на война и войната едва ли ще [се] обяви през тези години и при сегашното настроение на Европа, че е доста да се обяви въстание и да дойдат хора отвън, [но че] туй движение трябва да се поддържи и подкрепи отвътре, от народа, че народът още не е дошъл до подобно съзнание и че по тая причина движението ще посрещне важно съпротивление между самите българи, че от несвоевременните движения не само полза не ще излезе, но и самото дело на освобождението ще се компрометира – за това моят приятел и не щеше да знае. Като възторжен школник той вярваше в силата на своите слова и дела и мислеше, че е доста да се каже и да се почне, за да стане желаното дело. На неговите уващания и предположения аз отговорих отрицателно и му казах, че не одобрявам тая поспешност, че тя осъжда делото на освобождението на несполучни опити и на закъснявания. Аз настоявах пред него да говори, гдето трябва, че засега движението трябва да се ограничи в думи, в изобличения турските неправди, в заканвания отдалеч, но на открито въстание да не се дохожда, защото не само народът не е приготвен за подобно нещо, но и мисълта още не е разпространена гдето трябва и колкото трябва. Революционният печат [зад] граница като изображава, от една страна, добрините на свободата и на самостоятелния живот и вътрешната мирна пропаганда, пропагандата на учителите и развитите хора, като разбужда съзнанието на населението; лошото положение на нашите съотечественици като почене да се съзнава от всекиго и на външните заканвания като се притури мирния, но всеобщ и грозен ропот на цял български народ, в който път бяха тръгнали вече местните вестници, делото на освобождението ще добие не само по-верни и по-сигурни шансове, но и добитото при таквизи условия ще бъде от всички нас по-добре оценено и по-добре запазвано. При днешното състояние на духовете в България движението не само не може да бъде общо, но няма нито най-малките шансове за успех. То би могло да има що-годе някакъв успех само с чужда помощ, но това едва ли може да се желае от добрите българи. Даруваната свобода не само не се цени, както трябва, но самият акт на дарувание влече подире си задължения, които не всякога биват по силите и интересите на освободените. Но и вън от това аз не виждам какво употребление можем да направим днес от една дарувана свобода. Поведението ни в нашите дребни общински работи много ясно показва на що сме способни. У нас ние нямаме добре приготвени хора, а и отвън не можем да ги чакаме. Ние нямаме хора и у другите държави, нямаме таквизи, които многогодишните си служби да се опекли в делата на управлението, в делата на порядъка и на дисциплината. Ние сме още башибозуци и от държавата, ако ни се дарува таквази, не ще направим освен разглобено и безсилно тяло, безполезно за самите нас и твърде угодно за нашите душмани. Държавата ни ще бъде образ, в по-голям и в по-безобразен размер, на нашето общинско устройство. Не е ли по-добре да се почака, че да се пригодим за по-хубаво бъдеще?...

Нашите млади не щат обаче да разберат, че освобождението на един род не може да стане против волята на този народ и че нашият народ не е приготвен дотам, щото да направи отсега нещо за своето собствено освобождение. Нашите млади не щат да разберат, че преди да се пристъпи към действията на освобождение, трябват се големи и многогодишни приготвителни работи, потребно е да се разбуди по-напред съзнанието поне у болшинството на народа, потребно е да се разклати днешната робска апатия на българската маса и да се извика наместо нея не само по-голямо съчувствие към по-добър живот, но и повече деятелно участие в стремленията към този живот. Някои от нашите млади искат да произведат непременно бунт в нашето отечество, без да мислят твърде много за сетнините от подобно движение. Те искат да си отварят работа и да направят да се говори за тях, но забравят главното, забравят, че всяко действувание иска сгодна и приготвена почва. Каква е почвата на нашите дневни бунтовници? Народът, масата, работливият и сносливият народ спи; той още не се е издигнал в чувствата си и мислите си дотам, щото да пожертвува поне една част от апатичното си спокойствие за свободата. Съчувствие на движението изказват само някои младежи по градовете, елемент твърде неблагонадежден не само по малочислеността си, но и по своята мекушавост и непривичност на труд и лишения. Яките и сносливите съсловия, еснафите, земеделите и скотовъдците, са чужди за работата. За да се приготвят, нужно е време, нужна е деятелност от друг характер. С нас, няколко учители и ученици, с няколко млади търговчета, които при първата нужда за пожъртвувание всички ще замлъкнат, с нас не става работа. Свободата се иска не за нас: ние сме и тъй свободни, защото сме или във Влашко, или в градовете и твърде редки съприкосновения имаме с турците. По правда ако говорим, аз съм повече свободен от натиска турското правителство и на полицията му, отколкото е свободен един гражданин в Русия. Свободата е нужна за народа, за масата, която ежечасно се съприкасава с турското зверство и страда от него, страда тежко и люто, а туй ни казва, че народът трябва да бъде с на, че без него свободата му не се достига и че за да го имаме с нас, длъжни сме да го приготвиме. Какво сме направили в това отношение досега? Не ще бъдем излъгани, ако кажем, че ние не сме направили в това отношение нито толкози, щото няколко стотини бунтовници да намерят помежду тоя народ ако не поддръжка и защита, поне нужната прехрана. Появившите се въстаници ще бъдат засега в очите на масата разбойнически шайки и ще могат да се държат по горите и балканите само по разбойнически начин, т.е. [с] принудително добивание нужното за живеение. Такъв бунт ли е нужен на България? Освен гдето не ще сполучи таквози движение, има да докара и това, че ще обезкуражи българите въобще и ще докара забавяние на друго по-сериозно опитвание. Нам са нужни не частни бунтове и опитвания на стотина-двеста ревностни и възторжени млади, а всеобща революция, революция в горите, в градищата, в селата, навсякъде. За да можем да надвием на многочислените турци, ние трябва да действаме везде и всички, и да действуваме при благоприятни условия, тогава, когато Турцисе намира в затруднения и не може да обърне всичките си сили срещу нас. Инак ние не ще направим, освен да погубим множество хора без всякаква полза за делото и с явни вредове за него. Опасения от несполуката на едно скорошно въстание воинстващият момък не поиска да слуша. Неговите сведения за България бяха съвършено противоположни на моите и той си остана на мнението, че е време да се почват действията. Той малко беше се търкалял из България и вярваше в говорите на младите, с които се виждаше по градовете. Впрочем той не отричаше, че сами ние не ще направим нищо. Той мислеше да подкачим и да поддържаме движението само през няколко време, догдето го наеме и довърши Русия. Като руски офицерин той знаеше настроението на руското воинство и на руския народ и николко не се съмняваше в неизбежността на една руско-турска война. На тая война, която Русия търсеше, за да развали Парижкия трактат, се осланяха най-големите надежди на И. Попова; в нея той намираше последнето и най-силното доказателство за нуждата да се почене движението. На моите забележки, че въпросът за нашето освобождение не се решава напълно с една подобна война и че туй освобождение ще дойде само след нашите всеобщи усилия и след надлежното приготвяние за него, Попов не даваше никакво внимание. Аз му пожелах добри успехи и ние се разделихме по най-приятелски начин. Дано господ да им помага в предприятията и да не ги подвъргне на тежки разочарования!

Тъй като в Шумен младежите тогава водеха повече лекомислен (гуляйски) живот и не обръщаха внимание на по-сериозни въпроси, аз не смеях да доверя тия тайни за приготовленията никому. Шумен през тая година остана мирен и никакъв знак за движение не се подаде. Да видим как ще постъпят подир 3-4 години младите, които сега се вдигат.

Туй спокойствие на Шумен спечели, както се каза, из тукашния каймакам голямо аферим от Мидхат паша. А за да не разклати това спокойствие и занапред, пашата изпрати в Шумен цели тайфи арфянки с уверение, че всяко младо ще се впусти подир момичета и ще забрави и отечество, и народни цели. Ние ще видим какви ще бъдат сетнините от пашовските грижи за нашето добро.

Из "Записки за България и за българите" на Любен Каравелов

"Зидарите, които градят каменните здания и зидовете, са българи от село Брацигово (Плов. окръг); а дюлгерите са от Буново, от Мирково (Софийски окръг) и пр. Първите обикновено се наричат джонджури. Когато тия българи захващат да градят някое здание, то донасят със себе си и всичките свои националния вярвания и обреди. Така, например, когато покрият някоя къща, то дюлгерите турят в средата й кръст (в Русия тоя кръст се туря отстрана), обличат го с риза, която се харизва от стопанина или от стопанката на къщата, накитват го с кърпи и с прошове, които се харисват от роднините и от приятелите на домакина, и украшават го с китки, които се принасят дар от девиците. Отгоре над всичките тия украшения се туря голяма китка и венец от зелени цветя, които се дават от самите стопани. Всичките тия дарове принадлежат на работниците и делят се съобразно чиновете им: ризата взема майсторът, пошовете калфите и т.н. Забележително е, че тоя кръст се туря и над новоизгражданите турски здания, даже и над джамиите, и не само в България, но и в Цариград, дето дюлгарите са македонски българи."
Любен Каравелов