- ЗА КАКВО СИ МИСЛИШ?
Дните са се слели
в безкраен ден, съставен от секундите, когато сме заедно.
Лежим заедно,
мислех си, а имам чувството, че винаги сме лежали така, сгушени, обвили се един
друг, дишащи, чувстващи. Най-накрая чувстващи след сушата. Когато до теб има
любимо същество, светът се превръща в прегръдка.
- Можеш ли да
повярваш – захлипа тя, – че един ден всички около нас ще умрат? Първо ще умрат
бабите и дядовците ни, после родителите, а най-накрая един по един ще започнат
да измират нашите приятели.
- Приятелите ни? А
ние?
- Ние ще гледаме
отстрани – продължи да плаче тя, – и няма да можем да направим нищо.
Както
бяхме лежали в безкрайна прегръдка, тя се беше разплакала. Трябваше й време,
докато се реши да ми каже каква е причината. Очите й бяха червени, а гласът –
разстроен. Толкова я обичах.
-
Ще гледаме отстрани? Няма ли и ние да сме мъртви? Няма ли да изпреварим
приятелите си? Точно така, със сигурност ще ги изпреварим. Повечето от тях
живеят прекалено скучно и ще доживеят до дълбоки старини, ако не се самоубият с
начина си на живот преди това, разбира се.
-
Няма значение! Дори смъртта на родителите е достатъчна. Не е ли тъжно?
-
Тъжно е, но е факт. Светът се състои от факти, които трябва да приемеш.
-
А ако не искаш да приемеш? Ако не искаш да приемеш смъртта на близките си като
нещо нормално? Това не може да бъде нормално. Не!
-
Тогава си отклонение. Отклонение от нормалните пътища. Ти си едно сладко
отклонение и аз те обичам.
Тя
спря да хлипа след половин час. От едната крайност се озова в другата –
говореше колко прекрасен е светът и добре, че всичко в него било толкова
балансирано. Често се питах дали хероинът не беше баластът, чрез който тя поддържаше
деликатното равновесие между настроенията си.
Няма коментари:
Публикуване на коментар