ЖИВОТЪТ КАТО ЛИПСВАЩА ЛЪЖИЦА - 62

НЯКЪДЕ ТОГАВА СЕ ЗАПОЗНАХ С ЖАНА. Това се случи на един купон. Някъде далече от останалия свят, на петнайсетия етаж в класическа българска панелка, Благо, двайсет и осем годишен, висок и луничав като жираф, с коса, започнала да побелява преждевременно, празнуваше... Знаете ли, забравил съм какво точно празнуваше, запомнил съм единствено, че знаеше отлично как се празнува, и тази информация ми стигаше.

Боян ме заведе на партито, едно време с Благо движели в едни и същи надрусани среди, но Благо се взел в ръце и се измъкнал. Повечето му приятели обаче бяха от старите времена и затова гостите бяха яко надрусани според предпочитанията си. Бирата лежеше в каси на балкона, които, каса по каса, отиваха в банята. На бара в кухненския бокс цареше анархия. Бутилката Джак бе попаднала в чиния с камамбер. Две отворени бутилки с вино се надвесваха от ръба в очакване всеки момент да паднат на пода. Пръсти от доматен сок се бяха отпечатали на бутилката руска водка, а капачката на Бейлиса беше залепнала за гърлото на шишето и една рейвърка със зелена перука на главата се бореше безуспешно с нея. Коантрото плуваше в голяма купа с разтопен лед. В друга купа бяха смесени калуа, водка, мляко и десетина кубчета лед. Благо често минаваше и пълнеше чашата си с помощта на метален черпак. До бутилката с кола се намираха и три шишета Кептън Морган - дърт, но все още учудващо енергичен капитан от моретата около на Ямайка. Лимонените резени бяха навсякъде.

Внушителният апартамент заемаше цял етаж от блока. След като отказал хероина, Благо направил успешна кариера в рекламна агенция. Той беше развил афинитет към белите шмъркотици, който изглежда е присъщ на тези среди, поне доколкото съдя от написаното от един френския автор, който твърди, че любовта има тригодишен срок на годност. Носът на Благо беше раздразнен от продължителната употреба на бялото прахче, но това не му пречеше да продължава през половин час да поема завидно дълги линии.

Партито беше страхотно. Обикалях из стаите с отворена бира в ръка, от която често отпивах. Трябва да призная, че в началото на вечерта имах желание да пия нещо по-така, примерно куба либре или в най-лошия случай отвертка, но след вечерната доза морфин нямах сили за твърди питиета. Вечерите не бяха силното ми време, тогава морфинът беше най-далеч от мен. За да облекча страданията си, бях дръпнал от добрата стара марихуана, която напоследък употребявах прекалено рядко. Марихуаната е забавна компания, но е прекалено несериозна и постепенно преставаш да й обръщаш внимание. Морфинът... Виж... Морфинът те поглъща целия и е ревнив. Не обича да те дели с други. На него марихуаната му се вижда твърде безобидна и повърхностна и направо я презира.

Както всеки купон и този беше изпълнен с десетки познати отнякъде физиономии. Най-важното както винаги липсваше. Това беше отговорът на основните въпроси: къде, как и защо, или казано-по простичко, кой си ти, по дяволите.

Отговарях на поздравите със:

- Здрасти.

            Повечето пъти не можех да позная застиналото лице отсреща, очакващо ответна реакция. Светът е неприлично малък и дори да отидеш в Нова Зеландия, пак ще откриеш някоя позната физиономия и все така няма да можеш да си спомниш къде си я виждал. Физиономиите си приличат именно по това, че не можеш да си спомниш къде си ги виждал.

            В други случаи, когато разпознавах поздравилия ме човек, разговорът продължаваше с баналното:

            - Какво става с теб?

            И продължаваше с още по-посредствени реплики. Посредствените диалози и смислените разговори се различават така, както се различават познатите от приятелите.

Когато се наситих на безсмислени социални контакти, почувствах остра нужда от усамотение. Боян беше срещнал някакъв стар познат от университета, но не от курса му, а просто безделник от университета. Двамата се отделиха и се заприказваха. Оставих ги да обсъждат студентските си години и продължих да изследвам апартамента. Експедицията ми завърши успешно, когато открих нов свят, тоест нова стая. Почуках на вратата. Отвътре отговори нежният глас на момиче:

- Влез!

Споменът за този момент е толкова силен, че го преживявам повторно.

Влизам в спалнята, където белокожо момиче с яркочервена коса е седнало на ръба на леглото. Харесвам гледката. Погледът й ме пронизва като копие. Очите са й зелени, но не са дяволски. Според редица критици в зелените очи от книгите има нещо фатално. Интересно ми е очите на колко от тези критици са зелени. Всички критици, или поне повечето от тях са пълни дяволи, а тя не е дявол. Възприемам красотата й на физическо равнище като пронизваща болка. В същия момент изпитвам друга болка. Момичето съсредоточено се занимава с дейност, за която напоследък съм слушал много.

Вдигнала е ръкав, свалила е колан и се опитва да обвие с него ръката си. Спринцовката е пълна с хероин, а тя ме моли за помощ. Не мога да й откажа, не мога нищо да й откажа. Пристягам колана около горещата ръка. Кръвта й поема дрогата и я разнася по цялото й тяло, а с мен се случва нещо особено. Влюбвам се от пръв поглед.

Тя се отпуска и се тръшва на леглото. Наблюдавам я мълчаливо. Усмихва се. Не мога да разбера дали усмивката е предназначена за мен или е резултат от хероина. Знаците, които тя изпраща към мен, са толкова объркани, че е лесно да удариш на камък при дешифрирането им, дори ако си главен герой в някоя от книгите на Дан Браун.

Седя и я зяпам дълго. Ако бях анимационен герой, езикът ми щеше да се разстеле по пода, очите ми щяха да бъдат хипнотизирани, а ударите на сърцето щяха да са видими от километър разстояние.

През цялото време не успявам да обеля и дума.

След малко Жана, както по-късно разбирам, че се казва, е на крака. Оказва се, че усмивката й наистина е била адресирана до мен. Кореспонденцията помежду ни продължава с целувка. Опознаваме устните си за около десет минути и това време е достатъчно, за да разберем, че си принадлежим. Не можеш да познаваш една жена, преди да си я целунал. Очите лъжат, целувките също, но те поне лъжат по истински начин.

Втората крачка в опознаването след целувката е купонясването. Ако в него няма синхрон, всичко е предварително обречено. Надигаме се от леглото и се измъкваме от стаята. Зареждаме се с бира от банята и се смесваме с останалите. Не спираме да говорим.

Тя се друса от три години и ден след ден затъва все по-дълбоко. Скривам се зад добре познатата маска на наркоман. Искам да вярва на думите ми, така искам да вярва. Добре е, че всички наоколо ме знаят като такъв.

- Откакто отказах херцата се чувствам супер – обяснявам й.

Тя ме поглежда някак тъжно.

- Със сигурност. Аз също си го мисля от време на време, но не се чувствам готова.

- Човек никога не се чувства готов, преди да започне. Хвърляй се директно в дълбоките вълни, ако наистина го искаш. Няма да разбереш дали си готова до момента, в който не се опиташ.

Жана се съгласява и ме придърпва до себе си. Изглежда не й е до сериозни разговори, не и сега. Изкарваме още няколко часа на купона, но така и не успяваме да забележим хората около нас. Единствената фигура, на която обръщаме внимание, е тази на Боян. Той познава Жана. Така и не ми казва откъде. Малко след като си разменяме телефоните, тя изчезва.

Първата ни среща е отминала.