„Силата на думите” – слово, мощ и Иван Димитров

Текстът е публикуван в сайта www.podmosta.bg
Автор: Емилия Илиева

Когато белият лист се взира в теб с трепетно очакване, а мислите не смеят да придобият писмен облик, осъзнаваш силата на изказа, или по-точно безсилието си пред него. Но стига за мен и хората. Сега главният ни герой е словото, а Иван Димитров е в ролята на негов верен приятел и разказвач, откриващ ни енергията, обаянието и заряда му в сборника с разкази – „Силата на думите” (изд. Жанет 45, 2017­).

А между кориците на книгата, речта ражда живот. Понякога той поразително ни прилича на черна дупка, поглъщаща ни в безкрайната си паст, в която няма и помен от светлина. Друг път е бял и чист, сякаш сме вперили взор към слънцето. Но най-често е обагрен в нюанси на сивото, каквото е и същинското му измерение в света, извън владението на страниците. Тази представа е съвършено допълнена от илюстрациите на Мария Налбантова, която чрез черно-белите си изображения неотлъчно следва линията на семпли и непринудени откровения, заложени в историите.

Разказите на Иван Димитров отекват в нас, като че четем поезия. Тяхната богата сетивност, докосваща не само струните на душата, но и провокираща разума, оставя впечатлението за безгранична свобода на думите, на посланията, на нас самите. Именно този волен полет на езика провокира усещането, че четем не разкази, а личен дневник. Там, в него, са сгушени разхвърляни мисли, скрити копнежи, безмълвни изповеди, в които не винаги можем да проникнем в дълбочина, за да ги съпреживеем. В които сюжетът избледнява, за да остане като фон. В които не са ни дадени отговори, понякога дори не са зададени въпроси. Просто един огледален образ на нечия разхвърляна душевност, може би тази на автора, заключена между редовете. Вероятно за това трябва да остане като предупреждение тихият вик, който ни нашепва, че това е книга за всичко и нищо, за всеки и за никого.

И въпреки това, разказите съумяват да докоснат, да вдъхнат утеха, невидима, но осезаема подкрепа, да те изумят, да повдигнат ъгълчетата на устните ти в усмивка, да те объркат, да те вдъхновят или просто да ти напомнят, че си тук, че те има – че живееш. А от теб зависи накъде ще отправиш крачките си. Къде искаш и вярваш, че ще пристигнеш. Но преди всичко, трябва да нагазиш безстрашно, по детски, в дълбокото, за да превъзмогнеш студа, неизвестното и течението, което ако те повлече, може да те превърне в онези хора, които са „…оставили живота да минава край тях”.

Историите на Иван Димитров обитават 165 страници, но не лаконичният образ на разказите, а елементът на постоянно напрегнато очакване поражда впечатлението, че препускаме по съдържанието, в опит да отгатнем завършека. И тъкмо решаваме, че е предвидим, очевиден, обичаен, и се оказва, че сме изпуснали нишката, грешим. Даже оставаме в недоумение какво е останало невидимо и кога сме поставили финалната точка. И въпреки това „Силата на думите” не е книга за четене на един дъх. Ще те задъха, ще ти приседне между лявото и дясното полукълбо, ще те задави и ще остане като бучка, която си преглътнал, но сякаш още си стои там – дразни и наболява. Защото малцина са хората, осмелили се да се изправят очи в очи с думите. И дори те знаят, че думите са стихия, неподлежаща на опитомяване. Те са природа. Друга планета. Космос. Вселена! Трябва само да сме достатъчно търпеливи и смели, за да я открием и опознаем.

И думите ще ни бъдат признателни, защото и те без нас са обречени на гибел. „Книгите си седят спокойно една до друга на рафта и им е все тая в какви взаимоотношения са писателите. Те знаят, че най-важното са читателите, защото само те посягат към тях и ги разлистват.”

Линк към оригиналната публикация:
https://podmosta.bg/silata-na-dumite-slovo-mosht-i-ivan-dimitrov/

Марин Бодаков за "Силата на думите"

Това е книга, в която „думите правят неща”. И предизвикват вериги от събития. Или преносните значения стават буквални. Разказите на Иван Димитров разсмиват и натъжават. С опита си на драматург и публицист, авторът е способен да извлече нежен смисъл от иначе абсурдните всекидневни ситуации, да опакова с поезия анекдотичното измерение на живота, въображението му да намери изход там, където ние, читателите, не го намираме. В меланхолията му има уют. В писането му има основополагаща човешка добрина. Докато се чудеше кога дойде понеделник, стана на трийсет години. Срядата дойде така внезапно, че направо му изкара ангелите. Оказа се на шейсет. Зачуди се дали ще доживее до петък, а междувременно навърши 81. Така и не доживя до края на седмицата. Умря в събота. В неделя Бог си почиваше. Само това е разказът “Седмица” - и започва да ни звучи все по-познато. А на нас ни остава да се чудим дали всъщност не е документален репортаж от собствения ни живот - все по-далеч от иронията, все по-близо до жалостта. Ненаписаното е твърде много, за да се побере в книга, както ни казва един друг, уж също твърде кратък разказ. Ето, Иван излиза и извън уюта и владенията на езика.

Текстът е публикуван в брой 35 от 2017 година на вестник "Култура".

За "Силата на думите" в "Денят започва с култура" по БНТ

Гостуването ми в "Денят започва с култура"...

https://www.bnt.bg/bg/a/ivan-dimitrov-ss-sbornika-silata-na-dumite

Топ 10 на Книжен център „Гринуич“ за най-търсените книги от 9 до 15 октомври:

1. „Силата на думите“ от Иван Димитров – издателство „Жанет 45“

2. „Никога не ме оставяй“ от Казуо Ишигуро – издателство „Лабиринт“

3. „Тиреоидит на Хашимото“ от Изабела Уенц – издателство „Вдъхновения“

4. „Остатъкът от деня“ от Казуо Ишигуро – издателство „Лабиринт“

5. „Произход на видовете“ от Георги Блажев – издателство „Пощенска кутия за приказки“

6. „Книга за Китай“ от Валери Петров – издателство „Вакон“

7. „Шедьоври на разказа с неочакван край“ – издателство „Пергамент прес“

8. „Чудовища и будители“ от Светослав Иванов – издателство „Вакон“

9. „Кубинската афера“ от Нелсън Демил – издателство „Бард“

10. „Погребаният великан“ от Казуо Ишигуро – издателство „Лабиринт“

Александър Чобанов за "Силата на думите"

От много време не се е случвала такава книга в литературата ни. Може би от Людмил Станев насам?!

"Силата на думите" влезе в топ пет по продажби в столична книжарница

Книжарницата е малка и квартална. Колко подходящо за моята малка книжка.
Малките книжарници в България са много големи като отношение
и грижа за книгата.

Книжарницата се казва "Книжен ъгъл" и се намира на улица "Оборище".

Докато писах разказите в книгата живях... На улица "Оборище".

Силата на думите в Асеновград

Слизам на гарата в Асеновград. Питам как да стигна до центъра, разбирам, че по пътя мога да мина през пазара. И понеже обожавам пазари, запътвам се натам. По пътя виждам един забавен надпис и го снимам.

Взимам си невен и мащерка от един билка в предверието на пазара. После влизам в самия пазар. В един момент гледам още една будка с билки. Вадя таблета, за да щракна една снимка. Леко плах съм. Да не ми каже сега някой нещо за това, че снимам.

- Е как може така! - чува се глас. - Без мене да снимаш!

Гласът е от дядото, който продава на сергията.

- Ще те снимам, няма проблем! - отговарям.

Той се мушва сред билките. После го питам какво типично асеновградско ще ми препоръча. Предлага ми микс от над 30 билки. На момента взимам и продължавам по пътя си. Стигам до градската библиотека "Паисий Хилендарски". Оставям тежкия самар на първия етаж и се качвам по стълбите. Изненадва ме отварящата се врата. Всичко е ново, наскоро ремонтирано, в такъв противопес с редица други библиотеки, които или не могат да си позволят подобни ремонти, или страдат от липса на смислен мениджмънт.

Казвам на двете библиотекарки, че искам да даря една книжка. Те ме молят, ако аз съм автора, да я разпиша. Изпълнявам молбата им, след това казвам, че бих разгледал. Едната библиотекарка, тази, която работи в отдела за изкуство, ме развежда. Цялата библиотека е обновена, вместо скърцащ старинен паркет (който също си има своя чар), обуквите ни тропат по ламинирания паркет. Книгите са подредени, отделено е място на определени автори. А има и английско дворче със стъклен покрив и отново книги, където две ученички четат нещо. Библиотекарката ме осведомява, че този кът е любим на децата.

Завършваме обиколката и се разбираме някой ден да дойда да гостувам в библиотеката, която има и зала за събития с неизменния роял. В отдела по изкуствата ми прави впечатление, че една от новите книги е на Тед Кочев. Книга, която съвсем наскоро беше издадена от издателство "Колибри". Очевидно тук внимателно следят какво се публикува и често попълват библиотечния си фонд.

Разделяме се с библиотекарката. След кратка разходка се озовавам в бар Кошипрайш - мястото, което подслонява четенията "Литературен шейкър", на които ще гостувам. Всъщност ще откривам третия им сезон. След няколко разменени думи с хората вътре решавам, че след шестчасовия път с влак от Варна искам да се поразтъпча. Питам дали има книжарници наоколо. Има две. От първата си купувам книгата "Живот без поезия" на Тома Марков и два пълнителя за писалката, защото съм открил, че не съм взел нови пълнители и рискувам да ми свърши мастилото и да трябва да разписвам книги с химикалк (нещо, което се опитвам да избегна) или с молив (нещо, което бих преживял, даже трябва да пробвам някой път, въпреки че моливът е доста по-ефимерен материал за посвещения).

Влизам в другата книжарница, от която вече съм решил да не купувам нищо, не мога да купувам книги от всяка книжарница, в която се озовавам, тъй като почти всеки ден посещавам тези пространства. След това сядам на една пейка до исторически музей, колкото да си поема дъх и се връщам в бара.

Посреща ме Елена, барманка по заместване, която не се занимава с нищо и за да не скучае, постоянно си измисля какво да прави. Споменава, че рисува и аз веднага й връчвам една бройка от книгата. Тъй като тя вече ми е казала, че рисува с всякакви материали, й връчвам писалката със зелено мастило (доскоро писах с кафяво, но покрай премиерата минах на зелено, защото и корицата е зелена). Тя рисува набързо нещо, а междувременно обслужва два клиента - майка с малко дете. После ми показва това, което е сътворила за краткото време - женско лице като освен писалката е използвала и химикалка със син цвят.

Излизаме да пушим и си говорим за различни неща. Пия зелен чай, тъй като не мога да пия кафе или алкохол, поради все още лекуващия ми се панкреас. Казвам й, че ще ходя в Токио. Тя се радва, защото също обича да пътува.

Скоро пристига и Ива от Жанет, с която засядаме на балкона, докато стане време за четенето. Междувременно аз съм се захванал да направя малки листчета хартия от един лист А4, които после маркирам с писалката. Номерата са от едно до деветдесет. Елена няколко пъти ме пита за какво са ми листчетата:

- Ще видиш - отговарям й, защото не обичам всичко да се казва веднага, обичам да има изненада.

Време е четенето да започне. Създателката на "Литературен шейкър", чието име ми убягва, защото постоянно обикалям по различни градове и се запознавам с много хора, а и съм забелязал, че почти веднага забравям имената на хората. Освен това не съм и физиономист, така че положението е безнадеждно. Та въпросната жена (момиче?) ме представя накратко. След което аз казвам няколко думи за книгата. След това обявявам, че тъй като събитието се казва "Литературен шейкър", ще се откажа от авторитарното авторово четене и публиката избира парчетата, които ще чета. Моля за един шейкър, изсипвам в него листчетата, затварям, разбърквам добре, дори го подмятам, при което забелязвам, че отдавна не съм го правил и се чувствам несигурен. Странно усещане, при положение че шест години съм работил зад бар.

Публиката изтегля листчета, а аз чета съответните разкази. Предвидливо съм номерирал разказите в съдържанието, така че да не трябва да броя пред хората и да гълтам още време. Е, направил съм грешка и номерацията ми е до 91, защото съм номерирал два пъти един разказ, но го преживявам. Просто ако се падне номер над 24, знам, че трябва да прибавя едно към числото. Да кажем ако някой изтегли 69, аз чета номер 70, за да няма никакви манипулации.

Интересно ми е как се получава. За пръв път имам книга, от която с удоволствие бих чел всичко... Усещането е приятно.

Четенето приключва, разписвам книги, провеждам няколко разговора. Запознавам се с още някакви хора, включително един човек, който е бил барман на софийското Петно и ме помни, аз му обяснявам за моята слаба памет и той не го приема тежко. Надявам се пак да се срещнем. После излизам отново на балкона. Там следва един друг разговор, който е също толкова интересен, въпреки подчертания негативизъм на хората, с които си говоря. И това е част от живота, няма лошо.

Става време да тръгваме. Отивам да снимам Елена, на която вече съм казал, че с удоволствие бих я снимал следващия път, когато дойда в този град. Снимам от толкова години и все повече ми се работи с модели. Разменяме си контактите. Тя ме моли да й донеса нещо от Япония. Питам я какво. Тя казва просто да й донеса нещо. Междувременно в главата си съм я кръстил Хубавата Елена. Защото тя наистина е хубава. В тези думи няма никакво желание към нея, имам си приятелка, но харесвам красивите хора. Всъщност харесвам и хората, които не се вписват в шаблона за красота. Наблюдавам очите, телата им. Опитвам се да си представя какви ли истории се крият зад тях. Понякога познавам, друг път - не. Няма значение, важното е да се пробва.

След това се качваме в колата и отпрашваме към Пловдив. На следващия ден ще чета на Литературната сцена на Капана Фест. А и винаги обичам престоите в този град.

"Силата на думите" във Варна

- Можете да пушите! Можете да пушите! - вдъхновено крещи бързащата кондукторка, защото половин час след пътуването влакът спира, за да чака някаква връзка.

Народът се въодушевява, блъска се, ръга се, рита се. Всеки иска да излезе пръв. Дори малко се псува народът, но без лоши чувства. Така, че по-скоро попържва.

И после като настава едно пушене! Леле! Не знам дали тези облаци в небето са метеорологични или пушачески. Честно.
А аз си мисля за премиерата вчера в "Параграф 22", които винаги ме изумяват с личното си отношение и добрата селекция на книги в книжарницата. Може книгата ми да я няма в редица книжарници, но щом те са избрали да я сложат на един от рафтовете си, значи съм си свършил добре работата. Естествено, винаги може и повече. Но това е тема на един следващ роман.

Впрочем снощи преди премиерата в книжарницата един бъдещ готвач, който току-що е влязъл да учи това велико изкуство, разпъна комплекта от ножове на масичката, на която по-късно щях да седна. Аз се въодушевих. Викам му, може ли да ги оставиш за премиерата, щото нали силата на думите е по-голяма от някакви си там безобразно добре наточени ножове, с които можеш да кълцаш месо като едното нищо.

Той мисли, мисли и накрая отсече, че му се струва опасно. Но изведнъж нещо му хрумна.

- Искаш ли да ти дам готварската си униформа.

Аз потрих ръце от кеф, той ми я подаде - беше на закачалка. Е, не сложих черните панталони, щото какво ще си кажат минувачите по улицата - писателите така изпаднаха, че започнаха да се развяват по боксерки в храмовете на словото. Но горнището облякох. И шапка си сложих.
И му казах, виж, едно време мислех да ставам готвач, така че сега пред теб стои един провалил се готвач, който от нямане какво да прави прописа. Долна работа, а?

Той не каза, че е долна, но вездесъщата ми саморефлексия веднага му сложи едно: "Да" в погледа. Блещукаше там потвърждението, но все тая. А после му разказах за Етгар Керет и хумуса и как съм се зарекъл следващия път като идва в нашата стна, да направя хумус специално за него, да му падна на колене, да сведа смирено глава и да му го връча в бяла японска чиния, която е сложена на червена възглавничка.

И когато Етгар Керет ми казе, че хумусът ми е превъзходен (нещо, което и без това знам, защото и аз здравата набивам нахут в най-различни форми), да ревна като дете от соца, което е получило Конструктор номер 8 или чисто ново Балканче.

А когато публиката влизаше в книжарницата и питаше: ще ни готвиш ли? Аз убедено отговарях:

- Да!

А после посочвах четирите си книжки и казвах:

- Поезията днес ни е пържена, леко е стара, щото стихосбирката е от 2012, ама тоя рибар Иван Димитров няма по-нова. Мързелива работа. Пиесите ги задушаваме с масълце на бавен огън. Романите ги правим на салати, че романите по принцип са прекалено велики и големи книги, а трябва да си щадим стомасите. А новата книга с разкази днес е десертът. По тайна рецепта.

И така нататък...

Следва Асеновград...

Униформата остана във Варна, но пичът (тоя, бъдещият готвач) се смили над мен и ми подари готварската шапка. Ех, отново намазах. Кеф, кеф, кеф!