ЖИВОТЪТ КАТО ЛИПСВАЩА ЛЪЖИЦА - 30

В ПИРОГОВ ЗАЧАКАХ ДА ДОЙДАТ НАШИТЕ. Негодуванието ме обхващаше на кратки спазми и ако те бяха дошли тогава, вероятно нищо нямаше да кажа, гласът ми щеше да изригне в дълъг и протяжен вик. Как изобщо им бе хрумнало да насъскат така приятелите ми? Възможно е да бяха сметнали, че на компанията ще й стане ясно, че нашите хероинови игрички вече не са тайна? Че независимо дали искам, или не, ще се променя и следователно нямам повече нужда от тях. Всъщност майка не познаваше добре приятелите ми, освен тези от училище, с които отдавна не ме свързваше нищо.

Ако тя имаше представа какво е обкръжението ми, щеше да знае, че подобен ход е грешен, тъй като то е изпълнено с дълбоко неразбиране към хероиновите наркомани. Неслучайно казвам хероинови, за да ги разгранича от всички останали. Употребата на наркотици като амфетамини и екстази се възприема като нещо в рамките на нормалното, особено на партита, естествено, ако не се прекалява. В този смисъл за мнозина понятието наркомани обозначава хероинови наркомани в по-голяма степен, отколкото хора, които недвусмислено злоупотребяват с други субстанции. Повечето ми познати не могат да проумеят хероиновия начин на живот. Отдавна им е ясно, че хероинът е кофти работа и го смятат за най-долното стъпало по пътя на опиянението. Най-негативно отношение предизвиква пословичната фаза на хероиновата наркомания, която наричам „задънената улица”.

Става дума за онзи момент, в който връщането назад е неприемлива перспектива, а бъдещето, колкото и нереално да е то във вида си на блудкава илюзия за наркотици, е застрашено от липсата на пари. Тогава личната собственост незабавно се обръща в дрога, а когато тя свърши, чуждата частна и държавна собственост размиват границите. Няма значение кое какво е, стига то да може да бъде продадено. Този феномен съдържа в себе си откровени социалистически нотки, тъй като премахва класовите различия, наслоили се върху материалната собственост. Наркоманията е уред за създаване на равенство. Веднъж достигнал до това равенство обаче, индивидът прекрачва границите му и навлиза в самотата. Да, той е изпълнен с уникални прозрения за материалния свят, за това, че няма разлика между телевизора на старата му майка и този на съседа, с когото не си говорят от пет години. Не само това, той не открива разлика между телевизора на майката, уредбата на най-добрия си приятел и бижутата на скоро отиващата си от този свят баба. Най-накрая всичко е равно като в реализирана утопия, но за негово съжаление пророкът, издигналият се на духовно равнище индивид често остава неразбран. Емоционалната стойност на вещите е препятствие, непреодолимо за малките умове на по-голямата част от човечеството, и пророкът се превръща в изгнаник. Той бива отритнат от познатите си, макар и извисявайки се над материалното, да се е превърнал в своеобразен градски монах. Монах не като християнските монаси, а като източните мъдреци, които често отбягват думите в уроците си и се изразяват с действия.

Както си личи от горните размисли, в компанията нееднократно бяхме обсъждали хероиновата пристрастеност. Това ставаше най-вече когато се сблъсквахме с наркомани или с техните истории. Така бяхме стигнали до решението, че ако някой от нас продруса с херца, ще го спукаме от бой. В онези дни никой от нас не вярваше подобно нещо да се случи някога. Прекалено много обичахме джойнта и алкохола, за да се забъркаме с други субстанции. Но в крайна сметка наказателната операция беше осъществена, а пострадалият бях аз.

От известно време поведението ми им се струвало подозрително. Странял съм от тях, не сме се виждали. Помислили си, че се крия. В противен случай съм щял поне да се обадя по телефона или да драсна един мейл. Когато Тошо звъннал вкъщи в онзи скапан ден и майка ми му казала, че друсам с херца, всичко им станало ясно – били разкрили причината за странното ми поведение. Веднага щели да ми дадат обещания навремето урок. Събрали се на бойна среща, обмислили внимателно откъде обикновено минавам и си разпределили местата. На всеки пост се паднал по един човек.

Като най-кльощавия в компанията никога не съм се отличавал с физическа сила. Не ме бяха виждали да се бия, защото не го правех, а и очаквали съпротивителните ми сили да са намалели под въздействието на дрогата. Затова в плановете им не влизала сериозна защита от моя страна. В действителност атаката беше изненадваща и светкавична. Тя беше бърза като ням черно-бял филм и нямаше как да реагирам. Бях флегматичният цветен герой от бъдещето.

Обратно в болницата - лекарят позвъни на нашите и им обясни какво е състоянието ми. Бях със счупена долна челюст и редица дребни наранявания: синини, натъртени ребра, избит зъб и разбит нос. Положението с челюстта беше най-сериозно – предстоеше операция. Доктор Николов се опитваше да ме убеди, че това е рутинна операция и не трябва да му мисля много, но не можех да последвам съвета му. Представях си как лежа, те човъркат в лицето ми, а аз съм буден и не мога да мръдна. Но това бяха само моментни картини. През повечето време изпитвах болка и добре, че бяха болкоуспокояващите, които лекарите ми даваха. Те ме унасяха в сън и ме замайваха приятно.

Намирах се в прилична болнична стая. Бяхме двама. Другият пациент беше със счупен крак и не спираше да гледа телевизия. Лежеше отвит и зяпаше екрана. Не беше претенциозен и рядко сменяше каналите. Последното изискваше усилия, защото нямаше дистанционно и всеки път, когато той искаше да смени канала, се налагаше да подскача до телевизора. Гледката беше смешна и така и не успя да ми омръзне. Смеех се всеки път, въпреки че смехът ми беше тих и без усмивка. Запознахме се през смях, той се казваше Росен и не говореше много. Твърдеше, че е по-разговорлив навън, а тук се опитва да си отпочине от работа, приятели, жени. Аз, на свой ред, говорех бавно и мъчно, не изгарях от желание за дълги разговори и изпитвах добри чувства към безмълвната ни комуникация.

Свечери се, а нашите липсваха. Къде се бяха изгубили и защо ги нямаше? Защо не идваха? Дали не бяха решили съвсем да вдигнат ръцете си от мен? Толкова ли ги бях разочаровал, че дори не поискаха да чуят гласа ми по телефона? Как ли бяха приели новината, че са съучастници в побоя над сина си, и как щяха да реагират, когато видеха какво е поникнало от семената на думите, които бяха разпръснали сред приятелите ми?

Дали щях да разбера някога?

Прочети следващия откъс утре точно в 9:00 сутринта.

Ако искаш да си купиш книгата в книжно тяло, пиши на ivandimitro@abv.bg