СУТРИНТА СВЪРШИ пред не много
висока сива сграда. Прозорците на първите два етажа бяха с решетки. Постройката
изглеждаше нова, противно на голяма част от старите сгради в центъра, чиито
фасади са целите олющени, а мазилката от години е тръгнала да се бели.
Спрях се за момент
пред вратите, чакащи да ме погълнат, където на малка черна табелка със ситни и грозни
златисти букви пишеше:
“МИРАЖ. Частна клиника за лечение на наркозависими”
Надписът
беше изработен адски зле, просто бесен кич. Буквите бяха изписани с псевдостаринен
шрифт, който, както и да го погледнеш, нямаше претенции да е повече от
псевдостаринен шрифт. Изглеждаше като корица на книга от началото на
деветдесетте, с други думи, беше белязан от пищната безвкусица на нечие
освободило се от всякакви задръжки болно съзнание. Ако някой някога направи
списък с безвкусиците от деветдесетте, кориците на книги ще заемат едно от
челните места. Те са по-фрапиращи и от мутрите. За съжаление не успях да разгледам надписа
подробно, защото бащата ми даваше зор. Той измърмори под носа си, че няма цял
ден да се занимава с мен, и ме задърпа навътре.
- Трябва да
работя, Никола. На обяд ще се срещам с млад гръцки писател – за първата му
книга, която излезе преди година, още се говори, – а преди това имам много неща
за вършене. Натрупали са ми се купища ръкописи, а ти седиш и зяпаш глупавата
табелка! Времето, Никола, е ценно. Влез ми в положението!
- Не, ти влез в
моето!
- Какво?!
- Добре ме чу. Искаш
да ме зарежеш в някаква клиника, да се качиш на колата и да палиш към бачкане,
а когато ти кажат, да дойдеш да ме прибереш. Да ти се махна от главата, защото
така ти изнася!
- А на теб ти
изнася да се друсаш и да ни лъжеш!
- Дори да го правя,
поне не се правя на добър – отсякох аз.
- Не мога да ти
обещая, че ще съм добър човек...
- О, баща ми, тази
игра с цитатите, която я играехме, като бях малък, отдавна ми омръзна. Сега я
играя сам със себе си. По-интересно е.
- Станал си
егоист, Никола!
- Метнал съм се на
баща си.
С тези думи влязохме
в клиниката. На пръв поглед мястото изглеждаше класическо болнично, обаче правеше
впечатление, че в миналото помещенията не са използвани с тази цел. Представих
си как преди време тези коридори са давали подслон на адвокатски кантори. Още
по-отдавна сградата е била жилищна, но адвокатите са се чупили нанякъде и на
тяхно място дошла частната болница. Косите на лекарите се изправили от ужас, не
се чувствали уютно, сградата им била противна. Била прекалено делнична,
чувствала се липсата на отпускащите бели коридори, ароматът и атмосферата на едно
болнично заведение.
С преустройствата
си те бяха успели да превърнат обикновената жилищна сграда в болница. Успели
бяха да нацелят дори миризмата. Можеш да боядисваш една стая както си искаш, да
редиш паркети, да слагаш алуминиеви дограми, да се заиграваш с мебелите, докато
не получиш това, което искаш, но как постигаш тази специфична миризма? Дали ако
натъпчеш една сграда с безброй лекарства, ще я накараш да замирише на болница? Ами
ако тъпчеш тялото си с подходящи лекарства в продължение на години? Ще засмърди
ли и то по този начин? Така ли ще мирише чистият наркоман, ако успееш да го
синтезираш, като намериш доброволец, който по цял ден да стои в една стаичка и да
се друса заради самия експеримент? Екземплярите по улиците смърдят прекалено разнообразно.
Свикнали сме да взимаме хапчета за какво ли не и е възможно тази миризма да се
е пропила в нас, но да е прекалено слаба, да става осезаема за сетивата ни преди
достигането на определена концентрация в организма. Кой може да ни каже това?
Никой няма толкова чувствителен нос. Едно време във Франция живял парфюмерист с
най-съвършено обоняние, но хората го разкъсали под въздействие на едно от
неговите творения и така тайните на миризмите ще останат неразкрити завинаги.
- Престани да
хленчиш – рече баща ми. – Това е най-добрата клиника, която с майка ти успяхме
да намерим. Трябваше да постъпиш в една от държавните, да видим как щеше да ти
се струва там.
- Нямам нищо
против тази клиника, а против клиниките изобщо. Хората не трябва да са заедно,
когато се лекуват. Да те виждат уязвим е противоестествено. Човек трябва да си
ближе раните насаме. Да си виждал болни животни? Обикновено те се отделят от
стадото и се връщат обратно само ако оздравеят.
- О, Никола,
животно такова! – иронизира ме той. – Не философствай, знам, че обичаш да го
правиш, но в момента е неуместно.
- Никога не е
неуместно.
Разминахме се с
две медицински сестри, които ни изгледаха странно и поздравиха баща ми. Той им
кимна в отговор.
- Познаваш ли ги?
– попитах го аз.
- Как мислиш? В
последните дни съм идвал тук не знам колко пъти да уреждам формалностите по
постъпването ти. Познавам и чистачките!
Той млъкна.
Намирахме се пред стаята, в която приемаха новопостъпилите.
Още веднъж ми
направиха тест за наркотици и още веднъж резултатът беше положителен. Вече не
знаех на какво да вярвам. По-късно щях да разбера, че тестовете в клиниката са
били фиктивни. Като частно предприятие, те се стремели най-вече към печалба и
избягвали излишните разходи. Приемането в подобно заведение без тест щяло да
изглежда несериозно, а кой ще постъпва в клиника, без да има проблем с
наркотиците. В резултат на тази логика тестовете на всички пациенти били
положителни.
Още не се бях
съвзел от изненадата, когато трийсетинагодишна медицинска сестра със симпатично
лице ми обясни какво ме очаква.
- Първо ще изкараш
няколко седмици на MST в клиниката.
Тогава не знаех,
че MST е морфин със забавено действие под формата на хапчета, които често се
използват при лечение на наркотична зависимост от хероин.
- Колко седмици ще
си тук, никой не може да каже. Това изцяло зависи от теб, от мотивацията ти.
Когато психологът ни прецени, че си готов, те пращаме у вас. Ще продължаваш да
си пиеш хапчетата, но всеки ден ще идваш да си ги вземаш оттук. Така ще те
следим изкъсо да не кривнеш. Лесно е да се откажеш от хероина, както вече сте
разбрали с твоите родители, но трудно е да не го започнеш повторно, щом се
върнеш в средата си. Насърчаваме своите пациенти да се опитат да сменят
обкръжението си. Често именно тук, в клиниката, те намират нови приятели,
заедно с които да се борят срещу зависимостта.
Някъде тук баща ми
се извини, взе си довиждане с мен и си тръгна, защото вече наистина закъснявал.
Малко след това лекцията на сестрата приключи, като в нейния край тя вмъкна няколко
похвални слова за заведението, как помогнало на много млади хора, погрижило се идните
им дни да бъдат светли и безхероинови и подобни щуротии. Моите дни и досега
бяха светли и безхероинови, си казах, но замълчах, не спирайки да се усмихвам и
да кимам.
Прочети следващия откъс утре точно в 9:00 сутринта.
Ако искаш да си купиш книгата в книжно тяло, пиши на ivandimitro@abv.bg
Няма коментари:
Публикуване на коментар