Все така да не можем да изразим неизразимото.
Да не можем да докоснем недосегаемото.
Да не постигаме непостижимото.
Но да не спираме да се опитваме.
Да изразяваме неизразимото.
Да докосваме недосегаемото.
Да постигаме непостижимото.
сряда, декември 31, 2014
неделя, декември 28, 2014
четвъртък, декември 25, 2014
Мантра 22
Децата не казват
тъмно или светло,
нито
тъмно, а не светло. Децата казват:
Тъмно!
Светло!
Защо?
понеделник, декември 22, 2014
неделя, декември 21, 2014
МОЛИТВА
на дядо ми
знам, че не мога да те върна
но вярвам, че с поемите ми
ти вдъхвам друг живот
снощи те сънувах
невъзможно истински беше
очите ти толкова светеха
косата ти беше все така бяла
но имаше нещо по-силно в
захвата на прегръдката ти
някак още по-вечен изглеждаше
„Раят ти се отразява добре”, изсмях се
усмихна се толкова по твоему
коремът ми се сви на топка
не съм виждала тази усмивка
от година, седем месеца и три дни
(не, че ги броя изобщо)
сутринта станах
непоносимо фалшиво
ми се струваше всичко
така е горе-долу откакто те няма
исках веднага да ти пиша
но реших да си нарежа пъпеш
колкото и да мразя пъпеш
на рождения ти ден това е закон
помислих си колко безумно
би изглеждала свещичка върху
най-гадния възможен плод
сигурна съм, че би се засмял
с глас, ако бях дала тази идея
майка ми ме закара до апартамента ви
още те липсва
мълчи го, но съм сигурна
продължава да пуска онази песен
по няколко пъти на ден
всеки е намерил своя начин
да поддържа илюзията че си тук
мисля, че това е един от нейните
баба чакаше чинно
малко припряно както обикновено
тя все така готви като за цяла казарма
(и крещи поне като за три)
не я мисли
седнах в стола ти и започнах
да пиша най-безполезната картичка
но ти разбираш колко е различно щом ти разкажа
знам, че ми отговаряш по един
или друг начин
не очаквам много от тези молитви
само да те чуя отново
Господи, имай късмета
да не препращаш тези писма.
Лилия Йовнова (победител на "Малки поетики 2014")
събота, декември 20, 2014
Любовта е отсъствие
Когато се хапем
в чаршафите, когато се драскаме
с чувства.
Когато се стичаме в пода и буйстваме
голи… Задъхани жадно гърдите си дишаме, буйстваме.
Когато лежим
онемели, гласовете, превърнати в стонове
въздуха
свършват. Почиваме, после пак буйстваме.
И спим с часове,
увили телата си в липсващи сънища…
Когато телата
насън ни се галят, устните бълнуват
целувки… Денят е
далече, любовта е отсъствие
Когато сънено
гледаме другия, кошмарите бегло
в думи
прехвърляме. Денят ни затрупва с електричество,
скачаме и за
секунди се обличаме. А колко гротескно
извиват телата
ни дрехите? Докато кафето си пием,
бавно забравяйки
се. И голите тласъци на масата с мюсли
оставяме. Когато
сладката пот превръща се в сол – не-
значителна част
от нашата закуска… Когато след нощта,
облизала телата
ни, възвърнем бледата си чувствителност към
вкусовете. Нощта
е далече, любовта е отсъствие
Когато вратите
заключени са, асансьорът пак вие и ние
се спускаме, а
делника спи. Колите повръщат черни струи
от нежност и в
деня си работен далеч съм: на милиони протягания.
И няма те! И
никога не си била, и никога не сме били:
в едно легло, в
едни мечти. Разкъсвани от настръхвания!
Когато не съм
ослепявал от срещите с връхчетата на пръстите ти.
Аз казвам ти,
скъпа, че ти си далече, любовта е отсъствие
петък, декември 12, 2014
Четене на нови, непубликувани в книги стихотворения и концерт на Raja
На ДЕКЕМВРИЙСКОТО четене в MAZE съвременни български поети ще четат свои нови стихотворения, които все още не са публикувани в книги.
ghostdog
Манол Глишев
Иван Димитров
Стефан Икога
Яна Пункина
Палми Ранчев
Камелия Спасова
Мина Стоянова
Силвия Чолева
Иван Шентов
СЪС СПЕЦИАЛНОТО МУЗИКАЛНО УЧАСТИЕ НА:
Емануил Видински
Антон Дойчев
МУЗИКА НА ЖИВО СЛЕД ЧЕТЕНЕТО:
ИВАН ДИМИТРОВ
И-И-И-И-И-И-И-И-И-И-И-И-И- И-И-И
НЕВЕРОЯТНАТА-А-А-А-А-А-А-А -А
RAJA (със своята невероятна китара и своя невероятен глас)
Януарското четене ще е на проза. Гответе се отсега.
ЧЕТЕНЕТО СЕ ОСЪЩЕСТВЯВА С ПОМОЩТА НА:
muhomorka
Литературен вестник
Литературен клуб
Banitza
Диагоналите на София
sBACCARA
www.AzCheta.com - Аз чета, сайтът за твоята книга
ghostdog
Манол Глишев
Иван Димитров
Стефан Икога
Яна Пункина
Палми Ранчев
Камелия Спасова
Мина Стоянова
Силвия Чолева
Иван Шентов
СЪС СПЕЦИАЛНОТО МУЗИКАЛНО УЧАСТИЕ НА:
Емануил Видински
Антон Дойчев
МУЗИКА НА ЖИВО СЛЕД ЧЕТЕНЕТО:
ИВАН ДИМИТРОВ
И-И-И-И-И-И-И-И-И-И-И-И-И-
НЕВЕРОЯТНАТА-А-А-А-А-А-А-А
RAJA (със своята невероятна китара и своя невероятен глас)
Януарското четене ще е на проза. Гответе се отсега.
ЧЕТЕНЕТО СЕ ОСЪЩЕСТВЯВА С ПОМОЩТА НА:
muhomorka
Литературен вестник
Литературен клуб
Banitza
Диагоналите на София
sBACCARA
www.AzCheta.com - Аз чета, сайтът за твоята книга
неделя, декември 07, 2014
ЧОВЕК
Ражда
се
в годината,
в която е роден.
в годината,
в която е роден.
До
узряването си
върви напред
с годините.
върви напред
с годините.
След
узряването
(до момента на смъртта)
се връща бавно назад.
(до момента на смъртта)
се връща бавно назад.
Умира
в секундата
на Сътворението.
в секундата
на Сътворението.
събота, декември 06, 2014
четвъртък, декември 04, 2014
МАНТРАТА НА ДЕНЯ
Когато няма
какво да кажеш,
не говори!
Сега отговори
на въпроса:
"Какво е мълчанието?"
вторник, декември 02, 2014
Поет на портрет
От няколко дни можете да прочетете цялата ми дебютна стихосбирка в сайта "Литературен клуб", който за поредна година се бори за съществуването си. Приемете това като призив да отделите символична сума за банковата сметка на сайта, която можете да намерите в самия сайт. Или да помогнете на неговата кауза като споделите негово съдържание.
В същия контекст - вкъщи имам около 200 бройки от стихосбирката на хартия. Дарявам продажбите на десет от тях на сайта. Тоест. Ако си купите една от десетте книги, парите отиват директно за сайта.
Една книга струва 10 лева. С други думи това са 100 лева.
В същия контекст - вкъщи имам около 200 бройки от стихосбирката на хартия. Дарявам продажбите на десет от тях на сайта. Тоест. Ако си купите една от десетте книги, парите отиват директно за сайта.
Една книга струва 10 лева. С други думи това са 100 лева.
вторник, ноември 25, 2014
събота, ноември 22, 2014
ТРИ ХУБАВИ ОЧИ
Гео Милев след инцидента.
Яворов след първия опит
за самоубийство.
Три хубави очи.
Очите на поезията,
в която няма нищо детско.
четвъртък, ноември 20, 2014
Разговор с дядо ми (кратка проза)
- Не мога да повярвам, че стана сряда!
- Не мога да повярвам, че станах на 80!
събота, ноември 15, 2014
Апория 8
Ще посветя на теб
всичките си
книги.
Ти не искаш
да ти посвещават
нищо.
Едно и сигурно:
и двамата сме прецакани.
Едно и сигурно:
вторник, ноември 11, 2014
неделя, ноември 09, 2014
БЪЛГАРСКАТА ПОЛИТИЧЕСКА СИТУАЦИЯ ИЛИ ВЪПРОСЪТ ЗА ТОПКИТЕ
Вече имаме правителство и на мен ми се ще да повдигна безспорно най-важния въпрос за тази ситуация, който е заявен и в заглавието, или "въпросът за топките". Тъй като говоря от своята лична позиция, ще започна с поведението на РБ, защото гласувах за тях на изборите за ЕП, а след това по определени причини (чиито резултати са налице) гласувах за малка партия, която не влезе в Парламента (или както го наричахме по време на протестите - Кашона).
Не бих имал никакви проблеми с вече осъщественото намерение на РБ за съвместно управление с ГЕРБ. Честно! Моят проблем е свързан с предопределеността на това съвместно управление. Следователно моят проблем е свързан с това, че в тази ситуация етиката изискваше от РБ да заявят предварително тези свои намерения, а не да лъжат гласоподавателите си в очите, а след това да се оправдават с "логиката" на политическата игра (която в България е много повече игра на дребно, отколкото политика). Или с други думи: да лъжат като дърти цигани, а след това да влизат в оправдателен режим. Хайде стига, тези сме ги виждали вече.
Да, успяхте да заблудите част от хората. И това не ви прави чест, защото в тази страна, както във всяка друга, съществува прекалено голям брой наивни хорица. Друга част от хорицата съзнаваше законите на елементарната и дълбоко деморализираща логика, която унищожи единствената алтернатива в момента на появяването й. Друг е въпросът, че алтернативата беше една минала алтернатива с едно не толкова ново лице. Или, както казваше народа, въпреки цялата грозота на израза: "стари курви в нов бардак".
И както винаги, сега всичко опира до въпроса за топките. Дали РБ ще имат топките да бъдат равностоен коалиционен партньор? Това е един изключително долен и подъл въпрос в българската ситуация. Защото РБ нямаха топките да си признаят това, което бяха решили да направят, тъй като нямат топки, тоест са заченати като кастрати. Следователно - РБ няма как да имат топки, тъй като те са им отнети по презумпция.
По времето на своето "тотално" управление ГЕРБ нямаха топките да направят решаващи реформи, които биха им навлекли гнева на електората. Защото са популистка партия, а топките на популистите са в ръцете на медиите. ГЕРБ нямат топки, защото вече са ги дали в нечии други ръце, за да могат да бъдат всенародната партия, която са.
БСП останаха без топки (а и отдавна се държат така). Топките на БСП се смаляват с всеки следващи избори, а в същото време едната решаваща топка реши да се откъсне, а другата изчезна и сега основната фигура там е един член с говорен дефект. За съжаление, макар в положение на дългогодишно съществуване без топки (поне от 8 години), БСП ще продължат да се държат така, сякаш имат топки поради тежестта на историята.
ДПС имат топки, но вносни, от Турция. Това им дава огромна тежест, особено в общество, където се ценят и своето, и чуждото, но където само чуждото има тежест. В това отношение турските топки на ДПС са нещо като турските сериали. В същото време, въпреки вече установеното наличие на топки, трябва да напомним, че става дума за български топки. Това създава огромни проблеми, защото една истинска партия на малцинствата, би следвало да бъде "българска" партия на малцинствата (и в това няма и грам национализъм). Следователно, въпреки физическото наличие на топки, откриваме, че основния проблем в България е отсъствието на български топки.
Тук ще направим вметка, за да добавим, че като една малка държава, която винаги ще е принудена да отстоява суверенността си пред Великите сили, в последните 136 години е имало обидно малки периоди от време, в които са се намирали автентични български топки, които да защитават националните интереси от всички руски, европейски и американски (с извинение) курове, които са искали да вкарат в политиката ни своите интереси. Не ни трябват просто някакви топки, но ни трябват едни наистина български топки, за да пазят държавата ни от великите сили, които винаги се опитват прокарват интересите си през някой заден вход.
Топките на ББЦ са взети под наем с едни пари от виесесещатекоябанка, а парите свършиха. Но дори парите да не бяха свършили, трябва да се направи разлика между топки под наем и истински топки. Колкото и прокламирана да беше българщината от тази партия, всичко струваше колкото въпросните пари, които липсват. Едно е сигурно, нейният ръководител е един от най-автентичните (и надяваме се все по-увиснали) членове в българската политика.
Топките на АТАКА са също така взети под наем, но в техния случай това е направено с руски пари. АТАКА дори не са членове, защото вече на три пъти променят така наречената си посока толкова рязко, че отдавна е ясно, че те са по-скоро задници, които ще се обърнат веднага към членовете с най-много пари, а след това ще заскимтят каквото им кажат. Поведението на техния лидер е такова, сякаш всяка неудобна дума, подхвърлена му от журналисти, от дипломати или от обикновени човешки същества е ритник в топките. Неговата лична драма е, че тези думи по същество не са ритник в топките, а неговото възприятие се дължи на причината, поради която зениците му са разширени, поведението му е агресивно и параноично, а за него най-нормалното нещо е да ходи с пистолет на работа.
Ами няма смисъл, видяхте каква е логиката, нали? И те нямат топки! Но няма да си правим труда да аргументираме това, а ще го оставим като изключение, което потвърждава правилото.
И така, нека обобщим: историята ни е научила, че "политическата логика" (за която толкова се говори) има смисъл, само ако застанеш зад нея с топките си. Но в България никоя партия няма топки. Следователно, чака ни поредното половинчато управление в ситуация, в която трябва много бързо и ударно да се вземат решения, защото корабът бавно и сигурно потъва (да, той не е Титаник, а Радецки, но си е наш и си го обичаме).
За съжаление, в българската ситуация това, че партиите нямат топки не е фатално, защото живеем в демокрация и всичко опира до народа, или, така да се каже, до българина. Най-лошото е, че българинът се оставя изумително дълго време да бъде ритан в топките и само от време на време (обидно рядко за положението, до което е докаран) извиква като един същински Мел Гибсън: "Свобода-а-а!"
Но в неговата уста това е една дълбоко нелогична и изкуствена реплика, защото на Балканите нищо не се постига с това да крещиш: "Свобода!". Пак същата история, която малцина познават, ни е научила, че тук нещата се случват, само когато се крещи: "Свобода или смърт!".
петък, ноември 07, 2014
неделя, ноември 02, 2014
НАЧИН НА ЖИВОТ
На Ивайло Noisy Цветков
Тези,
които имат всичко,
нямат нищо.
(Обратното
(Обратното
също
е вярно.)
сряда, октомври 29, 2014
Мантра 9
Да оголваш
болката си пред света
до най-дребната
раничка.
Да човъркаш
крехката й коричка.
Да показваш чупливостта си,
Да показваш чупливостта си,
крехкостта си,
с изпъчени
гърди.
Воден от съзнанието,
Воден от съзнанието,
че това е
единственият
достоен начин
за съществуване.
Само така можеш да живееш,
защото само това
е животът. Само така можеш да живееш,
Всичко друго е маска и поза.
петък, октомври 24, 2014
Разпадане на съставни части (фейсбук поема)
На И. Б.
Зърната
на гърдите ти – черни маслини,
пъпът
ти – водопад към вечното завръщане.
И очите ти, ах, очите ти.
И очите ти, ах, очите ти.
И
дупето ти, татуирано в мислите ми.
И
шията, носът, косата ти.
Как
да ги опиша?
С
какво да ги сравня?
Накара
ме да разбера
чупливостта
на думите.
С
коя метла да измета поезията си?
И
как да продължа да пиша, дишам, съществувам?
Как,
кажи ми, как да продължа?
Когато
аз без ти е нищо?
Когато
аз без теб не съществувам?
Остава
ми да продължа да пиша.
(Да
продължа да пиша със остатъци.)
Да
се откажа шумно, да захвърля съвършенството,
да
пиша грубо, грозно, тромаво да пиша.
Да
пиша само за да публикувам теб.
Да
отпечатвам теб, заключена в счупените стихове.
Да
отпечатвам теб навсякъде.
По
пейки и паважи,
стени
и парапети.
По
вестници, списания.
Дори
във скапаните и безсмислени
социални
мрежи.
И
ето, публикувам те.
(И
сякаш публикувам себе си.)
И
себе си от теб не мога да откъсна,
да
знам, не вярваш, но опитах,
до
кръв и кокал, лимфа, мускул,
до
пълно скъсване опитах.
И
вече знам (отдавна го предчувствах):
това
усещане ще е затворено във вечност.
Ще
е до сетния ми гроб, до сетната ми катафалка.
До
праха кремиран, фин, финален,
белязан
от невъзможността за падане
от
онзи връх, любимия ми, витошки.
До
края, онзи, истинският край,
аз
няма да намеря друга като теб,
която
тъй да ме разтърси,
тъй
да ме обърне,
тъй
да ме стъписа.
Която този камък (който съм)
Която този камък (който съм)
във
лава да обърне,
и
всеки миг наново в лава да обръща.
И
всеки миг разтичам се в краката ти,
и
гина там, цвърчащ във гърчове.
И
всеки миг изгарям от хилядите градуси по Целзий,
които
ти откри в корема ми, очите ми, сърцето, мислите,
съвсем
неволно,
съвсем
без умисъл,
съвсем
невинно.
Да
гина там, цвърчащ сред стонове:
със
плът, окапваща от скелета,
с
меса, ухаещи на пушено,
със
кокал, който става съчка,
запален
и горящ, и пукащ весело,
да
гина там, във щастие, в краката ти.
Не
искам друго аз, освен това:
щастлив
в краката ти да гина.
Да
се оставя със усмивка във ръцете ти,
където
ти от страст да ме разкъсаш.
Накрая
тялото ми да лежи разпарчетосано
върху
корема, раменете, устните ти.
Сърцето
ми да е във формата
на
мъничко парче месо под нокътя ти.
Не
искам много аз, освен това.
Но ние сме души, изхвърлени във свят,
във
който няма вече нищо свято.
В
ръждив и режещ, остър свят,
изрязващ
като скалпел нашата възможност
да
се докоснем в крехкостта си,
да
се намерим в тъмното сред страховете,
да
се настръхнем заедно в депресии,
да
се разкъсаме във биполярните си чувства,
да
запознаем самотите си една със друга,
да
пием с тях кафе, да ходим по вечери.
И
май това е обичта? Поне за мен
(за
теб не знам).
Това
е обичта – да запознаем самотите си,
да
ги приемем, да ги споделим,
да
не крием нито за момент,
че
сме самотни и сами,
че
страдаме и ни боли,
че
сме до крайна степен изоставени,
до
крайна крайност,
от
другите, но май преди това от себе си.
И
май това е обичта? Поне за мен
(за
теб не знам).
Да
разкриеш себе си пред другия,
но
мощно, цялостно,
съвсем
докрай да се разкриеш.
И
да се отпуснеш после тихо във присъствието му,
да
зашептиш, да се разпалиш
от
разговора и от виното,
захвърлил
всички свои маски,
защитите
на навика захвърлил,
захвърлил
всички свои фобии поне за миг.
И
май това е обичта? Поне за мен
(за
теб не знам).
Да
споделиш уязвимостта си с друга уязвимост,
да
споделиш отворената рана с друга рана,
да
покървите заедно (но заедно е друго да кървите),
да
се посмеете на своето нещастие,
смехът
ви да е тих в началото,
да
става все по-силен,
към
края да гърми и да трещи
и
сетне да обърне в сълзи.
И
май това е обичта? Поне за мен
(за
теб не знам).
Това
усещане,
това
докосване,
това
споделяне,
това
безмълвие,
това
неизразимо чувство,
което
след смеха и след сълзите
поляга
кротко и притихва между нас,
преди
да легнем заедно,
един
със друг – един със себе си
(нали
това е страшното,
че
аз съм ти,
а
ти си аз?)
и
да забравим за света,
за
неговата глупост,
и
за безсмисленото му въртене.
И
май това е обичта? Поне за мен
(за
теб не знам).
Това,
това,
това,
това.
Но
ние сме души, заключени във свят,
във
който вече няма нищо свято.
В
ръждив и режещ, остър свят,
изрязващ
като скалпел нашата възможност
да
бъдем заедно до края
и
за да бъдем заедно да има край.
Изрязваш
като скалпел шанса
самотите
си да победим
чрез
нашта обща самота.
Изрязващ
като скалпел щастливата случайност
да
бъдем заедно щастливи
в
едно голямо, общо нещастие.
В
ръждив и режещ, остър свят:
жесток,
но справедлив,
толкова
грозен, но така красив,
най-подлия, най-истинския свят.
Светът,
в който аз и ти
ще
бъдем кубчетата самота,
захвърлени
в чашите на някой друг.
Светът,
в който ще ни занесат на обща маса,
на
която други ще ни поднесат
към
своите вонящи, чужди устни кухини.
Светът,
в който и наяве (и дори насън)
не
можем да простим
предателствата
си,
към
другите,
към
себе си.
Предателствата
си – един към друг.
Светът,
в който се оказваме
предадени
най-вече
от
своите предателства.
Светът.
Светът.
Светът
изчезна.
Светът
изчезна, щом разбрах,
че
няма да го споделя със теб.
И
как да продължа да пиша, дишам, съществувам?
Как,
кажи ми, как да продължа?
Когато
аз без ти е нищо?
Когато
аз без теб не съществувам?
Остава
ми да продължа да пиша.
Да
пиша само за да публикувам теб.
Да
отпечатвам теб, заключена в счупените стихове.
Да
псувам невъзможността да бъдем заедно.
Да
псувам себе си, света ожесточено.
Да
блъскам по стени и по улуци,
да
се смея с пълен глас на себе си,
а
после да плача,
а
после да пиша.
Да
плача,
да
пиша,
да
плача,
да
пиша.
(Оттук
насетне всеки път ще пиша ей така,
през
сълзи, смях и през сополи).
И
ожесточено ще замерям със стиховете си света,
и
с ярост ще крещя: Защо така?
Защо
си се създал така, безумен свят?
Защо
създали сме те тъй?
Защо
живея в свят, във който
вместо
да се будя до любимото си същество,
до
теб,
да
се усмихна и да те прегърна,
да
притичам в кухнята, за да пусна кафе,
и
после в целия оставащ ден
да
нося най-великата картина на света:
очите
ти при първата му глътка.
Защо живея в свят, в който
единственото,
дето ми остава
е
да те пиша, да те публикувам.
Защо?
Защо?
Защо?
Защо?
И
ето, публикувам те по вестници, списания.
И
ето, публикувам те по сайтове и блогове.
И
ето, публикувам те в социалната си мрежа.
И
лайкове,
лайкове,
лайкове,
лайкове,
лайкове,
лайкове,
лайкове.
И
ми се драйфа,
и
ми се драйфа,
и
ми се драйфа,
така
ми се драйфа,
леле,
мамка му, така ми се драйфа,
с
пълно гърло ми се драйфа,
драйфа
ми се.
И
се питам:
„Е
това ли е поезията, бе, да му еба майката?”
Епиграф на поемата[1]
„If there is a theme with which I am particularly concerned, it is the contemporary failure of love. I don’t mean romantic love or sexual passion, but the love which is the specific and particular recognition of one human being by another – the response by eye and voice and touch of two solitudes. The democracy of universal fragility.”
Епиграф на поемата[1]
„If there is a theme with which I am particularly concerned, it is the contemporary failure of love. I don’t mean romantic love or sexual passion, but the love which is the specific and particular recognition of one human being by another – the response by eye and voice and touch of two solitudes. The democracy of universal fragility.”
Isabella Gardner
И едно второ посвещение (Първото е
на И. Б.)
На Яна Лозева
…поради всичко, а не само заради
епиграфа, който заимствам от мотото на изложбата й „Пряка светлина”. Поради
присъствието й като фотограф в българската действителност. И най-вече поради факта,
че авторът на този текст открито признава, че е темерут.
София, есента на 2014г (зимата ще
започне всеки момент)
[1]
Поради жанра на стихотворението, който е свързан със социалните мрежи и с това
как те функционират, мястото на дългия епиграф е след стихотворението. Ако той
бъде сложен в неговото начало, стихотворението (само по себе си) няма да функционира
спрямо логиката на социалните мрежи.
Абонамент за:
Публикации (Atom)