"Не ме докосвай" и смелостта да се гмуркаш в дълбокото

Все по-рядко се чувствам разкъртен от филм. Но след като гледах "Не ме докосвай" тази вечер, имах нужда да повървя, да пообщувам с филма, който остана в главата ми. Преди филма не знаех какво да очаквам - приятелите ми или препоръчваха да го гледам, или едва бяха дочакали до края, а някои направо си бяха излезли.

Това е филм, който или ще любиш, или ще мразиш. Филм, чиято основна тема (според лаишкото ми мнение) е отчуждението на съвременния човек. Отчуждение, обгърнало съществуването му до такава степен, че се превръща в отчуждение от тялото. Отчуждение от духа. Отчуждение от Другия.

Контактът с Другия става все по-опосредстван, все по-недиректен, все повече минава през някаква медия, през дигиталното. Физическото се превръща в изчезващ вид, Общуването не преминава през свободния въздух, разполагащ се между две човешки съества.

Дори при личната среща очи в очи, тяло до тяло, въздухът се превръща в бариера, в гранична територия, охранявана от войниците на натрупванията, на комплексите, на сянката, която замества Азът, когато той е немощен и слаб.

Състоянието на освобождение е трудно, но постижимо, ако човекът се бори, ако крачка по крачка стъпва извън познатите му територии. Ако е смел и търсещ. Тогава е възможен катарзис и тялото и духът се връщат в изходното си положение - стават едно неразделно цяло, а не две половини, които мъчно си съжителстват, които си вдигат скандали, които се пробождат един-друг с ножовете на взаимното си недоволсто и чувство за неосъщественост.

Много хора ще останат с впечатлението, че във филма липсва история, че той е безмензурен. Че е отблъскващ и грозен. Но както се казва в "Не ме докосвай", бинарната опозиция между доброто и злото не присъства в природата. Доброто е зло и злото е добро. Красивото е грозно и грозното е красиво.

Това е един филм, който търси. Който не се страхува. Който се гмурка в дълбокото, въпреки че съзнаването на опасността, че може да се удави. Един смел филм.

Относно Валери Симеонов

Мога ли и аз да кажа нещо за Валери Симеонов, защото се зачетох в изказванията му с голямо закъснение и ми кипна!

С две думи... Може ли след повече от 25 години преход някак да бъде прекъсната вълната от политици с видимо ментални отклонения. С едно нечовешко мислене, в което личното АЗ представлява най-голямата ценност в съмнителния Космос, наречен България.

Може ли да реформираме българските политици по някакъв начин? Молба ли да подадем някъде? Какво да направим? Как да научиш нолкова безочливи и арогантни типове (не бих ги нарекъл човешки същества), че когато си политик, ти си публична личност и твоето говорене не може да бъде на ниво "селски бек". То дори да беше на селски бек, щяхме да сме цъфнали и вързали - това е говорене на свиня, която претендира, че е човек, защото някой учен й е обяснил, че свинското сърце е много сходно с човешкото.

Как да стане тая реформа? Как да свикнат "политиците български" (които нито са политици, нито са български), че има нещо наречено политическа отговорност и когато се накендзаш в ефир, трябва да си подадеш оставката. А не да чакаш някой да ти я иска и да обясняваш, че не са те разбрали.
Валери, миличък. Разбрахме те. Проблемът е, че "политиците" си отглеждат население от тамагочита (с вградени мелодийки на чалга парчета), и критическата маса сме прекалено малко. Още повече, че се напатихме от протести през последните години. И се поотчаяхме, че с протести може да се задвижи нещо. Защото вие просто сте безочливи, самовлюбени, разпищолени, опростачени, неграмотни, неадекватни същества, в които (повтарям) няма нищо човешко.

Оттук-насетне какво ще стане? Нищо... В момента масата е малко, а дори да е голяма, видяхме, че могат да се вдигат и контрапротести. Просто "политиците" се правят, че не забелязват. И единствено партиите-майки могат да ги отзовават, не и гражданите.
А ако това правителство наистина се крепи на Валери, тогава, пфу... Няма да коментирам, защото ме е гнус!

Смъртоносна почивка

Един текст, публикуван в Една седмица в София. Това е нередактираната версия.

Ако още си в София и се колебаеш дали да отпрашиш към морето, помисли си добре. Като заклет столичанин си наясно с опасностите, които дебнат невинния гражданин на всеки ъгъл: откачените шофьори, побоищата в Студентски град, футболните агитки и прочие. Наясно ли си обаче какво може да ти се случи на морето? Предлагаме ти няколко смъртоносни сценария.

Удавянето е най-баналният начин да умреш на морето. Спасителите на много места са под всякаква критика и най-вероятно докато ти отчаяно махаш с ръце, те ще се опитват да свалят някоя пищна блондинка по монокини. И все пак ако видиш червен флаг, в никакъв случай не влизай да се къпеш. Бъди особено бдителен на неохраняемите плажове. Пичовете, които се пекат по цял ден може да ти се виждат здравеняци, но нямаш никаква представа колко д

обре плуват и дали биха могли да те извадят, ако течението те завлече нанякъде. Никога няма да забравим как гардовете от дискотека Хелп (вероятно това са викали и жертвите) в Несебър пребиха до смърт шведски турист преди две години. Гардовете твърдят, че просто ако някой им се хвърли, се защитават. Затова в близост до тях не прави резки движения. В никакъв случай не се опитвай да ги докоснеш с ръка, не крещи силно, за да не си помислят нещо погрешно. Всъщност най-добре избягвай всякакъв контакт с тях. Ако в компанията ти има чужденец, подхвърляй високо по някоя българска дума, когато минаваш покрай тях. За гардовете по морето чужденците са това, което е червеният цвят за биковете.

Пиенето рядко убива само по себе си. Тази година обаче осемнайсет годишен немски турист в „Слънчев бряг” се натряскал, гонил се с приятели в коридорите на хотела и преминал през стъклото на една врата. Част от стъклото се забило в гръкляна му и малко по-късно той починал от обилната кръвозагуба. Това, ще кажеш, може да ти се случи навсякъде. Донякъде си прав, но не забравяй, че по принцип в София си умерен с алкохола, но когато се озовеш на морето, ти се отваря глътка и си способен да надхвърлиш себе си.

Подозираш, че ако мируваш на плажа и не мърдаш много-много, ще си в безопасност, но дълбоко се лъжеш. Изведнъж се появяват облаци, разразява се буря и те удря мълния. Обзет си от вълна скептицизъм, но това е само защото досега не си разбрал, че в средата на юли това се случи с една млада жена на „Слънчев бряг”.

Настанил си се в лъскав хотел и отиваш на обяд в хотелския ресторант. За късмет (поне в конкретния случай) не ставаш жертва на хранително отравяне, но решаваш да изпиеш чаша вино. Сервитьорката, фолк мадама от някое близко село, ти предлага червено и бяло вино. Ти поръчваш чаша каберне. Тя гледа недоумяващо и отговаря, че предлагат само червено и бяло вино. Мозъкът ти се пръсва от справедливо възмущение.

Е, всичко това се отнася за големите курорти. Ако се чупиш на някой закътан плаж, няма какво чак толкова да ти се случи, нали? Спокойно, преди няколко седмици едно момче беше застреляно на Иракли. Причината? Опънало си палатката до откачен военен, който настоявал, че мястото си е негово. Военният твърдо негодувал срещу нежелания съсед, толкова твърдо, че го прострелял в гърдите. Затова като отидеш на подобен плаж ставаш параноичен, започваш да се оглеждаш панически: във всеки джоб може да има нож, във всяка палатка – пистолет. За съжаление това не е соц лозунг и оръжията няма да бъдат употребени в борбата срещу империализма, а най-вероятно срещу теб. Животът е несправедлив, смъртта също.

Отбягваш Иракли и се настаняваш на плаж, на който има пет човека на кръст. Пристъпваш внимателно в морето и когато водата стигне до кръста ти, спираш. Тази дълбочина е напълно безобидна. Излягаш се във водата в продължение на пет минути. Междувременно към теб се приближава медуза. Няма как да знаеш, че това е Physalia physalis, чието опарване може да доведе до спиране на сърцето. Днес е твоят ден и се отърваваш със силно опарване. Дали ще имаш този късмет и следващия път? Не, не искаш да стъпваш на никакви плажове.

Запътваш се към Камен бряг, където плаж няма, но има море. Смееш се истерично – успял си да избягаш от скритите капани по морето и след седмица ще се върнеш жив и здрав в София. Вечерта, леко подпийнал, се разхождаш с широка усмивка и без да искаш се запътваш към морето. Последвалото свободно падане от високо и нежния допир със скалите долу най-накрая успява да те довърши. И това ако не е добра новина – никакво море за теб повече!

P.S. След като прочиташ тази статия се отказваш от всякакво море. Два дни по-късно те обзема носталгия, запътваш се към банята, където изсипваш три лъжици сол в един голям леген. Повдигайки легена, за да си направиш плаж на балкона, разсипваш малко вода, подхлъзваш се и си удряш главата в мивката. Лежиш на пода, потънал в черни мисли. Шит, копеле, покрай приказките за морето съвсем забрави, че банята е най-опасното място у дома.

Животът ни е поп-фолк

Качваме се на втория етаж на Гьоте Институт, за да посетим новата изложба на Аделина Попнеделева „Градски мотиви”, която е част от Минифестивала за социалистическото минало "Отвъд омразата, отвъд носталгията".” Първоначално впечатление: снимки на графити, свързани по някакъв начин със соц миналото. Нищо особено, но в този момент забелязваме четирите телевизора и решаваме да хвърлим едно око на видеото. Чудесна идея, тъй като видеото Fresh е ядрото на изложбата и представя целия кич и цинизъм на нашето време. Филмчето представлява четиригодишното (проследено чрез четири интервюта в периода 2005-2009) развитие на българин, чиито девиз е „Да се видя в очите на другите.” Видеото е пълно с бисери от сорта на: „Мисля, че ще стана по-хубав с още два ланеца” (смях), „Искам цял живот да се занимавам с далавери” и „Дънките ме кефят, щото на тях пише Diesel”. Да прибавим към това и амбициозни, вероятно вече осъществени, проекти за палто от питон и материализирани мечти за скъпа кола с лесно запомнящ се номер, заради която да могат да те поздравят с „Тигре, тигре” в БИАД. Да, животът ни е поп-фолк, а понякога (защо ли?) София ни се струва най-голямото село. Добре, че е Анелия Попнеделева, за да ни го припомни.

В началото бе разказът

В дните около премиерата на „Странният случай с Бенджамин Бътън” почти всеки може да ти каже, че филмът с 13 номинации за Оскар е базиран на разказ на Скот Фицджералд. Нека обаче си припомним и другите филми от тази категория. Не е тайна, че литературата и киното често си сътрудничат. Най-честата практика е екранизирането на романи. Докато при екранизирането на роман във филм неизбежно се получава съперничество между първообраза и крайния резултат, при филмирането на разказите нещата стоят другояче, защото кратката история трябва да бъде доразвита от сценаристите. Историята показва, че в този процес могат да възникнат и... нови романи. Годината е 1968-ма и на голям екран излиза една от най-известните научни фантастики: 2001: Космическа Одисея на Стенли Кубрик. Мнозина свързват филма с едноименната книга на Артър Кларк. И те наистина са свързани! Истината обаче е, че без филма книгата не би съществувала. Воден от желанието си да снима фантастика, Кубрик се свързва с младият, но вече известен писател Артър Кларк през 1964-та с предложението да напише сценарии. Кларк решава да използва за начало на филма разказа си „Стражът”. В него космическа експедиция до Луната открива странен предмет, наречен Монолитът, който внезапно излъчва сигнал към звездите. Режисьорът и писателят работят заедно върху сценария, който завършват през 1965-а. В процеса на писането става ясно, че филмът ще бъде последван от роман. Двамата взимат решение във финалните надписи на филма да пише Кубрик и Кларк, а под заглавието на романа – Кларк и Кубрик. Впоследствие само първото става факт. По-късно Кларк признава, че в интерес на истината романът би трябвало да е на Кларк и Кубрик. Но вероятно Кубрик е останал щастлив от стечението на обстоятелствата, тъй като романът не му допада. Според него книгата разкрива прекалено от сюжета на филма, казва прекалено много неща, които самият той е предпочитал да останат неизказани. С името на Кубрик е свързан и Изкуствен интелект, въпреки че проектът на Кубрик е преодстъпен на Стивън Спилбърг. В началото на фантастиката се мъдри разказ от едва седем страници на Брайън Олдис за майка, чието момче е болно и тя иска да има момче-робот, а то се опитва да я накара да го обикне като истинско дете. Кубрик купува историята, виждайки в нея възможност за съвременна научнофантастична приказка. Сценарият минава през ръцете на оригиналния автор Брайът Олдис, който е уволнен в края на 80-те поради творчески различия. След него Боб Шоу поема задачата едва за 6 седмици, но се отказва, защото не издържа на ритъма на Кубрик. Така задачата е възложена на писателя Йън Уотсън. Той издържа цели девет месеца. Кубрик му описва проекта като „авантюристична роботна версия на Пинокио”. Двамата се хващат сериозно и разработват няколко варианта за развитието на историята. Кубрик обаче не е съвсем доволен от действието, в което „момченцето и мечето се мотаеха насам-натам и детето повтаряше: “Искам да бъда истиско момче!”” и твърди, че се нуждаят от персонаж, който да им помогне. Така се ражда образът на сексробота Джо. Когато чува за идеята, Кубрик не е убеден, че това е решението, но накрая, прочитайки готовите сцени, въздъхва: „Окей, загубихме детския пазар, но какво от това, по дяволите?!” Крайният резултат от тези 9 месеца са кратък роман от 100 страници, който съдържа цялата история. До смъртта си Кубрик така и не успява да се захване с филма, а след смъртта му проектът е прехвърлен на Спилбърг, който сам написва сценария по 100-те страници на Уотсън. Така стигаме до Специален доклад на Спилбълг, който е по разказ на фантаста Филип К. Дик със същото име. В продължение на 6 години във Вашингтон, Колумбия не са извършвани убийства, благодарение на технология, чрез която убийствата се предсказват, а убийците биват залавяни преди извършването на престъплението. Всичко изглежда перфектно, докато шефът на отдела за предотвратяване на престъпления е обвинен в убийство, което ще извърши след 36 часа. Всъщност Филип К. Дик може би е шампионът по филмирани разкази. Първоначално този разказ бил подготвен за продължение на друга адаптация по Филип К. Дик – Зов за завръщане с Арнолд Шварценегер. В този вариант действието се развивало на Марс, а главният герой бил персонажа на Шварценегер. Този проект не видял бял свят и по-късно от сценария били премахнати елементите от Зов за завръщане. В крайна сметка и този вариант отпаднал и през 1997-ма сценарият по разказа бил написан отново, а през 1998- ма към проекта се присъединили Спилбърг и Том Круз. Разкази на Филип К. Дък стоят и зад филмите Писъци (по разказът Втората разновидност) и излезлият през 2007-ма Следващ (Next), който е базиран по-слабо върху разказ на Дик. Култовият Мементо на Кристофър Нолан, в който главният герой, Леонард Шелби, страда от загуба на краткотрайната памет и издирва убиеца на жена си, е адаптиран по разказ на не кой да е, а на брата на режисьора – Джонатан Нолан. Идеята за разказа хрумва на писателя по време на курс по обща психология в Университета Джорджтаун. През юни, 1996-а двамата братя пътуват с кола от Чикаго към Лос Анджелис, когато Джонатан споделя идеята за разказ и, че от нея може да излезе добър филм. Кристофър Нолан е ентусизиран и моли брат си да му изпрати ръкописа. Два месеца по-късно на Кристофър Нолан му хрумва да разкаже историята отзад напред и започва да работи по сценария. В същото време Джонатан пише разказа и двамата братя изпращат един на друг ръкописите си. Крайните резултати са различни, както и имената на главните герои. Но това няма значение, защото през 1997-ма приятелката на Кристофър показва сценария на изпълнителния директор на Newmarket Films, който нарича това „може би най-оригиналния сценарии, който някога съм виждал” и скоро осигурява бюджет от 4,5 млн. долара за неговото заснемане. В основата на един от шедьоврите на американското независимо кино от средата на 90-те - Дим на Уейн Уонг – стои разказът на Пол Остър Коледната история на Оги Рен. Сценарият е написан от самият Пол Остър в типично негов стил – историите на различни обикновени хора, един от които е писател, се преплитат до неузнаваемост. Сюжетът на се върти около магазин за цигари, чиито собственик е Оги Рен и съдбите на клиента му – писателят Пол Бенджамин, който е изгубил жена след престрелка и работещият за малко в магазина Томас Коул, млад афроамериканец, открил наскоро баща си. Филмът свършва именно с историята, която Оги Рен споделя с писателя Пол Бенджамин, за да тя се превърне в разказ на Бенджамин за Ню Йорк Таймс. От българска страна тук трябва да бъде сложен един от най-големите ни филми – „Козият рог” на Методи Андонов по едноименния разказ на Николай Хайтов. Авторът твърди, че е научил историята от монах, изгонен от Кукленския манастир, намиращ се на няколко километра от родното му село Яворово. А в Куклен и днес разказват историята за хайдутката Мария, която била изнасилена от турците и след това полудяла. Преди баща й да умре, той се изповядва в манастира и разказва историята с козия рог. Методи Андонов настоявал да се направи филм по разказа и Хайтов написал сценария.

заразни болести в илюстрации

Не се случва често да приемаме заразните болести като поле за креативна изява. Болестите са кофти работа, обикновено и рекламите на лекарства не са кой знае какво. А и темата е неприятна за повечето хора, с изключение на хипохондриците. Когато става дума за образователни плакати за заразни болести обаче, става интересно. Особено ако става дума за международни плакати от 30-те насам. Над двайсет подобни постера са представени на изложбата An Iconography of Contagion (Илюстрация на заразната болест) в Националната академия на науките, Вашингтон, като изложбата продължава до деветнайсти декември.

В епоха на страховити епидемии от заразни болести като туберкулоза, малария, сифилис, а по-късно и СПИН, визуалното изкуство навлиза в областта на общественото здравеопазване с цел да грабне публичното внимание чрез постери, флаери и филми. Вдъхновени оят продукцията на масмедиите, здравните кампании представят заразните болести по нов начин, използвайки модернистична естетика, цветови абстракции, изкривяване на перспективата, драматично осветление и други визуални стратегии. Кампанията се насочва към рекламата по билбордове, месечни списания, таблоиди, анимации, Холивуд, а след време и към телевизията.

Разбира се, всеки постер е свързан с определен исторически и културен момент, с отделна кампания, институция. Така има плакати, които в днешно време биха шокирали представителите на нежния пол със засилените си анти-женски послания, свързани с борбата със сифилиса например. Срещат се и расистки концепции като плакат на малариен комар с дръпнати очи. Това може да ни се стори не особено етично, ако нямаме представа за историческия контекст на конкретната илюстрация, в случая свързан с бушуващата по онова време Световна Война и основния враг на американците – японците. Затова и когато разглеждаме подобна изложба единственото, което ни остава, е да забравим за предубежденията си и да се гмурнем в чистия визуален образ.

Това мнение поддържа и кураторът на изложбата, Michael Sappol, според когото освен друго плакатите са свързани и с удоволствието от изображението. Той допълва шеговито, че на изложбата има „ някои много секси, шарени, закачливи плакати за много сериозни болести.”

Като заключение сме длъжни да признаем и завистта, която ни обзе. Няма ли подобни неща и в България? И дали някой не трябва целенасочено да се разрови в архивите, за да открие топлата вода? Засега не ни остава друго, освен да се заредим с търпение и да се надяваме, че то ще си заслужава.

1944г. По време на войната кампаниите, насочени мухите, като преносители на зарази, свързват насекомите с дезинтерията и други заразни заболявания.

1940г. Плакатът е създаден през Втората световна война с цел да предупреди войниците за опасността от случайния секс. Подобни постери са адресирани към мъжете и представят леките жени като източник на зарази.

1945г. Човешка фигура, направена от вестникарски изрезки за фалшиви лекарства венерически болести държи лъжица с лекарство. Неверните реклами на нелицензирани и неподходящи лекарства са голям проблем в борбата със заразните болести.

1945г. Кампаниите по време на Втората световна война често свързват японските врагове с пренасящите зарази комари и мухи. На плаката малариен комар е представен чрез чертите на стереотипния японски враг, а на крилата му се вижда изгряващото слънце от униформите на военните от високите рангове.

Bunny Boy или новото турне на The Residents

Което скоро ни заобикаля, минавайки през Гърция, Македония и Сърбия. The Residents не са като другите. Не само, защото съществуват вече почти 40 години и имат зад гърба си внушителната цифра от 60 албума, купчина клипове и 10 DVD-та. Характерният почерк на групата е зашеметяващо съчетаване на звук и визия, което придава уникална атмосфера при концертните им изпълнения. Когато излизат пред публика, The Residents използват всички възможни средства (костюми, маски, осветление, сценография), за да шокират публиката. Върхът в това отношение достигат на турнето си The Mole Show от 1981-ва, в което за първи път излизат в иконичния си вид – със смокинги и маски-главите във формата на очи, върху които са нахлупени цилиндри. Впоследствие тези костюми стават запазената им марка. В музикално отношение The Residents обичат да се заиграват със съвременната музика. През 1976, например, те издават албума The Third Reich 'n Roll (Рокендрол от Третия Райх). Вторият им официален албум е пародия на поп музиката и рекламите от 60-те, но в него се развива и темата за Хитлер. В The Commercial Album (Комерсиалният албум) от 1980-а те опростяват структурата на средностатистическата комерсиална поп песен и я редуцират във времетраене от 60 секунди. Албумът съдържа 40 такива песни. През 90-те групата се насочва към компютърните технологии, за да стигнем до настоящия проект на групата Bunny Boy. Албумът излезе на 1-ви септември тази година. По него е направена и поредица клипове, които са качени в YouTube. Едноименното турне стартира през октомври и в средата на ноември ще мине през Гърция, Македония и Сърбия. Друг интересен факт за авангардните музиканти е проблемната им идентичност. Поради желанието на The Residents да запазят анонимност, историята на групата не може да бъде разказана в цялостен вариант. Те почти никога не дават интервюта, а когато го правят, остават в сянка. Техните участия и проекти са движени от екипът, известен като The Cryptic Corporation. Тъй като той е връзката им с външния свят, се появяват спекулации, че именно този екип е групата. Както и да е – тези слухове не са потвърдени, а единственият източник на информация за групата остават техните записи и уникалните шоута, които правят. Така че, ако искате да узнаете повече за The Residents, просто ги гледайте на живо. За съжаление те ще заобиколят България, както често и други групи правят, най-вероятно защото не се е намерил смелчагата, който да ги покани, но това не може да ни попречи да посетим съседите, за да изкараме една вечер с The Residents. 15-ти ноември – Солун (Гърция), Principal Club 16-ти ноември – Атина (Гърция), Pallas Theater 17-ти ноември – Скопие (Македония), Macedonian Opera 18-ти ноември – Белград (Сърбия), Dom Omladine