Хора, какво да ги правиш

Новороденото ревва, защото много иска да се върне обратно в утробата. Пълзящото бебе плаче от безсилие – има огромна нужда да проходи, а още никак не му се получава. Проходилото дете се отегчава до смърт от баба си и мечтае да тръгне на детска градина, за да си играе с други деца. Детето в детската градина въздиша тежко: само да започне училище и да се свърши с ужаса на детската градина. Ученикът няма  търпение да стане студент, честно казано по-глупаво нещо от училището няма на тоя свят. Студентът брои дните до дипломирането си, тъй като университетът му е втръснал до болка и иска да си намери истинска работа и да заживее истински живот. Младият работещ мъж бленува да се ожени, понеже живее ли се само с едната работа? Наскоро ожененият чака да се роди първородното му дете, че бива ли така с жена без дете, но нещо се бавят със зачеването. Бащата на средна възраст безспорно и безпрекословно обича децата си, но вече ги чака да поотраснат, за да отново придобие поне частично усещане за самостоятелност и да си поживее малко. Застаряващият мъж живее за уикендите, в които се вижда с вече порасналите си деца и с умиление си спомня времето, когато са се виждали ежедневно. Мъжът пред пенсия не вижда вече никакъв смисъл в работата и кротко чака пенсия, за да види и той какво е живот, че цял живот не е спрял да работи. Пенсионерът се надява само да е здрав и бабата да е жива по-дълго време, друго не му е останало, ако не броим най-важното – внуците. Пенсионираният вдовец вече се е наживял и само чака да се свърши тая работа с живота, ама си трае пред децата и внуците – да не ги притеснява. Умиращият вдовец лежи на смъртно легло и всичко дава само и само да поживее още малко, няколко минутки, колкото там му отпуснат. Само мъртвецът си лежи блажено в ковчега и нито иска нещо, нито се терзае и май е доволен от положението. А спокойната застинала усмивка на лицето му сякаш казва: „Хората все нещо гонят, все нещо са недоволни, все нещо чакат. Пълни идиоти, така да се каже! Какво да ги правиш?”