КАКВО ТИ MST?! Никакво MST не ни
отпуснаха повече. Една сутрин „Мираж” дръпна шалтера и ромолящото поточе от
морфин на хапчета пресъхна. Щели да започнат новото лечение колкото е възможно по-скоро,
но щяло да се наложи да изчакаме до вечерта, защото доставката на новите
лекарства закъснявала.
-
В България всичко закъснява, копеле – дразнеше се Боян по време на обяда. – Рейсове,
трамваи и тролеи, концерти и фестове, нищо не се случва в предварително
обявения час. Това е традиция. Закъсняват политическите събития и културният
живот, предполагам, закъснява, но това ти можеш да го кажеш. Дилърите, те съвсем
прекаляват със закъсненията си. Осират се отвсякъде. Ама и ние, зрителите,
наблюдателите, публиката на тоя живот, ние също винаги пристигаме със
закъснение. Точните хора са луди. Под точни имам предвид тези, които пристигат
навреме, не тези, които се държат точно. Тези, които се държат точно, вдъхват
оптимизъм в цялата тая мъглявина, не космическа, а не знам каква, наречена
България.
-
Спомням си – включи се Менсъна, – една от първите ми приятелки. Бяхме в
училище, и двамата ни беше срам. Такъв пикльо бях тогава. Най-тъпото беше, че
бях свенлив пикльо. Толкова свенлив, че направо си беше ебало майката. И
най-накрая уговаряме тая среща. Обаждам й се една вечер по телефона, на няколко
пъти затварям, докато събера кураж. Разполагам с няколко минути. Рискувам
мисията да пропадне. Нашите вечерят в кухнята и след малко ще дойдат в хола,
където се намира единственият телефон, от онези старите, с шайбата и навития
кабел. Те обичаха да ме вземат на подбив, щото виждаха, че съм толкова свенлив,
копеле, големи мръсници бяха понякога. Та звъня й, а и тя една такава
притеснена. Бием си среща на следващата вечер. Ще я водя на кино естествено. Първите
срещи са шаблонни. Разбрахме се да се чакаме по обяд на пилоните при НДК и
оттам да вървим към кино „Сердика”. Не мога да си спомня какво щяхме да
гледаме. Едвам изчаквам часа на срещата и започва едно чакане. Отвътре ми е
едно такова... Секундите се плъзгат бавно, а нея я няма. Първо закъснява с
десет минути. Добре, викам си, десет минути не е толкова, след като имам
чувството, че съм я чакал цял час. След двайсетата минута вече си мисля, че тя никога
няма да дойде. След трийсетата, че всичко е било на шега. На четиридесетата
минута едва не отронвам сълза. На петдесетата изваждам въздишките. Точно един
час я чаках и си тръгнах с мисълта, че никога няма да бъдем заедно. Бях й много
ядосан. Зарекох се никога да не й проговоря. Веднага щом се прибрах, й се
обадих по телефона. Тя плачеше. Майка й се скарала, че не си е довършила
домашното, и я задържала. Имала да учи „Хаджи Димитър” наизуст, само това й
оставало. Но задачата се оказала трудна. Да се пита човек как сега учи за
актриса с тази нейна памет. Повтаряла ги, потретвала ги. След няколко изчитания
майка й я карала да декламира стихотворението пред нея. Началото било уверено,
но след първите три строфи се запъвала. Колкото и да се опитвала, така и не
успяла да го научи тоя „Хаджи Димитър” и вечерта заспала с рев. Видяхме се след
ден, целунахме се в неговия край, но от нея най-ясен ми е останал споменът
именно за онова чакане.
Разказването на
истории е добро реле, което те предпазва от прегряване. Разказвахме си истории
цял ден, докато седяхме на столове, тапицирани с магарешки бодили, кактуси и
игли, а когато вечерта настъпи, ни очакваше напълно безумно по-нататъшно
развитие. Никой не беше очаквал нещата да се развият по този начин. Хората са
склонни да възприемат бъдещите промени като нещо по презумпция лошо. Промените,
казват, те изкарват от релсите на съществуването, повеждат те в нова посока.
Новата посока е хубаво нещо, стига да знаеш накъде води. Проблемът в повечето
случаи е, че нямаш и най-бегла представа.
Незнайно как
лекарите решили, че се нуждаем от по-силни медикаменти, понеже някои от нас не
се представяли на нужното ниво напоследък. Не знаехме кои са тези някои, но както
често се случва в живота, лекарите не се посвениха да теглят чертата и да ни
поставят всичките под общ знаменател.
Няколко часа
по-късно Боян отвори вратата на бърлогата пред гостите си, между които фигурирах
и аз. Още с влизането устата му се отвори и започна да бълва щедро възторжени
слова. И сякаш това беше уста, шептяща тихо нежни стихове от старата школа. Бях
на същото мнение, но поезията ми беше чужда. Предпочетох да притворя очи и да
повдигна крайчетата на устните си в предоволна усмивка.
Добре чухте, новото
лечение ми се понрави извънредно много. В онзи ден на края на опашката ме
очакваше една от най-старите атракции в лунапарка на наркотиците. Очакваше ме истински,
сто процента истински течен морфин! Еднооката спринцовка ме изгледа с острия си
поглед и се впи в ръката ми. По тялото ми се разля топла вълна на
удовлетворение. Костите в тялото ми сякаш изчезнаха и аз отплувах надолу по
течението. Изживяването нямаше нищо общо с това, което бях изпитвал в до този
момент. Беше нещо ново, адски вкусно и трудно описуемо.
Морфинът притъпи
антипатията, която изпитвах към инжекциите. Какво е едно убождане в сравнение с
усещането после? Не е ли това най-малката цена? Влюбих се отчаяно в новата
терапия. Боцкаха ни всяка сутрин в осем, но пристигахме половин час по-рано, за
да поделим заедно последните минути до блажения миг. Краката ни играеха в
неравноделния ритъм на очакването.
Боян се намираше
на върха на щастието.
- Уау, копеле! Какво
друго може да каже човек освен уау – крещеше той в наркотичния си оргазъм и
повтори бавно и плътно: – У -а-у! Номер едно са тия пичове в клиниката. Къде
другаде могат ти дадат чист морфин? Представяш ли си, копеле? Морфин, мамка му!
Един от най-култовите наркотици в историята на дрогата! Какво говоря, най-култовият!
Ще ви излъжа, ако се
опитам да ви убеждавам, че самият аз не бях възхитен. След седмица на морфин
усещането, че имам проблеми с наркотиците, се превърна в далечен мираж. Какво
от това, че ме бяха натопили? Ако не го бяха направили, щях ли да се добера
морфин? Нашите споделяха възторга ми. Смятаха, че краят на наркоманстването ми
наближава...
Няма коментари:
Публикуване на коментар