ЖИВОТЪТ КАТО ЛИПСВАЩА ЛЪЖИЦА - 47

В НАЧАЛОТО НА ДРУГАТА СЕДМИЦА СЕ СЛУЧИ НЕЩО НЕОБИЧАЙНО.

След сутрешната доза MST се намирах в леглото, където, увит в оранжево одеяло, се унасях от периодичното радиоприпукване. В събота нашите донесоха стар касетофон, който не ползвахме от години. Вътре открихме забравена касетка на Red Hot Chili Peppers, върху която бях записал неделната радиопиеса по радио „Христо Ботев”. Слушах радиопиеса на български за втори път в живота си, първия път чух една на Радичков, но този път ставаше дума за съвременна българска драматургия. Пиесата беше камерна и в нея се разказваше за един наркоман, който иска да откаже дрогата и се затваря при свой приятел. Това не действаше, защото на него все още му се друсаше, и той реши, че трябва да се заеме с нещо, но беше твърде несериозен за каквото и да било. Затова реши да се влюби.

Някъде тук задрямах и се събудих чак към единайсет. Боян не беше в стаята, въпреки че по-рано ми правеше компания и се забавлявахме с факта, че главният герой в пиесата, този който се опитваше да откаже хероина, също се казваше Боян. Вдигнах се тежко и погледнах през прозореца. Вън валеше сняг, единственият сняг през онази зима. Измъкнах се от стаята.

Другите се бяха събрали в почти пълен състав. Веднага забелязах, че са неспокойни. Шушукаха си и се подбутваха един друг.

Разтърках очи и попитах:

- Какво има?

Боян ми побутна един пластмасов стол и се присъединих към разговора.

- Пристигна нов – каза Станислав.

- И веднага се покри – допълни Менсъна. – Отиде си в стаята и не се е мяркал.

- Все някога ще се появи, нали?

Станислав ме погледна и заклати глава.

- Не е това. Самият той изглежда малко, как да кажа...

- Кофти човек – каза Боян.

- Кофти човек!?

- Като го видиш, и веднага разбираш, че нещо не е наред.

Но той не се появи цял час, а когато го направи, всички бяха превъзбудени.

- Здравейте, момчета. Иван се казвам. Как я карате тук?

В общ глас отвърнахме, че я караме някак си.

Беше нахлупил на главата си рибарска шапка. Усмивката не слизаше от лицето му.

- Не изглеждате добре.

- Ти нас не ни мисли – каза Боян. – Гледай себе си.

Имаше ли какво да гледа? Беше хилав и блед, около трийсетгодишен, с мазна коса и криви зъби.

- Немате какво да правите, нали? – закръжиха из стаята малките му хищни очички.

- Напротив, имаме. Ти защо реши така? – ако някога съм чувал троснат глас, то това беше този на Боян.

- Така ми се стори!

- Не бързай да си правиш изводи. А ти какво търсиш тук?

- Как какво? Дошъл съм да се откажем. Може би и за друго...

С последните думи той ни застреля до един, все едно се намирахме в американско училище, а той беше поредното откачило хлапе психопат с автомат в ръка. За какво друго можеше да дойде човек тук, освен за да се лекува?

Боян продължаваше да играе ролята на парламентьор.

- За друго?! Ние сме тук за едно. Казвай веднага защо си тук!

Но Иван не каза. С обещанието да ни даде отговор по-късно той се оттегли в стаята си и остана там, докато не дойде време за обяд.