ПРЕЗ УИКЕНДА КРОТУВАХ. Изпитвах
огромно желание да изляза с компанията, но майка ми за пореден път беше изразила
опасенията си за чистотата на повечето ми приятели и особено на онези, които ме
бяха търсили по време на домашното лечение.
В
неделя следобед се изпълних с увереност, че ако не изляза на чист въздух, ще
опитам кое е по-твърдо: главата ми или някоя от обграждащите ме стени. Не
изпитвах съмнение, че в този дуел бих заложил на стената и в крайна сметка
реших да се поразходя. Една разходка на никого не е навредила, рекох си.
Есента не спираше
да циганее и паркът Заимов беше изпълнен с майки с малки дечица и с ученици,
избягали от час, за да играят тенис на маса или просто да седят като мен на
някоя пейка и да пият бира. От възможността да се поразтъпчат на слънце се бяха
възползвали и представителите на третата възраст от квартала. Поседях няколко
минути, после се вдигнах и тръгнах безцелно. Отминах паметника Левски. Тъкмо се
намирах до Народната библиотека, когато...
- Къде се изгуби
бе, копеле? – сепна ме един познат глас.
Тошо ме потупа по
рамото, гледайки ме въпросително.
- Къде беше
изчезнал? Търсихме те, но тебе никакъв те няма. Майка ти спомена нещо за
провинцията.
Бях
раздвоен. От една страна, се боях да не бъда забелязан толкова близо до
леговището си рамо до рамо с Тошо. От друга, това беше Тошо, мамка му. Как да
не се зарадваш на Тошо?
- Ходих на село – включих
се в играта на майка ми. – Нуждаех се от малко спокойствие. А и не бях ходил
там от... Нямам представа от колко време, но със сигурност повече от година и останах
почти три седмици.
- А джиесема? Звъняхме
ти, нали се сещаш, да кажеш какво става, къде се губиш...
– Изгубих го. В
рейса се е изтърколил от джоба ми, докато пътувах. Малко преди Стара Загора се
наложи да се прекачим на маршрутка, не разбрах защо, но вероятно тогава съм го
изпуснал.
- Много си зле! Ние
тук сериозно се бяхме притеснили за теб. Не можеше ли да звъннеш? То си е за
теб де, нали изпусна купона на годината...
Тошо имаше предвид
рождения ден на Мето, който се провеждаше на неговата вила в Железница през
есента. Всеки знаеше кога е и се изсипваха познати от цяла България. Нищо, да
приемем, че тази година съм бил на резервната скамейка.
Рискът си
заслужаваше, все пак това беше Тошо, старо приятелче, не кой да е. Казах му, че
имам около час, и вложих цялото си старание да се отдалечим от опасната зона. Тошо
също нямаше много време и така се озовахме в градинката на Седмочисленици. Бездруго
зимата скоро идваше и щеше да ни набута по заведенията.
- Какво става с
другите? – поинтересувах се веднага щом намерихме свободна пейка.
Наблизо една
симпатична мацка ме измери с очи. Не пропуснах да й отвърна с усмивка, но тя
вече беше зареяла погледа си другаде.
Тошо ме информира
накратко за актуалното състояние на компанията. Почти всички си бяха намерили
работа. Останалите обикаляха Родопите и вероятно щяха да се върнат в София с
лошото време.
Няма коментари:
Публикуване на коментар