- ИДВАШ ТУК, ЗА ДА МИ ПРОДАВАШ
ДРОГА? – изграчи Боян зловещо и скъси дистанцията между тях до две педи. – Идваш
тук, за да ми продаваш шибан хероин?!
- Да – отговори
Иван. – За какво друго бих си направил труда? Да откажем хероина? Не, мерси. Не
искам да се отказвам. Не чувствам и угризения. Немам проблеми със здравето. Що
ми е да се отказвам? Ама ми требват клиенти, а повечето, дето сте тука,
отбивате номера. Можем да си помогнем взаимно. Офертата си я бива. Ако требва,
ще видим дали можем да смъкнем цената. Не знам дали ще е окей, всичко зависи от
това, на колко ми я дават, ама ще измислим нещо.
По време на този
монолог Боян стискаше юмрук.
- Как успя да се
вмъкнеш тук? – стисна зъби той.
- Лесно е да
влезеш в такава клиника. Достатъчно е да имаш пари в джоба и наркотици в кръвта
си. А и това място, то не е това, за което си...
- Ей, копеле гадно
– избухна Боян. – Какво ти дава право да идваш и да ми предлагаш боклуците си
тук?
Иван се стресна.
Погледът му обходи тълпата. Въпреки че подкрепа от всякакъв характер липсваше, той
успя да се окопити.
- Желанието ти да
се надрусаш. Това ми дава право. Ти самият ми даваш право, щото знам какво
представляваш. Никой наркоман не иска истински да отказва херцата. Другите му
го втълпяват. Не вервам, че си различен.
- Ей, педал, объркал
си се, чуваш ли? Тук никой не ти ще лайната. Защо си мислиш, че се намирам на
това място? Защо?
Този път гласът на
Иван беше изпълнен с неувереност.
- Вашите са те
накарали или... – запъна се той.
Боян се разсмя.
- Нашите!? Да, бе
да. Да се откажа!? Не искам да се отказвам. Аз ще друсам докрай, запомни го
добре. Затова съм тук – за да се друсам докрай, но безопасно. Хората като теб
са по-лоши от убийците, защото не убиват с ясната цел, че убиват, а така, между
другото, за да си докарат два кинта в повече. Няма да друсам лайната, които
продавате. Тук може и да не дават най-силния наркотик на света, но поне можеш
да си сигурен, че утре сутринта ще се събудиш.
- Материалът си го
бива, помисли. Ще изпуснеш един от най-яките кикове в живота си.
- Знам колко ти е
добър материалът – продължаваше Боян. - Вашият материал винаги е най-добрият.
Все ни пълзите по петите с жалките си опити да ни убедите, че вашата стока е
най-добрата.
На това място Боян
приключи разговора. Той беше с десетина сантиметра по-висок от Иван и тази
позиция улесни стрелването на главата му, която катапултира и спря пътя си в
носа на Иван. След тази груба форма на интимност Иван се свлече на земята. От
носа му шурна кръв.
Боян затисна
гърдите му с крак, както обичат да правят по-големите ученици на по-малките в
американските бози и каза:
- Махай се! Не ти
щем материала и направо ни се драйфа, като те гледаме. Останеш ли, ще те счупим
от бой.
- Ама...
- Повтарям за
последно. Махай се!
Иван подви опашка
и се занесе в стаята си, откъдето не излезе до следващата сутрин, когато
напусна “Мираж”. Той така и не разбра, че е навлязъл в чужди владения – в
царството на MST-то.
Не знаех дали това
беше за добро, или за лошо.
Няма коментари:
Публикуване на коментар