Българските реформи (разказ)

- Сега – казва министър председателят, – ще направим едни реформи.

- Сега – казва следващият министър председател – ще направим реформи на реформите на миналото правителство.

- Сега – казва по-следващият министър председател – ще направим реформи на реформите, които предишното правителство направи на реформите на по-предишното.

Междувременно всеки българин най-добре знае какви реформи трябва да се направят и се занимава с писане по форуми, говорене по кафенета и с масово псуване.

В същото време баба Пенка от село Кубратово взима пенсия от 200 лв, с която едва оцелява, поредният политик не бива осъден поради някакви си причини, въпреки че уж е бил откраднал над десет милиона лева, институциите, които се занимават с култура нямат почти никакви пари, а на Народната библиотека й тече покривът.

Някъде другаде по същото време един полицай взима 20-тата си заплата, един прокурор взима подкуп, а един съдия взима друг подкуп, докато катаджия взима рушвет, докато на границата митничар взима рушвет.

На трето място някой прави катастрофа, но няма да бъде осъден, защото се оказва, че е политик. Втори политик бие журналист, след което ще бъде осъден журналиста. Излиза нов скандален запис, за който са повдигнати двайсет обвинения срещу човекът, който е пуснал записа, обявява се, че това е „опит за преврат”, а замесените лица се саморазследват по кафенетата.

На четвърто място се бият русофили и русофоби като спорят къде е центърът на света: във Вашингтон или в Москва. През това време на съседния площад се бият проевропейски и проруски граждани, защото едни са щастливи (доколкото човек може да бъде щастлив в държава с неработещи институции) от пребиваването си в Европейския съюз, а другите искат страната да влезе в Евразийския съюз. В една градинка близо до площада националисти бият роми, защото последните много крали по селата, а в съседната сграда политици решават България да вземе заем от 150 милиарда евро, за да изплати заема от 100 милиарда евро, който са взели предишната година.

Българите спорят навсякъде. Не се разбират един с друг. Спорят бащи с деца. Дядовци с внуци. Спорят лели с племенници и зетьове с шуреи. Спорят колеги с колеги и шефове с шефове. Спорят таксиметрови шофьори с клиенти и обратното. Спорят продавачи по вестникарски будки с продавачи на гевреци. Вдига се шум. Всеки момент ще се сбият. През това време правителството взима трети заем за 200 милиарда евро, защото парите на властта не достигали и искали да си вземат космически кораб, с който да пътуват до новите си партньори Китай за двайсет минути и трийсет и четири секунди.

Докато се спори се прокарват нови реформи на реформи на реформите на предишните правителства. Идват избори и ги печели някой от новите-стари или някой от старите-нови. Дават се предизборни обещания, които никога няма да бъдат спазени, но които никой не чува, защото всички са в един генерален спор.

И все се говори за реформи. И все те са им на езиците. И все аха да направят някаква съществена реформа. И първо се занимават да направят някоя от реформите на реформите.

И реформи всъщност няма. 

Трите баби

            Всеки ден без неделите трите баби идват на пейката точно в девет сутринта и си тръгват в единайсет, когато слънцето напече. Те се поздравяват с пъшкане, пият кафе, ядат бисквити и фафли, както ги наричат, и си говорят. Темите са едни и същи. Първо се оплакват от болестите. Първата баба има диабет и внушително количество шипове. Втората не е добре със сърцето и артритът все повече й сковава пръстите на ръцете. Третата е много зле с очите, а и слухът й почти го няма. Когато се наговорят за болежките си, те подхващат темата за децата и внуците, от които общо взето по-неблагодарни същества няма. След това минават на порядките и изстъпленията на младото поколение. Ако ги слуша сериозно, човек ще рече, че Апокалипсисът е дошъл. За капак оставят любимата тема за ниските пенсии и къде чушките били най-евтини, а орехите били стари и не ставали. Пък на Женския пазар отворили нова будка, където имало сирене Дунавия за четири и петдесет килото!

            Младежът, който живееше на първия етаж и цялото лято работеше вкъщи на отворено прозорец, търпя, търпя, но в началото на есента не издържа, кипна, скочи на прозореца и рече:

            - Цяло лято ви слушам. Не се издържа вече. Нищо ли хубаво няма в живота ви?! И може ли да направя нещо, за да се почувствате по-добре и да спрете да се оплаквате поне за един ден? Каквото и да е! Обещавам, че ще го изпълня. Само спрете… За един ден… Толкова ли е много?! 

            Бабите го изгледаха с искреното подозрелие на презрелите си години.

            - Добре сме си така! 

            - Отлично си се чувстваме! Нищо не ни трябва! 

            - И животите са ни прекрасни!

            И се върнаха към разговора си, а младежът се отчая, прибра се в стаята си и повече дори не му хрумна неблагоразумно да подава носа си навън.

            - Млади хора! Нищо не разбират от живота – изпъшка първата баба, която беше най-отворената и си изпи хапчето за диабета. 

            - Хвани ги запукай с нещо по главата, барем им дошъл акълът в главите! – каза втората баба, докато разтриваше вкочанените си от артрита ръце.   

            -  Да ни поучава как да живеем! –  каза третата баба несигурно, защото нямаше как да разбере дали е чула разговора дотук, а после поклати глава с присвити от опити да вижда очи. - Срамота!  

            И трите баби продължиха щастливо да се оплакват.

Снимка: Black Country Grannies 

Black Country 'grannies' 

Българските писатели

На Джорджо Манганели и Нева Мичева. 

Има един български писател, който пише добре и работи като журналист. Издал е два романа и книга с есета. Той харесва втори български писател, който е издал книга с пиеси и стихосбирка, пише страхотни пиеси и отвратителни пиеси. Първият писател не харесва трети български писател, автор на хумористични исторически романи, който има зад гърба си цели седем книги.
Вторият български писател само привидно е приятел на първия, но зад гърба му говори какви ли не глупости за него, включително, че веднъж е спал с овца, но това е друга история, прекалено дълга за обясняване. Вторият писател няма никакво отношение към третия писател, защото историята му е безразлична. За сметка на това искрено се възхищава на четвърти български писател, автор на фантастична литература, умерено харесва пети български писател, сякаш прекалено експериментален, който пише романи в „поток на съзнанието” и използва често “cut up” техниката на Бъроуз. Вторият писател не може да диша шести български писател, който се занимава изключително и само с автобиографични книги, в които думичката „аз” се среща във всяко второ изречение, дори и по-често и освен това книгите му съдържат неизчерпаеми, направо учудващи количества патетика.
Третият писател е направо луд по книгата на първия писател, скъсал е всички книги, които е притежавал на втория писател, след като са се скарали шумно в една кръчма преди пет месеца и дванайсет дни. Той е приятел е с четвъртия писател и двамата дори правят заедно четения и страхотно им се получава: сякаш обхващат цялото време, защото единият пише за миналото, а другият – за бъдещето. Третият български писател понякога се поздравява с петия писател, а понякога – не, без това да му прави впечатление. Той е в отлични взаимоотношения със седми писател, който пише съвременни сатирични романи на почти световно равнище и е смъртен враг на осми писател, който издава статиите си в книги, които ще преди публикуването си стават бестселъри.
Деветият български писател от десет години само пише, без да издава. Той е скаран с всички останали писатели и живее в усамотение на вилата си в планината. Десетият български писател се разбира с всички, като изключим писателите-комунисти, естествено, но и тях ги презира тайно, защото е адски дипломатичен и се мисли за най-великият български писател. А има и единайсти, и дванайсти и тринайсти български писател. И всички са скарани с някой, друг харесват, на трети му говорят зад гърба, на четвърти се усмихват, докато наум го псуват. И май всички се мислят за най-великият български писател за времето си. И така…
Важно е литература да има, а писателите – нека си правят каквото поискат. Само да публикуват. Защото книгите не се карат, обиждат, изнервят, заяждат, подминават, сърдят, лъжат, лицемерничат. Книгите си седят една до друга на рафта и им е през оная работа в какви взаимоотношения са писателите. Те знаят, че най-важното са читателите, защото само те посягат към тях и ги разлистват.

Преселение в сънищата (съботен разказ)

            Тази есен той се отказва от реалността и заживява в съня си. През деня ходи   на работа в пощата, не се е отпуснал и всичко върши както си трябва, но истинският му живот започва с лягането в леглото вечер и с потъването в нежни, копринени сънища. Добре си изкарва така. Не може да се отрече. Но след като изкарва  месец и половина в сънищата, той преценява, че и там има нужда от квартира. Друго е като се налудуваш да има къде да се прибереш. Иначе рано или късно дори сънуваното ти тяло се скапва физически. С нужда от квартира се появява и нуждата от пари. И сега като се прибере  от работата в пощата, заспива и отива на работа в съня си. А всяка работа измаря, така че като се върне от работа в новата квартира, често директно се просва на матрака и заспива. Почива си най-пълноценно, когато заспива в съня си. В този втори сън всичко му се струва по-добро от реалността и от първия му сън. Малко по малко в главата му се прокрадва мисълта да заживее пълноценно в съня, в който заспива насън. Само трябва да си намери работа във втория сън, защото вече знае, че без квартира животът дори насън не е лесен. А това значи, че ще има и трети сън, и четвърти, и пети. Един бог знае колко дълбоко в сънищата може да стигне и дали накрая няма да се изгуби някъде там. Но за него това няма никакво значение. Важното е да се работи и да се спи. Това е всичко.