НА ДРУГИЯ ДЕН бях на летище
София. Въздухът смърдеше. Вятърът довяваше вонята от софийските боклуци, струпани
някъде в „Младост”, а до полета оставаше половин час. Признавам, че тактиката с
вонята вършеше работа. Искаше ми се да отлетя колкото се може по-скоро. По
същия начин и на пристигащите им се искаше веднага да се разкарат от летището. Нашите
ме съпроводиха дотук и ме оставиха за миг насаме с изпращачите ми.
Боян и Менсъна
бяха дошли да се сбогуват с мен. Боян не беше успял да намери оферта за легално
друсане и сега движеше с Менсъна. Двамата висяха в апартамента на Боян, гълтаха
многоцветни хапчета и смятаха да продължават така, докато могат. Вече имаха
проблеми с родителите на Боян, които не харесваха Менсъна и се опитваха да придумат
Боян да се откъсне от компанията му. Трудно беше да се каже кой към кого беше
по-привързан: Боян към Менсъна или Менсъна към Боян. Боян се опитваше да
отклонява атаките на родителите си, но го правеше за самия спорт. Хич не му
пукаше за тяхното мнение. Дори да го изхвърлеха на улицата, какво? Нямаше да му
е за пръв път.
Часът за
отпътуване почти настъпи и Боян и Менсъна си тръгнаха, обещавайки да пишат
мейли, а нашите се разчувстваха и дръпнаха дълга лекция за предстоящия ми
престой в Испания.
Приказките минаваха
покрай съзнанието ми. В краткия промеждутък, в който отекваха в изпразнената ми
от морфин и метадон глава, чувах, че са все същите. Как трябва да се оправя
заради тях. Как ме чака бляскаво бъдеще. Как това. Как онова. Как ли пък не,
мислех си, и се зарекох, когато се върна от Испания, да престана да ги слушам. Вероятно
това беше единственият начин да се оправя.
Часът на моето
заминаване настъпи. Това беше всичко, нарамих раницата и поех. Мнозина
прекрачваха границата съзнателно, с ясната мисъл, че ще се върнат само в краен
случай. Моят случай не беше такъв. Аз не се опитвах да избягам, избягаха ме.
Няма коментари:
Публикуване на коментар