В ЕДНА ДУПКА МЕЖДУ ЛЕКЦИИТЕ около
две седмици по-късно не ми се четеше, нито хората, които се въртяха из
територията на университета, предизвикваха интерес у мен. След кратко есенно
влошаване на времето и няколко дъждовни дни небето беше чисто и като фен на
добрия стар въздух заех стол в кафето пред входа към Философския факултет. Там смучех
ментов чай и се опитвах да изхвърля мисълта за ром, която плуваше като рибка в
главата ми.
Нямаше кой да ме
разсее с налудничавите си разкази, Благо беше изчезнал, също и другите членове
на Клуба на вечните студенти. В университета обаче винаги се натъкваш на някой
и до мен изникна Николай. Познавахме се от пънкарските си години, което ще рече
отпреди пет, и отдавна не движехме в тези среди, но ни беше приятно да се
виждаме от дъжд на вятър. Когато се срещаш рядко със стар приятел, чрез
неговата промяна осъзнаваш своята. По стара традиция срещите ни минаваха под съпровода
на алкохол в най-различните му форми.
- Сега бачкам в
едно списание – повдигна бирата към устата си той.
- Списание?! Ти в
списание!
- И аз, но от времената,
когато ходехме по пънк концерти и протести, мина много време. Още мисля голяма
част от същите неща, но съм станал по-мек. Не че правя компромиси, нали, гледам
да се развивам.
- Прав си, важното
е човек да се движи напред.
Оттук разговорът
се насочи към общи познати, които бяхме загубили от поглед. Ники имаше обедна
почивка и с последователността на изкусен сериен убиец се опитваше да застреля
минутите й.
- Знаеш ли, защо
не отидем на Яга. Имаме още време, а ще е друго да седнем там. Малко ли време
сме откарали на Яга? – предложи той.
Пет минути
по-късно седяхме на паметника, а в шишенцата с мастика, които бяхме взели по
пътя, плуваха доволно количество кристали. Ники, току-що скъсал с гаджето си,
не беше в най-добрата си форма. С нея били заедно доста време, имали много общи
познати, ходели на едни и същи места, а сега не искали да се виждат и още било
трудно да открият баланса.
- Никога не съм
изкарвал толкова дълго с жена. Това наистина беше нещо специално, но свърши и
сега се чувствам по-самотен от всякога. Раздялата ни беше логична, връзката ни
куцаше от няколко месеца и вече си пречехме, но все пак има нещо сбъркано.
Облекчение и тъга в същото време. Защото ако при всичко, което изживяхме с нея
за цялото това време, нещата не се получиха, не виждам с коя ще се получат.
Ники се чувстваше объркан.
Ако ме попитате дали се сещам за други объркани хора, бих отвърнал, че всичките
ми познати са адски объркани, като в това число влизам и самият аз.
Той искаше да му
дам съвет. Не можех да му помогна много, както вече споменах по-горе, далеч не
бях на „ти” с представителките на другия пол. Направих се на позитивен, на
свръхуверен, че нещата ще се наредят, а отвътре треперех. Повечето ми приятели
ме познават като свръхуверен. Всъщност съм изграден от колебания.
Бях радостен,
когато тази част от разговора свърши.
- Тези дни се чух
с Боби – каза Ники. Боби беше заминал преди две години да учи в Германия. –
Оплакваше се, че не му харесва, немците, с които делял квартира, били супер дърва,
почти не си говорели и движел само с турци и колумбийци. Искал да се връща, но
не знаел какво му се прави, затова щял да остане и да завърши, въпреки че нито
Германия, нито специалността му харесват.
- Е, на него му се
ходеше там. Така му се заминаваше. Сещаш ли се, имаше период, в който не
спираше да храни България: колко било зле, колко задръстени били хората,
държавата каква била. Мрънкало и половина. Беше ясно, че ще замине. Сега и там
не му харесва, но ще му хареса ли тук, като се върне?
На свой ред разказах
на Ники своите премеждия. Той не влизаше в опасната група на моите познати,
както споменах, не се виждахме често. Историята му се стори изключително
забавна, направо щеше да се спука от смях. Трябва да призная, че всичко беше
толкова абсурдно, и го разбирах. При други обстоятелства навярно бих се смял
редом с него, но не и в този живот. Не и тогава.
Няма коментари:
Публикуване на коментар