Премиера на чистия ужас

            Да отидеш на премиера на новия филм на Камен Калев звучи „Уау!”, а ако трябва да си по-точен звучи „Уааааааааааааааааааааааааааааааааааууууууууууууууууу!”

Пътьом към Руския Културно-Информационен център благославяш екипа на списание „Виж! Бургас”, за което от година правиш една от последните останали рубрики с разкази из българските медии и което след като стъпи във Варна скоро ще има и софийско издание, за което ще си повече от щастлив да работиш.

            Поканата е вече в джоба ти, а вечерта придобива магически измерения, когато засичаш фотографката Яна Лозева, която е официален фотограф на събитието и отдавна е на челна позиция в класацията ти „Топ Десет” на младите  български фотографи. Тя на всичко отгоре има характер и е един от малкото фотографи, които не снимат глупости за пари и ако имаше списание нямаше да си като останалите тъпаци от медиите, а щеше да й дадеш няколко празни страници във всеки брой, възможно най-големия хонорар според бюджета на списанието и щеше да си сигурен, че тя ще ги пълни с най-естетически издържаните и смислени снимки, защото е адски самокритичен перфекционист. На всичко отгоре не крие, че е темерут, което по някакъв начин ви сближава.

            Дотук си мислиш, че се намираш в рая. И фактът, че снощи си бил на рождения ден на Александра Василева в Народния и си се натряскал с уиски, а след това си ходил в Ателието да пускаш музика на откриването на изложбата на Ели Жотева, която горещо препоръчваш далеч не поради факта, че става дума за нейни голи автопортрети, а по-скоро защото скоро и тя шумно е нахлула в твоя личен „Топ десет” на младите български фотографи.

            Тук започват проблемите. Първо, ти си доста антисоциален, снощен, гади ти се и просто ти се гледа филм, но естествено се оказва, че преди него ще има някакъв коктейл. Изчакваш в ъгъла тълпата народ да влезе. Поздравяваш се с познати, между които Деян Донков като забравяш да му кажеш, че прави най-страхотната си роля в последните пет години в „Процесът срещу богомилите” на Маргарита Младенова в Народния. За съжаление се налага да си общуваш от време на време с хора, които по принцип харесваш, само да не се притесняваше дали няма да се издрайфаш върху някой от тях, ако клетникът има неблагоразумието да те потупа по-силно по рамото или (не дай си Боже) по корема.

            Добре, значи… Клин клин избива, нали? Запътваш се към бара, за което трябва да минеш през цялата тарапана. Там естествено има нечовешка опашка, но ти стискаш зъби и се нареждаш, докато най-флегматичният барман на света налива коктейли. Не стига, че има опашка, а поради някаква причина в коктейла има вода, която идва от адски миниатюрна кана, та през десетина чаши се налага някой да отива за вода, което отнема някъде между три и пет минути.

            Докато чакаш, забелязваш Димитър Митовски и направо ти пада шапката (чакай, шапката е в раницата ти, значи не може да падне, окей, тогава ти пада челюстта). Изобщо не можеш да разбереш как в момента тълпа разярени актьори, звукари, оператори, монтажисти, гримьори, асистент-режисьори и изобщо всички хора от кинообщността, на които дължи пари не го линчува. Поне да не беше тук. Или да не се усмихваше. Защо просто не стои в ъгъла с наведена глава? Окей. Приемаш, че това е поредното доказателство, че българите са путки и си заслужават хора като Митовски да ги шибат.

На всичко отгоре на Митовски веднага му наливат питие, докато ти чакаш вече десет минути, а барманът не стига че се тутка, ами и сякаш не те забелязва. Приемаш, че трябва да дължиш десетки хиляди на хората, на които се усмихваш и на чиито позвънявания не отговаряш, за да ти налеят едно. Редът ти идва и (много ясно!) водата в тъпата миниатюрна кана отново свършва. Оня те уверява, че ще отнеме само три минути, а ти просто си тръгваш, защото не обичаш да те правят на идиот.

            Най-глупавото е, че просто ти се влиза в тъмния салон и ти се гледа филмът, за който вече си чувал добри неща от хора, на чието мнение много, ама наистина много държиш. Ама вместо това трябва да седиш сред тълпата, докато главата зверски те цепи, да нямаш пиене, да търпиш неприятната компания на Митовски. Който те дразни дори като го мернеш на отсрещния тротоар, а сега трябва да седиш в едно помещение с него и да дишаш въздуха, който той диша.

Не че се поздравявате. Той се е запознавал с теб преди години, но е прекалено велик, за да ти каже едно здрасти. Или с други думи – ти не си актриса, в чиито гащички иска да се намърда, както и кинозвезда, която да дръпне за някакъв проект. Дори не си спомня, че си писател. Или с още по-други думи – да си гледа работата. Ти още не можеш да разбереш как може при толкова успешни проект да фалираш и да висиш пари на половината гилдия. Предполагаш, че това прави много в курви и бело, но ти не си падаш по наркотици и курви, така че никога няма да можеш да направиш сметката.

            В подобни ситуации най-доброто лекарство е интернет, така че си вадиш айпада, но интернетът на бисквитката ти е свършил. Шит. Естествено няма свободен уайфай, така че отиваш да питаш жената на Информация. Докато няколко пъти повтаряш, че се интересуваш от паролата за интернета, жената те гледа сякаш WIFI е засукана манджа, срещаща се само в дребно китайко провинциално градче с население от само четири милиона китайци. Отказваш се и отиваш да питаш портиерът, който отговаря на молбата ти с едно апатично и леко злобно: „Няма интернет”, а езикът на тялото му е такъв, сякаш той е тригодишно момченце, на което си му дръпнал близалката от ръцете.

            Спокойно. Спокойно. Не се ядосвай. Излизаш навън, сякаш на стълбите и отново опитваш. Свободен интернет няма. Псуваш се, че не отиде да ядеш в О!Шипка преди премиерата, тогава щеше да имаш паролата им. Междувременно хората започват да влизат. Това мигновено те успокоява. Вмъкваш се в претъпканата зала и сядаш на крайна седалка отляво. Ходи ти се до тоалетната, но прекалено малко, за да си направиш труда да отидеш. Филмът започва.

            Мелвил Пупо е велик, а най-якото е, че невръстното 16-годишно момиче Сехер Небиева по нищо не му отстъпва. Казваш си колко е хубаво, че има филми с непрофесионални актьори, отпускаш се. Нечии телефон зазвънява упорито, но дори това не може да те разстрои вече. Филмът е доста повече от „става”. Филмът дори е „много добър”. Чакай. Дай направо да приемем, че е „страхотен”. Или не се измъкнем просто с едно: „А-а-а-а-а-а!!!!”

            Вече половин час гледаш съсредоточено, когато ти се дохожда до тоалетната. Забързано излизаш. Отвън жената зад гишето Информация говори с някой по телефона, а портиерът продължава да те гледа с онзи поглед, който те кара да се питаш кой негов близък роднина си убил по особено мъчителен и жесток начин. И ето я заветната тоалетна. Влизаш вътре, сваляш си панталоните и започваш да си вършиш голямата работа с нетърпението на човек, който иска да се върне в киносалона.

            Свършваш си голямата работа, посягаш и един момент. Не-е-е! Няма тоалетна хартия. Не можеш да повярваш как е възможно това. Интернет няма, добре, все пак това е някаква технология, която определено е прекалено космическа, за да я има в Руския Културно-Информационен център. Ама как може да няма най-насъщното – тоалетна хартия. Ебаси.

            Опитваш се да влезеш в съседната тоалетна, но тя е заета. Връщаш се в своята и притихваш – слухтиш кога човекът ще излезе. Ето, той пуска водата, чува се отваряне на врата, мие си ръцете и излиза.

            С разтреперано сърце влизаш в съседната тоалетна само за да установиш, че и там няма тоалетна хартия. Това прелива чашата. За момент ти хрумва да отидеш до женската тоалетна, но се отказваш. Ще вземеш да попаднеш на някоя шмъркаща актриса и ще я сепнеш в най-сюблимния момент.

            Излизаш от тоалетната. Портиерът те гледа с погледа на баща на изнасилено момиче, който случайно се среща с насилника на тъмна уличка в краен квартал. Влизаш в салона. Оставаш до вратата. Не искаш да сядаш тъкмо сега, мислиш, че няма нужда да даваш подробни обяснения защо. В същото време е някак неудобно, така че се връщаш на мястото си. В момента, в който сядаш, всичко ти писва, взимаш си нещата и се изнизваш. Пътьом прошепваш на Яна Лозева, че филмът е страхотен, както и че ще й се обадиш във връзка с един проект. Тоест с проектът за следващата ти стихосбирка, в който ще има фотографии и който в общи линии е свръхсекретен. Упс…

            Взимаш си два Шофенхофера от магазина до вкъщи, качваш се по стълбите, мяташ дрехите на пода и незабавно се намърдваш под топлия душ. В едно си сигурен. Ще гледаш филмът на Камен Калев не само веднъж. И всячески ще се опитваш да избягваш Руския Културно-Информационен Център. За късмет дори и портиерът и жената на гишето не са чак толкова виновни, защото винаги можеш да обвиниш Путин за това. Все пак до някаква степен си бил на руска територия. Нямало е опашка за хляб, но определено е нямало и тоалетна хартия. Да. Определено Путин е виновен, че в неговия център няма нет и тоалетна хартия. Ебаси. Сигурно е прекалено зает да води войната в Сирия, за да мисли за такива подробности.