САМО ТОЛКОВА ЛИ? Само това ли
имаш да кажеш за Жана, крещя си. Говориш за най-хубавия месец и половина в твоя
живот и си в състояние да кажеш само това? Какво ти става, тъпо копеле? Да не
искаш да ми кажеш, че най-хубавите спомени остават неясни, докато лошите ги
помниш в детайли? Не, това не може да е истина. Всичко би трябвало да се е
запечатало. Жана е някъде там. Единственият начин да я върнеш е да разкажеш за
нея. Затова разказвай! Разказвай! Разказвай, шибаняк тъп! Разказвай, копеле
заспало. Разказвай, мършо!
Разкажи
за сутрините, в които тя беше първото, което виждаше, и докато още не се беше
събудила, изследваше бавно тактуващите малки хълмчета на гърдите й и
затворените й клепачи, под които очните ябълки се въртяха в опит да те зърнат. Разкажи
за отварянето на очите и пухкавото котешко протягане на ръцете й. За веселото
хрупкане на препечени филийки с фъстъчено масло, което ти тогава прояде и което
ядеш и до днес заради спомена за онези дни.
Разкажи
за несъстоялите се разходки. За това, как толкова пъти искахте да излезете на
слънце, а оставахте в апартамента, защото и двамата светехте. За това, как се
опитвахте да покриете сиянието си с одеяла, когато се завивахте и оставахте
насаме един с друг в първичната тъмнина. За загорялото ядене, което с
удоволствие преглъщахте, защото само допирът, да, само допирът на ръцете ви
оправяше вкуса на всички прецакани ястия. За минутите на балкона, когато
излизахте и в студа гледахте минувачите, и си казвахте, че никога няма да станете
толкова анонимни, нещастни и праволинейни като тях. За панелите, които вече не
бяха панели. За мокета и лекетата му от мед, които блещукаха като златни
звезди. За телевизора, който завинаги ослепя и онемя. Да, кажи за телевизора,
защото хората така са потънали в телевизора, че не могат да видят не само
човека до себе си, те и себе си не могат да видят, вече напълно губят
способността си да виждат.
Разкажи
какво научи за нея. Разкажи за косата, веждите, носа й. За миглите, бузите,
устните, брадичката, шията й. За рамената, за любимите рамена, по които като на
кристална топка гадаеше погрешно бъдещето само заради усещането от допира. За
лактите, за тънките ръце, дланите, пръстите, ноктите, гърдите й. За прешлените
на гърба й, които броеше с показалеца, средния и безименния си пръст отзад
напред и отпред назад в посока безкрайност. За извивките на сладкото й дупе. За
ребрата, пъпа, хълбоците. За тайната между краката й, за онази черна дупка,
която те отвеждаше към други вселени. За вътрешната страна на бедрата й, за коленете,
леко момчешки и със следи от стари рани. За прасците, за стъпалата, за всичко
разкажи.
Разкажи
за разговорите, за този личен апокриф, който единствен ти остана. За плановете
да отидете на вилата й в Родопите, която така и не успя да видиш. За това, как
щяхте да се изнесете там за няколко месеца и да се сгушите в тази ваша комуна,
където щяхте да се изчистите. За това, как, когато ти щеше да излизаш на пазар
до центъра на селото, физиономията ти щеше да се променя, защото щеше да знаеш,
че я оставяш сама, че се отдалечаваш от нея. За тъгата, изписала се на лицето
ти в магазина, и за щастието от мисълта, че скоро ще се върнеш при нея. И
поради това, поради цялата тази промяна тя щеше да бъде единствената, която
щеше да познава истинското ти лице. За това, как беше истински само когато беше
до нея.
За
това, как бяхте проумели, че друсането с хапчета не е начин да се откажеш от
дрогата. За единствения начин, който е да се мъчиш, гърчиш, стенеш, потиш и
скърцаш със зъби. За вашия свят, в който вие бяхте Адам и Ева. За света, част
от който беше единствено Боян. Той ви се радваше, защото виждаше във вас онова,
което сам беше загубил. За усмивката му, онази другата усмивка, която никога
след това не се появи на лицето му. За вашия рай. За рая, в който единственото,
което очерняше дните ви, беше неизвестността. За това, как се беше вкопчил в
Жана. За това, че не знаеше как би живял без нея. За това, че не знаеше какво
ще се случи утре. За това, че не знаеше...
Няма коментари:
Публикуване на коментар