ЖИВОТЪТ КАТО ЛИПСВАЩА ЛЪЖИЦА - 29

СЪБУДИХ СЕ БЕЗ МАХМУРЛУК, изкъпах се, измих си зъбите и седнах да закусвам. Бях проспал целия ден и цялата нощ, нищо чудно, че се чувствах отлично. Обикновено имам ужасни махмурлуци – главата ме боли, гади ми се, тялото ми е схванато, мога цял ден да не се вдигна от леглото, гледайки глупави филми, защото в подобни моменти не трябва да се гледа истинско кино. Без успех се опитах да превъртя лентата назад, да установя какво се е случило през липсващите часове, но скоро се отказах. В битката с паметта се виждах единствено като вдигащия бялото знаме.

За да запазя елемент на изненада, няма да се връщам към същата тази кухня в предния ден, когато нашите планирали новия си ход. Тях ги нямаше, изглежда майка ми бе излязла по работа. Когато съм сам вкъщи, се чувствам в хармония със себе си. Няма кой да ме занимава, няма я тази необходимост да говориш или да се усамотяваш в стаята. Къщата е твоята стая.

Насред тази идилия погледнах часовника и с неудоволствие установих, че закъснявам за лекция. Изнесох се набързо в галоп, наблъсквайки в раницата тетрадка и традиционната книга за някоя от почивките, когато не ми се общува с колегите.

Пътят ми минаваше през Докторска и тъкмо там, пред паметника с имената на загиналите лекари забелязах Тошо, който стоеше прав и се оглеждаше, все едно чакаше някого. Тъй като беше заел централна позиция, край него постоянно минаваха хора и той не спираше да обръща глава, търсейки някого сред тях. В главата ми нахлуха еретични мисли за пропускането на още един университетски ден, на които не се поддадох.

С приближаването си към него установих, че във външния вид на моя приятел имаше нещо необичайно. Погледът му шареше и се клатеше трескаво на място. Юмруците му бяха свити, когато той ме забеляза.

- Здрасти – усмихнах се с надеждата да стопя ледовете, сковали лицето му.

Нямах никакъв шанс.

– Какво ти има? – продължих. – Защо изглеждаш толкова...

Ударът ме завари неподготвен. Озовах се на земята. На лицето ми беше изписан изразът, който пунктуационно бих предал с въпросителна, последвана от удивителна. При аварийното кацане на земята главата ми се беше сцепила и сега започна да кърви. Без да каже и дума, Тошо продължи да ме обработва с ритници. Останах с впечатлението, че усърдно е изучил движенията на малкия Алекс и друзята му. Хореографията беше превъзходна.

Тошо ми сервираше пресолена порция ритници. Не бях нов в тази материя, на няколко пъти бях вкусвал мартенсите на жадни за бой скинари. Те нападат на глутници като кучетата. Когато са самостоятелни единици, не са толкова опасни, силата им идва тъкмо от тяхната заедност. Техниката в ситуации като тази е да се свиеш на кълбо и да опитваш да запазиш главата си, обхващайки я с ръце. В най-добрия случай те ритат много хора, които през повечето време се бутат взаимно и не успяват да са докрай ефикасни, но когато над теб има един или двама е страшно.

В края на първото действие Тошо се надвеси над мен, погледна ме изпод вежди и през цепката между двата си предни зъба изплю:

- Напоследък нещо си цикля вкъщи, а? Не му се излизало... Кого ще лъжеш бе, боклук? До провинцията ходих. От провинцията ли си купуваш херца?

- Не друсам, Тошо – едвам отроних заради кръвта, която шуртеше от носа ми.

Мамка му! Копелето наистина се беше подготвило и беше излязло с мартенси, а при неговото усърдие и с обикновени китайски кецове щях добре да го отнеса.

– Много си сбъркал бе, Тошо. Нямам нищо общо с херцата. Цялата работа е една грешка, в която нашите повярваха, но те бъркат.

Опитах едновременно да се изправя и да измисля какво да кажа.

- Бъркат? Сигурно и резултатите от теста, който са ти направили, са грешни? И нищо да не кажеш?! Трябва от друг да науча, аз, дето се познаваме и всичко си споделяме? Още като те видях, разбрах, че има нещо, но не съм очаквал да стигнеш чак до там, копеле.

Опитите ми за изправяне не стигнаха далеч. Стоях на колене и събирах сили, когато Тошо ме изрита в брадичката. Чух неприятен звук. Досега никога не бях слушал това парче – сингъла на счупените кости.

Отново на земята, загубих всякакво желание да се изправям. Затворих очи, а Тошо забиваше думи в съзнанието ми. Не го чувах, изпаднах в състояние, близо до медитацията, скръстих ръце на гърди и застинах неподвижно като примерен труп.

Покоят ми беше нарушен от пристигналата линейка. Заминах на пътешествие към Пирогов под взора на Тошо, а последното, което чух от него, бяха думите да не се занимавам повече с тези лайна. Не си струвало. Както и че съжалява, дето се наложило да ме понатупа, но спазвал старо обещание. Сигурен бил, че и аз бих направил същото за него, ако някой ден се наложело.

Отпътувах към белия свят на болницата. Донякъде бях във вашето положение и не знаех какво ще се случва с мен занапред.

Прочети следващия откъс утре точно в 9:00 сутринта.

Ако искаш да си купиш книгата в книжно тяло, пиши на ivandimitro@abv.bg