петък, септември 11, 2015

ЖИВОТЪТ КАТО ЛИПСВАЩА ЛЪЖИЦА - 31

НА ДРУГАТА СУТРИН НАШИТЕ НОСЕХА СЪС СЕБЕ СИ ВРЯВА. Те нахлуха с бързи, нервни крачки в спокойствието на болничната стая. В устрема си баща ми за малко щеше да бутне Росен, който за пореден път подскачаше към телевизора. Той ме изяждаше с поглед и сблъсъкът изглеждаше сигурен, когато Росен ловко отскочи встрани. Баща ми дори не го забеляза, а може би трябваше да му се извини, но когато човек е гневен, няма място за извинения. Росен невъзмутимо се изправи, добра се до телевизора и се върна в леглото, след като спря избора си на документален филм за тигровите акули по Animal Planet.
Баща ми беше целият почервенял – един същински Дон Домат. Отвсякъде личеше, че е набрал цветисти чувства към моята персона. Нямах място за отстъпление. Къде можех да се скрия освен в надеждата, че няма да стигне по-далеч от оралните грубости, на които беше способен? До онзи момент рядко бях отправял молитви нагоре. Не си падах по религиите, пък и бях чувал, че единственият християнин е умрял на кръста. В онзи момент обаче отправих към небесата отчаяна молба да избегна по-сериозен конфликт с баща си. Нямах сили и желание дори за словесна битка, колкото и нетипично да беше това за мен.
На пръв поглед моят баща прие физическото ми състояние като нещо заслужено. Какво би могъл да очаква Никола, най-вероятно се питаше той, щом е поел по този път? Побоят не е нещо външно, вероятно продължаваше с разсъжденията, а следствие на това, което се е случило вътре в него. Щом си започнал да се превръщаш в боклук, нормално е да миришеш и да те изхвърлят в контейнера. Нямах представа какво реално мислеше той, възможно е да преувеличавам, но именно този вътрешен диалог си представях тогава, съдейки по вида му.
С майка ми беше другояче. Колкото и ядосана да изглеждаше тя, в нея се прокрадваха съмнения, дали не са прекалили. За разлика от баща ми, тя не се владееше добре и всичко това се изписа на лицето й. Не стигнахме ли твърде далеч? Виж го, миличкият, целият е в синини и бинтове. Сигурно го боли, а счупената челюст променя цялото му изражение. А ако бяхме поговорили с него още веднъж? Дали това нямаше да е по-правилно, говореше си тя.
Двамата още не бяха изрекли и дума, когато баща ми почувства този вътрешен монолог и се намръщи на майка ми. С това искаше да каже, че не е време за състрадание, дори при тази гледка, и че ако двамата наистина искат да ми помогнат, трябва да бъдат безмилостни.
Опитах се да ги изгледам осъдително. Да отправя своето тихо послание към тях: “Видяхте ли какво направихте? Доволни ли сте сега? А всичко можеше да се развие по друг начин... Това е толкова жестоко!” Исках да добавя в изпълнението си и щипка невинност, но не се получи. В тази битка бях лишен от най-вярното си оръжие – побоят ме бе лишил от усмивка. Без усмивка няма лице, казах си, тъкмо усмивката прави лицето. Трябваше да се примиря с тази форма на половинчато съществуване за период от две-три седмици.
Около минута се гледахме в пълно мълчание. Никой не смееше да вземе думата пръв, дори баща ми се беше стъписал. Всяка телевизия би предала репликите, които напираха да излязат от устата му с универсалното: ти-и-и-и-йт. Нека не забравяме, че отново ги бях преметнал. Бях дал дума да се оправя, а имах наглостта да продължавам да пея старата песен, която определено не беше хит на сезона.
Мълчанието, гъсто като каймак, започна да ми омръзва. С голямо усилие успях тихо да ги попитам защо се забавиха. Защо не дойдоха още вчера, когато докторът им съобщи какво е състоянието ми? Изречените думи бяха неуверени и трепереха – все едно бях онемял от месеци и сега връщах говора си. Имах чувството, че те скърцат като неотваряна от години таванска врата, докато напускат моите негостоприемни и отпуснати от болкоуспокояващи устни.
- Ти какво си мислиш бе, момченце? – изръмжа баща ми. Единствено присъствието на майка ми връзваше неговия език. В противен случай добре би ме нахапал с думи. – Че всеки път, когато направиш някаква нова простотия, ще търчим при теб? С тези неща се свърши, така да знаеш!
Майка ми плахо вметна за неотложния ангажимент, който ги възпрепятствал миналия ден, но беше ясно, че са искали да се чувствам зле, да съм гузен, без да имам възможност да избягам и така ми бяха оставили време за размисъл. Да лежа в леглото, да си повтарям колко кофти човек съм и да стигна до извода, че те са в пълното си право да не искат и да ме погледнат.
Разговорът беше неприятен и не продължи дълго. Бащата изсъска как за моето „оправяне” трябвало да бъдат взети по-драстичните мерки.
- Този път ще се наложи да влезеш в подходящо за целта заведение. Няма да се измъкнеш – каза той.
- Сам видя, че опитахме с добро, но поведението ти говори недвусмислено, че нямаш воля за каквото и да е. Щом не можем да ти помогнем, ще се лекуваш някъде, където ще си под постоянно наблюдение и където имат нужния опит.

Усъмних в необходимостта от помощ, но едва започнал с пледирането за невинност, те обърнаха гръб и отидоха да се консултират с лекаря. Останал сам, изследвах задълбочено неравностите по тавана. Росен беше заспал. Щяха да ме вкарат „някъде”. Каквото и да беше това „някъде”, звучеше прецакващо. 


Прочети следващия откъс утре точно в 9:00 сутринта.

Ако искаш да си купиш книгата в книжно тяло, пиши на ivandimitro@abv.bg

Няма коментари: