ПРЕСТОЯТ В ПИРОГОВ не беше
толкова дълъг, колкото очаквах. Когато ме приеха, бях убеден, че ще лежа най-малко
месец, поне така се чувствах, но се оказа, че съм подценил възможностите на
съвременната медицина, която не пилее излишно време. За десетина дни всичко
приключи: операция, изпадане в безсъзнание, повръщане от упойката и събуждане.
Можеха да ми бият упойка, от която да изгубя чувствителност, без да губя
съзнание, но оставиха избора на мен и предпочетох да не си го причинявам – не
обичам скалпели.
Компанията на
Росен беше повече от приятна. Той беше веселяк и скоро излезе от неразговорливия
си период. Често не спираше да бърбори с часове, но това не ми беше неприятно. Веднъж
го попитах как си е счупил крака.
- Счупих го в края
на една пиянска вечер. Ама наистина се бях омазал. Беше неделя и от следобеда
бях почнал с бири вкъщи. По някое време излязох в парка: хекове-мекове,
джойнтове. Вечерта Големия, едно френдче, звъни. Хайде, вика, има купон в Добри,
и какво да правим, отиваме. Там някакви мастики, ракии, после пак бири. Музика,
страшно парти. И пички имаше, ама не връзваха, пък и аз като съм пиян въобще не
ми се занимава. Честно. То и за какво да се занимава човек, като е пиян? Сваляте
се, говорите, целувате се, погушкате се нещо и накрая все ще ти се нацупи. Аз,
така като съм пиян, обичам да си пия, не се занимавам с жени. Към четири си
тръгваме, вече сме суперзле и аз да взема да се пречукам по стълбите. Не знам
как успях, но се спъвам и следва едно падане. Няма такова падане, батка. Пиян
съм и веднага се опитвам да се вдигна, и тогава като ме срязва кракът, направо
извиках от болка. Оттам излизат съседи, заплашват ни с полиция. Те, моите, се
зъбят, вижте, че момчето се преби, така викат, сега ще го свалим долу да го караме
към Пирогов и ви се махаме от главата, спокойно. Ама онези не се дават и към
нас слиза един мъж, плешив, ама здрав, и за малко да ни скочи. Ей, батка, не
знам как се разминахме, но добре, че не стана въргал. После се сещаш,
таксита-максита и тука, в Пирогов.
Открихме, че имаме
общи познати, но общи познати винаги има. Това е като аксиома. Междувременно по
четири пъти дневно набивах бебешки пюренца. Състоянието ми не позволяваше да
поемам твърда храна. Бях като невръстно наркоманено бебенце. Дали от него един
ден щеше да порасне висок, хърбав и порядъчно надрусан наркоман?
В това време
нашите се заели с издирване на лечебно заведение, в което да ме тикнат.
Отначало си представяли, че това е лесна работа: казват какъв е проблемът,
плащат каквото трябва и постъпвам, но имало различни клиники, предлагащи
различни типове лечение. Някои били държавни, други не. Да не повдигаме въпроса
за различните медикаменти и подходи. Скоро разбрали, че местата в програмата за
държавно метадоново лечение са запълнени и се фокусирали върху частните клиники,
но и това не помогнало. Били пълни дилетанти в тази област.
Отначало
те ме осведомяваха докъде са стигнали в търсенето си, разказваха ми за
среднощните проучвания в интернет, за проведените телефонни разговори, за
посещенията в няколко клиники, които не им вдъхнали доверие, и това, че бях в
течение със случващото се, беше донякъде успокоително. От друга страна,
подозирах, че една от целите им беше да имам представа, какви главоболия им
създавам и до каква степен се превръщам в сянка за тяхното безпроблемно съществуване.
Поне така го усещах. Дори да беше така, което не твърдя, не бих ги нарекъл лоши
хора. Напротив, чрез подобен ход те най-вероятно се опитваха да ме мотивират
повече, за да се справя с проблема, който беше по-скоро техен, но това е друг
въпрос.
Изведнъж, по време
на огледа на поредната клиника, нашите проумели, че за да направят верния
избор, се нуждаят от индивидуален опит. Това ги отвело в дома на техен
отдавнашен приятел. Неговата дъщеря била изключително умно дете, преди изборът
на неподходящи приятели да я докарат дотам, че да се опитва да лекува
пристрастеността си.
Не се били виждали
от години, човекът не изглеждал добре – от няколко години не смогвал да се
съвземе от наркотичния хорър, който преживял. В момента дъщеря му била в наркокомуна
в Испания и най-сетне имало изгледи за подобрение. Около малката масичка в хола
той им разказал за лутанията из различни клиники, стековете изпушени цигари,
часовете безсъние и за надеждите, които неведнъж умирали и после възкръсвали.
По малкия телевизор (големият бил продаден отдавна) въртели безкрайни сапунени
опери, които, твърдял човечецът, му действали терапевтично. Говорейки, той
жестикулирал с треперещата си ръка, в която димяла цигара, гледал ги с трескавия
си поглед и здравата ги наплашил. Не бил същият човек, когото навремето
познавали. Единственото, което ги свързвало с него, бил техният син. Тоест аз.
Разтърсени от
срещата с треперещия човек, нашите се активизирали и се впуснали в денонощни
спринтове из клиниките. Мисълта, че при определени обстоятелства ще заприличат
на него, не им давала мира и затова водещата
мисъл в главите им била: „Колкото по-скоро, толкова по-скоро.”
Прочети следващия откъс утре точно в 9:00 сутринта.
Ако искаш да си купиш книгата в книжно тяло, пиши на ivandimitro@abv.bg
Няма коментари:
Публикуване на коментар