ВСЕКИДНЕВИЕТО МЕ ПОГЛЪЩАШЕ. Макар
и монотонно, то не беше толкова неприятно, колкото ми се струваше отначало. През дългите дни бездействие
се грижеха главите ни да бъдат порядъчно замаяни и на нас в никакъв случай не ни
беше скучно. Кажете ми, има ли нещо лошо в това? Единствено ми тежеше, че не
можех да пътувам, и планирах бъдещите си пътешествия през следващото лято:
планини, морета и малко Турция за разнообразие.
За развлечение
напредвах с хитовия наркомански сериал. С дните произвеждах нови и нови
истории. Друсах се виртуално: из подлези и надлези, във входове и паркове, по
тротоари, в трамваи и автобуси, във вагони на влакове, Стара и Нова Загора,
Чирпан, села, градове, дворове, хижи, колиби, фабрики, складове, гари, хамбари. Веднъж
се напих и надрусах и безжизненото ми тяло се строполи на релсите отпуснато и
неуправляемо. Малко оставаше то да бъде прегазено от влака, но събрах сили и се
дръпнах навреме. Влакът мина покрай мен, а аз се въргалях в чакъла до релсите и
се смеех като обезумял под въздействие на адреналина. Сблъсквах се и с
полицията, която ме дебнеше, както дебнеше всеки в тежките времена след
отмяната на закона за дозата, но аз бях изобретателен и куките нямаха шанс.
Имаше вечери, в
които утихвах. След лекции се прибирах в гарсониерата, която поделяхме с двама
приятели. Те ме посрещаха топло. Лежаха на празния под, тъй като не разполагахме
с мебели, но имахме безброй одеяла и ги постилахме където пожелаехме. Светлината
идваше от нощни лампи на пода, увити в хартия и шалове. Присъединявах се към
тях, поемайки диханията на горящия хероин и се отпусках.
Често бях отритван
от обществото, ама бях свикнал с това и ми беше все тая. То пък едно общество,
си казвах, каквото и да ми се беше случило. Бях напълно спокоен и отдаден на
наркоманската си съдба. Нищо не можеше да ме спре, дори когато ми се нахвърляха,
ритаха, псуваха и плюеха върху мен, аз се смеех. Смеех се и когато за пореден
път крачех по улиците с разбита уста или нос. Попивах кръвта с ръкав,
подсмърчах и плюнките, които хвърлях на тротоара, бяха червени. Не можех да си
обясня как след едно наистина внушително количество подобни преживявания устата
ми разполагаше с всичките си зъби. Като дете ме обхващаше параноя, че зъбите ми
ще изпопадат. Сънувах кошмари, в които ги изплювах и плачех. Животът без зъби
ми се струваше жесток, защото светът е създаден за красивите. Как тогава щях да
живея без зъби? С времето осъзнах, че това е суета. И винаги когато си спомнях отминалите
детски кошмари, в съзнанието ми изплуваха зъбите на Тома Марков.
Усмивката на Тома
Марков е не само красива, тя е поезия в най-чистия й вид! Не твърдя, че той е добър
човек, или нещо подобно – добрите хора сравнително рядко пишат добра поезия. То
и добрата поезия никога не е добра изцяло. Поезията е белязана от възходи и
спадове, а е и субективна. Това, което се харесва на едни, не допада на други. Добра
поезия е тази, няколко стиха от която те изкъртват и те обръщат с кожата
навътре и тъй като вътре е топло, оттам идва онова парещо чувство в областта на
корема. Тези няколко стиха на Тома Марков са липсващите му зъби. Почти никой не
забелязва, че на мястото на два от горните му зъби са се настанили последните
четири стиха от неговата поема за зимата, а до тях е определението му за блуса.
Ако го познавах отблизо, щях да знам с точност разпределението на неговите размазващи
стихове из устната му кухина, но не го познавах, само бях присъствал на негови
четения.
Понякога, без да
се налага да я призовавам с песен като Димитър Воев, госпожа Нещастие
придобиваше власт над мен. Бяха ми пукали ребрата, веднъж успяха да счупят две
от тях. Всички бяха замръзнали на местата си, когато разказвах:
- Зимата е люта
като чушка. Дори усмивките на хората навън се пукат от студ. При температура от
около минус двайсет градуса оставам без квартира и не успявам да се свържа с
никого. Намъквам се в топлия вход на малка кооперация в центъра и разбивам едно
от мазетата. Там се сгушвам до тръбите на парното. Изкарвам вечерта царски. Вечерям
хляб и майонеза, които съм купил по пътя, и дълго ровичкам из кашоните в
мазето, докато намеря старо, но читаво одеяло. Унасям се бързо, толкова съм
изморен, че не сънувам, а на сутринта ме сбарва собственикът. Привърженик на бодибилдинга,
той се постарава да запомня престоя с нечовешкия бой, който ми хвърля. Размяташе
ме както си искаше, а след това ме накара да изпълзя навън. Много държеше да не
ми помага, аз и не изгарях от желание да ме докосва. “Наркоман шибан! Ще ме
запомниш ли, а? Дано си ме запомнил, щото ако те видя отново наоколо, няма да
ти се размине толкова леко, гадино! Гнидо такава!”
Леко ли? На мен
въобще не ми се било разминало леко. Вървял съм по снега и съм оставял след себе
си кървава диря. “Къде остана българското гостоприемство?”, съм се питал със
заслужена ярост. Пълзял съм без посока, без цел.
- Какво щях да
правя в някоя болница?
- Наистина – прекъсна
ме Боян, - болниците не са оферта в подобни случаи. Трябват приятели, а те
взеха да липсват.
Накрая съм се
строполил на земята. Тогава стара жена минала покрай мен и ме приютила за два
дни в къщата си.
Такива истории се
раждаха от моята изпълнена с вдъхновение уста.
Няма коментари:
Публикуване на коментар