А АЗ ПИЕХ МАСТИКА с Ники, Пешо отдавна
беше изчезнал, появили се бяха нови хора, нови разговори, които ставаха все
по-трудни за водене. Патрончетата с мастика бяха свършили и минахме на бира. Алкохолни
усмивки се носеха по лицата ни. Скоро Ники се обади в редакцията и излъга, че
му се е отворил спешен ангажимент. На свой ред си взех почивка от университета
до края на деня. До онзи момент постоянно си казвах, че ей сега, след малко ще
отида на лекции, а сто процента и Ники беше мантрувал по същия начин. Почувствахме
облекчение, защото никак не е лесно да залъгваш себе си и да се бориш със собствената
си съвест.
Два часа по-късно
вечерта падна над града и температурата я последва като вярно куче. Бяхме
принудени да потърсим топлина в студения нощен свят и се набутахме в неприятна и
доста изпаднала кръчма, от онези със зацапаните покривки и телевизор, който не
е виждал друг канал освен Планета. Въздухът беше заместен от миризмата на пияни
старци и цигарен дим, а кварталните пияници ни гледаха на кръв и урина.
Сервитьорката беше флегматична бабичка, чието тътрене между масите оставяше
впечатлението, че тя спешно се нуждае от проходилка.
Разстреляни от
насочените срещу нас злобни погледи, изпитахме горещо желание да си плюем на
петите. Разбрахме се без думи. Изчакваме бабичката да донесе вече поръчаните
бири, плащаме и дим да ни няма. Докато я чакахме, си блъскахме главите в търсене
на друго място, където да бъдем по-топло посрещнати, когато...
- Идвай на купон у
Ирена – чух опитващия се да надвика силната музика глас, макар той да долиташе
през масата от телефона на Ники.
Бабичката трябва
да е останала учудена, когато е заварила парите за бирите върху лекьосаната
покривка на масата, но не бяхме в състояние да се печем и стотна повече под
огъня на пиянските погледи. И до ден днешен не разбирам какъв им беше
проблемът? Дали защото те бяха дърти, а ние млади, или просто не бяха свикнали
в тяхното заведение да влизат нови посетители?
Повървяхме малко, но
скоро ни омръзна да се влачим и хванахме такси. Крайната цел беше Красна
поляна, а таксиджията беше философ по призвание. Докато караше бясно и псуваше
неумелите шофьори, които забавяха движението ни, той с равен и мелодичен глас типологизираше
поведението на клиентите си, заливаше ни с разсъждения върху категориите време
и място и дълбаеше в психологията на таксиджиите. След тази проникновена лекция
спря пред входа на висок блок. От седмия етаж ехтеше музика и беше ясно къде
отиваме.
Ирена беше висока
анорексичка. Запознах се с нея, като направих логичното – взех една стъклена
чаша, напълних я с абсолютната водка и се чукнахме. Беше прекалено слаба и все
пак прекрасна, но си имаше приятел, който през цялото време беше до нея. Не
мога да понасям неразделни двойки. Те взаимно поглъщат чувството си за
индивидуалност, докато не стане прекалено късно – двойните същества не са
двойно по-щастливи, а двойно по-нещастни.
От високите колони
се носеше гръндж от 90-те. Хората се тресяха в ритъм с музиката, надвикваха се,
други се бяха усамотили в кухнята, където цареше по-спокойна атмосфера. Чувствах
се на мястото си. Човек израства в едно десетилетие и после остава завинаги в
него. Аз винаги ще съм в 90-те, в романтичните години на ранния капитализъм,
изпълнени с купчина очаквания и тонове безнадеждност.
Какво е станало
после, не помня. Рядко губя спомени и това ме кара да вярвам, че не съм
ограничил интересите си до първата водка. Усещах това откровение в главата си
на следната сутрин.
Ето, че вече ме смятате
за отвратителен пияница, но не сте прави. Просто не бях лудувал дълго време. А
лудостта се натрупва, стаява се и чака своя момент. Така е с всеки, само дето
моята лудост избива, когато си пийна. Ако не я изпускам веднъж в месеца, очаква
ме лудницата.
Другото
чувство, което изпитах на сутринта, беше мъртвешка умора. Едвам се дотътрих до
нас и заспах. Към обяд се събудих, хапнах и отново задрямах.
Няма коментари:
Публикуване на коментар