ВЪРНАХМЕ СЕ ПО ДОМОВЕТЕ СИ. Всеки
ден към осем, осем и нещо взимахме MST-то си от клиниката, включително в неделя.
Сутрините изкарвах заедно с тайфата от клиниката, най-вече с Боян и Менсъна, с
които не спирахме да обикаляме, дори да нямахме цел. Когато си бил затворен
задълго и си завиждал на минувачите по тротоарите, защото кръстовете им не ги
болят от продължително лежане и седене, просто не те свърта на едно място.
- Продължавай така
и скоро ще забравим цялата история – каза баща ми, когато ме посрещна вкъщи в
деня на изписването. – Казаха, че наистина имаш желание да се оправиш.
Желание? Ако
продължаваха да ми дават MST, щях да имам желание за каквото
и да е!
- Само внимавай да
не стане като предния път!
- Няма, тате.
Редът у дома беше
възстановен, макар и половинчато. Нашите си мислеха, че скоро всичко ще свърши,
а то едва сега започваше. Друсайки с морфин, бях прекрачил една граница и сега
се намирах от другата страна. Все още нямах идея, как служителите от клиниката
бяха заключили, че нещата се оправят, но не ми и пукаше. Бях отново на свобода.
Само това ме интересуваше.
След няколко дни
вкъщи (без сутрините, разбира се) изпълзях от блока. Зимата продължаваше да е
необичайно гореща. Преди два дни падна сняг, който веднага се стопи. Хората по
тротоарите бяха забравили зимните си якета и се разхождаха по блузи. Направих
едно кръгче из улиците в центъра, без да срещна нито един познат, и накрая се
намерих пред един уличен телефон. Пръстите ми нетърпеливо набраха номера на Боян.
Обаждах се на мобилен телефон и трябваше да говоря бързо. Първия път връзката
прекъсна, преди да се уговорим. Позвъних отново.
- На „Кристал” съм,
говори бързо!
- Идвам след десет
минути.
- Супер!
Той
закъсня, но не го чаках дълго. Беше избръснат и спретнат, с дънки и суитчър, и
директно ме задърпа към новото си място. Техните отвърнали на амбициите му да
откаже дрогата, като му наели таванско помещение с две стаи. Даваха му и пари,
за да преживява, докато си намери работа, за което Боян не се беше разбързал.
-
Добро начало – отвори вратата на входа Боян и ме пусна пред себе си. – Имах
нужда да остана малко сам, тоест да живея сам де. Не съм го правил от толкова
време. В „Мираж” почти се чувствах сам. Имам предвид, не знаеш какво е да делиш
квартира с още десетина души, като във всяка стая спят средно по трима. А
когато от тези десет всичките друсат, става страшно.
Квартирата
беше в малка кооперация без асансьор и ние се задъхахме по стълбите.
-
Нямаш никакво лично пространство в какъвто и да било смисъл на думата. Събуждаш
се от крясъци. Карате се за хероин. Някой винаги крие за себе си, докато други делят
с всички. Единственото място, където можеш да се усамотиш, е тоалетната. Но и
там не можеш да се задържиш дълго, хората стават раздразнителни и истерични,
тряскат по вратата, крещят, че се насират. Гадост. Ако има нещо по-лошо от
друсането, това е да споделяш жилищно пространство с наркомани, особено ако са
много.
Вече бяхме горе и
вратата се отвори със скърцане. Пред очите ми се откри гледка към добре
подредено жилище с немного мебели, но много уютно.
- Какво ще кажеш,
копеле?
- Нямам думи.
Малка кухня и
спретната стаичка. Какво повече ти трябва? Малко пространство, само за теб.
Понякога мисля, че това е единственото, което търся в този свят. Място, където
да ме оставят на мира и да съществувам както си искам, нищо повече.
Няма коментари:
Публикуване на коментар