На майка ми

Мъртвите живеят в нас.
Всеки ден.
Чрез паметта ни.
Чрез действията ни.
Чрез мислите ни.


Честита Задушница!

Позволявам си да публикувам посвещението на втория си роман "Софийски дует", защото то е свързано с този празник.

На майка ми,
която в последните три години
ме питаше средно по два пъти седмично
кога ще публикувам най-сетне романа
и накрая не успя да го дочака.
Тя беше винаги притеснително
положително настроена към всичко,
което публикувах и сега е в приятната
компания на Кърт Вонегът, Реймънд Чандлър,
Джек Лондон (да, мамо, кълна се в костенурките
на Тасман, ти си истински мъж), Агата Кристи,
Джеръм К. Джеръм и всички други останали нейни
любими писатели… И със сигурност им надува
главите колко добре пиша, което ме кара
за пореден път (ако може и окончателно)
да искам да потъна в земята. А някой ден,
когато и аз се озова там горе и пак се срещнем,
тя ще ме погледне разочаровано, ще се усмихне
и ще каже:
- Разочарована съм от теб, Ивче!
Как можа да издадеш толкова книги
и поне една Нобелова награда да не вземеш?
Мамо, ти винаги ще си в мен.
Ти винаги ще живееш в книгите ми.
(Колкото и малко и незначително
да е това в сравнение с отсъствието ти.)