събота, август 21, 2021

малки-големи

тия големите са голяма работа

мислел съм си

нали ме хранят обичат отглеждат

нали успокояват страхове и сънища

виж луната виж звездите виж луната виж звездите

говорят си с други големи за големи неща

и винаги знаят какво да направят

и винаги знаят какво да направят


тия малките са голяма работа

мисля си

те са първият човек на света

те са последният

и винаги знаят как да те накарат да им пееш

виж луната виж звездите виж луната виж звездите

говорят на свои езици и не носят африкански маски

и винаги правят

и винаги правят


а тия големите

мисля си

не можеш ги разбра малки ли са големи ли са

правят пакости гасят пожари гледат пуйки

пред малките трябва да са винаги големи

дори самите те да са малки

да хранят обичат отглеждат

дори когато не са нахранени обичани отглеждани

да успокояват страхове и сънища

дори когато кошмарите са се превърнали в ежедневие

и правиш каквото можеш

и правиш каквото можеш



сряда, юни 02, 2021

Българският театър

Че ще търча скоро по часовниковите стрелки, ще търча, но преди това да си допия кафето. Хем не ме свърта вече, понеже сутрешната тишина свърши и денят напира отвсякъде. Но звъни се на вратата, отварям и през прага в мене се звери БЪЛГАРСКИЯТ ТЕАТЪР. Пуснал леко шкембенце, от едната страна на лицето млад и изтупан, от другата – стар и вехт. И не идва сам, а си носи прожектор, за да освети скръбното си лице.


– Търся тука един драматург – извисява печален глас.


– Дали съм драматург, не мога да кажа – повече от петилетка не са ме поставяли. Не че е драма. Аз и досега писах един роман, понеже драматизациите по български романи вървят по-добре от българските пиеси.


– Аз чувам, че понякога и фейлетони пишеш. Затуй идвам при теб.


– То и фейлетони никой не ще да публикува, ама нейсе. Казвай!


И зарони българският театър крокодилски сълзи, и то не театрални, ами съвсем истински. Обидил го министърът на културата, предприятие го нарекъл, та сега не могъл да спи и се плашел каква част от плътта му ще орежат. Как така с лека ръка посягали на святото изкуство? И после театърът постепенно се впусна в една прекалена патетика и се понакрещя, и до виждани и невиждани висини стигна, но нему това е позволено.


– Те в момента не могат да те накълцат, ти за това не се притеснявай – успокоявам го аз. – Но на предприятие си замязал и в това министърът е напълно прав, макар и да не го е казал в тоя смисъл. Колко годинки минаха, откакто скулпторът те реформира, а? Откакто най-скъпо за театъра стана най-евтиното, защото то му връзва бюджета? Откакто двайсет-трийсет мечки кръстосват страната надлъж и нашир, за да пълнят своите джобове и касите на театъра, а местните трупи все повече се имат за втора класа актьори? Не те ли направи тъкмо скулпторът една машина за пари, която да захранва себе си? Да, друг трябва да е акцентът в изказванията – не че си предприятие, а кой те направи такъв.


– Че нима публиката е нещо лошо? – тросва се българският театър.


– Трябва и така, и онака – викам му. – Сега театърът в някои градове се унищожава – виж Смолян, да речем. Колко зрители има в Смолян? И как да си върже гащите театърът? И общо казано, откъде да намерят средства за продукции някои театри, за да се измъкнат от финансовите си задължения, като им трябват продукции, за да разполагат със средства? Получава се един затворен кръг. Но на тебе, разбирам, ти е удобно, както и на мечоците, затуй и не роптаете. Къде ти подобни проблеми на "Раковски"?


– И какво предлагаш?


– Аз никой не съм, но поне 50 процента от приходи на човекоглава да идват, а 50 да се отпускат за продукции и пр. Тогава щеше да си повече лицеприятен и в дългосрочен план да си създаваш публиката.


Но българският театър се обиди от последните думи, фръцна се и излезе. Да е жив и здрав!


За да почерпя следващия си гост с кафе: PayPal: paypal.me/ivandimitrofff



четвъртък, май 27, 2021

Великият прокрастинатор Обломов

Ех, каква обломовщина! Къде се е скрил акълът ми по време на моето студенстване, та съм пропуснал да се сблъскам с един от най-великите герои на своето време? Чувам обаче, че в подобна крехка възраст човек няма как да не заизпитва дълбоки подозрения дали той самият не е един Обломов, който все отлага и отлага да върши, да живее, да обича, а и мечтите му са някак непълноценни, щом и в тях липсва заряд, който дори да подскаже, че те биха могли някой ден да бъдат изпълнени.

Хем прокрастинацията е такава модна дума, че трудно можеш да се отървеш от нея – по бюра и по дивани, в офиси и у дома, в къщи, блокове и небостъргачи; тая дума се лепва по тебе и ти не можеш я изчегърта от себе си. Чистиш, когато трябва да учиш, учиш, когато трябва да работиш, работиш, когато трябва да спиш и спиш, когато трябва да будуваш. Една болест, чиито размери се увеличиха в пандемичните дни, тоест векове, в които навлезе колелото на нашето съществуване.

Обломов е тъкмо това – един прокрастинатор от XIX век (романът на Гончаров е публикуван през 1859 г.). Човек, който в първите 50-тина страници на романа не успява дори да се вдигне от леглото си. Именно това описание, трябва да призная, ме накара да прочета книгата. Човек, който захвърля съдбата си в ръцете на чакалите около себе си не само защото е наивен, но и защото просто не му се занимава. Човек, чиято инерция (инерцията на статичността, на бездействието) не успява да спре дори любовта.

Романът е в четири части. Първата е... Втората и третата са за... А четвъртата... Четвъртата! И т.н., и т.н. Никога не съм виждал смисъл от преразказването на една книга в подобни кратки текстчета. Който иска да стори това, да се обърне към многобройните източници.

За мен остава отвореният въпрос за самия Гончаров, който наистина успява да напипа не само героя на своето време, но и героя на нашето време, всъщност един архетипен герой, на когото са посветени твърде малко редове, макар постоянно да надниква от страниците на историята. Лесно мога да разбера, че Гончаров не може да заеме място редом до Достоевски, Гогол, Пушкин, Толстой. Но поне един Тургенев да беше изпреварил. Отдавам го на обломовщината на литературната критика.

А аз самият оставям отворен въпроса за корените на обломовщината в нашето племе, което все отлага да хване съдбата си в ръце, да диша, да живее.


Преводът на романа от руски е на Г. Константинов. 


понеделник, март 22, 2021

Ние ги млатим, те ги пускат

"Ние ги хващаме, те ги пускат", казват, но без да споменат, че: "Ние ги бием, те ни съдят." Както и: "Ние ги млатим, а сетне порочните съдилища в страната на маймуните твърдят, че били допуснати нередности при задържането..." И изобщо, заемаме видни позиции в надпреварата по премълчаване на маловажното въпросченце: по какъв начин ги хващаме, че после най-често да е твърде трудно те да не бъдат пуснати. Но ние сме емоционални хора и не можем да си обясним как могат да ти търсят сметка, след като сме се подразнили, та сме плеснали някой друг шамар някому. А шамарът, то се знае, е относителна категория – там не попадат, да кажем, огнестрелните оръжия, но палки, боксове и ритници са свидни съставни части от нея. Някой някъде публикува видео, на което в някое градче леко погалват тежко провинил се по пътищата на Родината злодей, докато той зверски вика, негодникът. Видеото се завърта по медиите... И веднага става проблем! Но какъв проблем, моля ви се? Нима пръчката не бе основно образователно средство и откакто тя не се използва, нравите твърде се разпуснаха? Нима забравихме хубавата българска дума "кютек"? Нима грешникът, макар самият да не знае това, да не иска да изкупи греха си с някакво си там физическо страданийце? И колко смела е полицията, която обуздава подобни зверове и защитавайки целокупния български народ, смело наказва виновника по нашенски. Къде е проблемът, ще попитате? Проблемът е, че Европа разврати териториите български. Западът пося зловредното си семе и то така порасна, че все по-трудно откриваме корените на балканското си битие. Не щеме ний Европа, не щеме ний беди, а искаме свобода, юмручни правдини! Така говорят и ще говорят из онлайн кафенетата на територията, където малцина са тези, които разбират, че за да "не пуснат" някого и за да съдът проработи, престъпилият закона трябва да е заловен законно. Това, твърди масата, би се отнасяло за държави, в които вече съществува онова рядко срещано по нашите земи животно, дето се зове законност. Но системата, уви, изисква законите да се крепят на закони. И в търсене на по-големия закон, трябва да уважиш по-малкия. Никой не гарантира какво ще се случи нагоре по веригата. И все пак с какво основание искаш да спазват, когато ти не искаш да спазваш, с какви очи искаш справедливост, щом самият ти не можеш да проявиш справедливост в нейното търсене и защо продължаваш да тропаш с крак да ти дават, а си държиш ръката стисната в джоба? Но нищо, свикнали сме. Сега е редът на могъщия народен гняв. А ако смятате, че изразението мнение е безпочвено, както и ако не можете да разберете за какво говори вашият автор (това, на свой ред, би означавало, че сте в период на сериозни медийни пости), напишете в търсачката "бой", както и мястото на действието... Кое е мястото на действието ли? "Ах ти, моя люляно, ти казанлъшка гюлова ракийко! В твоите алкохолни искрици се скриват стотина тома из най-знаменитите епохи на българската история, които са пълни с хиляди велики с славни подвизи, с Димостеновски красноречия, Aтиловски походи, с Ватерловски сражения и пр. и пр. Който те е пил веднаж, той никога не може да те заборави, а който те попива честичко, той оставя в българската история по няколко извънредно важни психологически революции", локализирам мястото на действието чрез цитат от произведение, което се учи в училище. Достатъчно основание, за да премълча неговия автор и оставя народния гняв да прерови паметта си.