Преселение в сънищата (съботен разказ)

            Тази есен той се отказва от реалността и заживява в съня си. През деня ходи   на работа в пощата, не се е отпуснал и всичко върши както си трябва, но истинският му живот започва с лягането в леглото вечер и с потъването в нежни, копринени сънища. Добре си изкарва така. Не може да се отрече. Но след като изкарва  месец и половина в сънищата, той преценява, че и там има нужда от квартира. Друго е като се налудуваш да има къде да се прибереш. Иначе рано или късно дори сънуваното ти тяло се скапва физически. С нужда от квартира се появява и нуждата от пари. И сега като се прибере  от работата в пощата, заспива и отива на работа в съня си. А всяка работа измаря, така че като се върне от работа в новата квартира, често директно се просва на матрака и заспива. Почива си най-пълноценно, когато заспива в съня си. В този втори сън всичко му се струва по-добро от реалността и от първия му сън. Малко по малко в главата му се прокрадва мисълта да заживее пълноценно в съня, в който заспива насън. Само трябва да си намери работа във втория сън, защото вече знае, че без квартира животът дори насън не е лесен. А това значи, че ще има и трети сън, и четвърти, и пети. Един бог знае колко дълбоко в сънищата може да стигне и дали накрая няма да се изгуби някъде там. Но за него това няма никакво значение. Важното е да се работи и да се спи. Това е всичко. 

ЖИВОТЪТ КАТО ЛИПСВАЩА ЛЪЖИЦА - 78

НА ДРУГИЯ ДЕН бях на летище София. Въздухът смърдеше. Вятърът довяваше вонята от софийските боклуци, струпани някъде в „Младост”, а до полета оставаше половин час. Признавам, че тактиката с вонята вършеше работа. Искаше ми се да отлетя колкото се може по-скоро. По същия начин и на пристигащите им се искаше веднага да се разкарат от летището. Нашите ме съпроводиха дотук и ме оставиха за миг насаме с изпращачите ми.

Боян и Менсъна бяха дошли да се сбогуват с мен. Боян не беше успял да намери оферта за легално друсане и сега движеше с Менсъна. Двамата висяха в апартамента на Боян, гълтаха многоцветни хапчета и смятаха да продължават така, докато могат. Вече имаха проблеми с родителите на Боян, които не харесваха Менсъна и се опитваха да придумат Боян да се откъсне от компанията му. Трудно беше да се каже кой към кого беше по-привързан: Боян към Менсъна или Менсъна към Боян. Боян се опитваше да отклонява атаките на родителите си, но го правеше за самия спорт. Хич не му пукаше за тяхното мнение. Дори да го изхвърлеха на улицата, какво? Нямаше да му е за пръв път.

Часът за отпътуване почти настъпи и Боян и Менсъна си тръгнаха, обещавайки да пишат мейли, а нашите се разчувстваха и дръпнаха дълга лекция за предстоящия ми престой в Испания.

Приказките минаваха покрай съзнанието ми. В краткия промеждутък, в който отекваха в изпразнената ми от морфин и метадон глава, чувах, че са все същите. Как трябва да се оправя заради тях. Как ме чака бляскаво бъдеще. Как това. Как онова. Как ли пък не, мислех си, и се зарекох, когато се върна от Испания, да престана да ги слушам. Вероятно това беше единственият начин да се оправя.

Часът на моето заминаване настъпи. Това беше всичко, нарамих раницата и поех. Мнозина прекрачваха границата съзнателно, с ясната мисъл, че ще се върнат само в краен случай. Моят случай не беше такъв. Аз не се опитвах да избягам, избягаха ме.

Ела, напиши си стихотворение

На Силвия Чолева

Днес няма да напиша стихотворение 
за рождения ден на Силвия Чолева. 
Защото в него не би ставало дума 
за прочетени книги, за чай и безсъния, 
за градини с цветя, за смърт, гробища, 
за зелените и златните словосъчетания, 
нито за премиера в Художествената академия, 
белязана от присъствието на Снежина Петрова. 
Не, в никакъв случай няма да пиша за нея.

Днес няма да напиша стихотворение 
за рождения ден на Силвия Чолева, 
защото в него ще става дума 
за това как тя реже клони с резачка, 
поти се и псува, поти се и псува, 
на вилата си, след като е местила камъни.

Всичко това ще стане за три часа и двайсет и две минути, 
а после ще я вземе кола на радиото, 
ще отпътува да отразява някакво културно събитие 
на морето, вечерта в хотелската стая ще чете роман, 
чиито автор ще интервюира на следващата сутрин.

А обратно в София, на обед, тя ще прелети до университета, 
ще се опитва да учи полуграмотни студенти да пишат есе, 
после ще мине отново през радиото да монтира материала 
от изложбата преди два дни, който не е бил спешен, 
после ще отиде в друг университет да учи други студенти 
как не се пише есе, после ще отиде на премиерата на 
новата постановка на Деси Шпатова, там ще се срещнем.

Не, в никакъв случай няма да пиша, 
а ще я изчакам сред тълпата и ще отидем 
в някоя кръчма, ще пием водка, ракия, уиски, 
може дори да решим да хапнем нещо, кой знае, 
ще си говорим за поезия, за театър, 
за това колко е бърз животът, 
как все по-трудно ни остава време 
за нас и за това, което наистина желаем да правим.

Днес няма да пиша, не, няма да пиша 
за това как в един момент ще започнем здраво да псуваме, 
първо ще я издразня с някоя реплика, тя ще ми каже: 
"Я си еби майката!", аз ще се усмихна, 
после отново ще стане дума за ангажираностите, 
тя ще каже: "Мамка му, писна ми, не издържам повече, 
не знам как продължавам така, ебаси ужаса, 
нямам време да си напиша стихотворенията, 
нямам време да си напиша разказите, 
за идеята за роман въобще не ми се мисли." 
И после ще псуваме, ще псуваме, ще псуваме.

После ще се „изпусна” как някой ден ще напиша стихотворение 
за рождения й ден, тя ще отвърне: 
"Ти си луд, Иване, луд!" 
Ще се съглася, ще добавя, 
че после ще й го дам да го редактира,
а то ще е дълго, с повтарящи се части, 
в него ще има запетайки, точки, тирета, 
и гадост, дори две удивителн, това е отвратително, 
и в него няма да има нищо минималистично, 
ей така, за да я издразня, хубаво е да се дразните понякога, 
а тя ще изпсува колко е несправедлив животът 
и ще каже, че при тези условия предпочита 
да си напише стихотворението сама, 
за да не си хаби времето с глупости.

Да, нямам ни най-малка идея да пиша стихотворение 
за рождения ден на Силвия Чолева, 
а просто я дразня, дразня, дразня, 
докато се ядоса, ама добре се ядоса 
(харесва ми как пише ядосана), 
за да накрая й дам някой смачкан бял лист 
или някоя салфетка, 
или най-добре продупчено билетче 
от градския транспорт 
и й кажа:
"Ела, напиши си стихотворение, Силвия!"

2014г. 

ЖИВОТЪТ КАТО ЛИПСВАЩА ЛЪЖИЦА - 77

- МРАЗЯ ИЗПРАЩАНИЯТА – каза Жана и с намръщено лице отпи кафе от малката пластмасова чашка.

            Кафето на гарите обикновено е горчиво и блудкаво. Пътуващият човек е склонен на компромиси с идеята, че той просто минава. Че няма да се задържи тук и затова няма смисъл да роптае срещу тази несправедливост. Пътуването е смирение.

            Аз също мразех изпращанията, но въпреки това бях тук. Изпращах Жана, която предпочете да си тръгне първа. Заминаваше към вилата в Родопите, където се надяваше да води живот в пълна трезвост, поне що се отнася до тежките наркотици.

            - Ще ми пишеш, нали? – попитах я.

            Беше обещала, че ще направи необходимото, за да ми пише веднъж на седмица. Нямаше представа, дали в селото има интернет клуб, но дори да нямаше, щеше да измисли някакъв вариант. Родителите й си мислеха, че отива там за два месеца да си почине от следването, което напоследък я изтощило.

            - Естествено че ще ти пиша.

            - Няма да се даваме!

            - Няма да се даваме!

            И двамата се страхувахме от дългото разстояние и особено от лошия му навик да разделя завинаги.

            - Време е да се качвам!

            Автобусът ни чакаше. Помогнах й с багажа. Разполагахме с пет минути. Защо нямахме щастието да се срещнем за три часа на някое летище, за да предам по нея пратката, предназначена за мой приятел отвъд океана, или поради друг подобен малък повод, и да изживеем съвместния си живот за това смешно кратко време? Вместо с вечна раздяла трябваше да се мъчим с раздяла с неясен срок. Това ми се струваше несправедливо. Когато се виждаш с някого само веднъж, сърцето ти по-лесно се усмирява, поне аз така мисля. Но какво ли разбирам от сърца?

- Време е да се качвате – погледна ни отвисоко шофьорът.

Шофьорите сигурно се насищат на раздели. Как мислите, по колко раздели виждат те на седмица, на месец? А на година? Дали това води до съответните изкривявания? Когато шофьорът се готви да замине нанякъде, на почивка за седмица-две, и съседът му примерно тръгва да казва: „Сбогом”, но си остава с едно „с”, понеже шофьорът му пуска такъв поглед, че съседът веднага млъква.

- Време е да се качваш! – казах аз.

Висях пред отворената врата със сълзи в очите. Аз, човекът, който никога не плачеше. Тя ми каза нещо, така и не разбрах какво. Имам този проблем, когато съм развълнуван, се вкопавам в себе си и изключвам околните.

- Време е да се качвате! – натърти шофьорът.

Окей, пич, ясно, че си на работа и толкова бързаш, и си толкова изнервен. Но всички са на работа, всички толкова бързат и са толкова изнервени. Не ти ли писва от тази помия? От всичките тези нерви и от цялото това бързане?

- Качвам се.

Тя ме прегърна, целунахме се. Това, предполагам, е обичайният код на поведение в подобни случаи.

- Качвайте се!! – шофьорът всеки момент щеше да забие ръка в клаксона.

Хората отвътре ни замеряха с намръщени погледи, но на нас ни беше все едно.

- Обичам те – казвам и допълвам: – А сега се качвай.

            Вратата на автобуса изсъска като змия и автобусът потегли. 

ЖИВОТЪТ КАТО ЛИПСВАЩА ЛЪЖИЦА - 76

ИЗКАЧВАХ СЕ ТЕЖКО ПО СТЪЛБИТЕ КЪМ КВАРТИРАТА НА ЖАНА. Стъпките ми отекваха продължително по празното стълбище. Чувствах се добре точно толкова, колкото се чувства добре някой самоубиец. Повръщаше ми се. Колкото и да не ми се искаше да стигна, вече се намирах пред вратата. Едвам успях да отлепя ръката от тялото си и да натисна звънеца. Чух как Жана се приближава и надниква през шпионката. Бях сигурен, че разбира какво следва по изражението ми.

            - Какво има? – отвори тя вратата изключително бавно.

Искаше да отложи този момент колкото се може повече, но нямахме време. Само някакви минути, часове. Смешно малко време на фона на смешно малките ни човешки животи. В някой друг живот, мислех си, ще се родим като двойна звезда.

            - Какво може да има? Заминавам след два дни за комуна... В Испания. Близо до Барселона.

            Чувствах се като удавник. Жана отвори по-широко вратата към предишния рай и влязох. Всеки импулс за пораждане на думи в устата ми колабираше. Вече наистина се давехме... В мълчание.

            Убихме за малко мъката, като се гмурнахме в прегръдките си и заплувахме в чаршафите. Плувахме тежко, с бавни махове. Плувахме и знаехме, че колкото и да плуваме, няма да стигнем никъде. Починахме си, после замахахме пак.

            Когато успяхме да изплуваме от мълчанието и въздухът на разговора проникна в гърлата ни, започнахме да предъвкваме стари теми.

            - Защо не намерят комуна в България?

-Знаеш защо. Първо, заради цялата история с MST-то. И второ, и това е доста неприятно, тук мразят наркоманите. Още си спомням какво стана при отварянето на първата наркокомуна. Хванах репортажа по телевизията. Комуната трябваше да се намира до някакво забутано село и селяните бяха препречили пътя. Не искаха да пуснат наркоманите в близост до къщите си. Твърдяха, че те ще донесат наркотици в селото и че ще ги продават на децата им. Така и не разбрах какво стана с тази комуна, но дори само този случай показва защо е по-добре да се ходи в комуна извън България. Тук вместо да те подкрепят, тичат, взимат факлите от домовете си и бог да ти е на помощ.

            След тези думи Жана постави глава върху гърдите ми. Останахме така. 

ЖИВОТЪТ КАТО ЛИПСВАЩА ЛЪЖИЦА - 75

НЕ ЗНАЕХ, ЧЕ РАЗДЯЛАТА НИ ДЕБНЕ УПОРИТО. Не знаех, че бивш пациент на клиниката останал потресен от лечението с морфин. Че отнесъл случая до една частна телевизия. Не знаех, че единствената цел на “Мираж” била да печели, като ни друса. Въпросният Г. М., както по-късно разбрахме, приемал морфин повече от година. Неговата съдба била съдба и на голям брой други наркомани. Той се свързал с телевизията и разказал историята си, която повлече журналистическо разследване след себе си. Шефката на клиниката изчезна. Оказа се, че “Мираж” е поредната лъжа. Лъжа за изчистване, която те повлича все по-надолу в зависимостта и цели единствено да прибира парите от разстроените и станали изключително доверчиви в нещастието си родители. Медиите пошумяха около случая, който бързо се пренесе в съда. Подадени бяха жалби и съдебната система започна да мели бавно новия процес.

След тези събития лечението ни внезапно спря. Прекратяването на морфина представляваше истински шок за организмите ни, привикнали отдавна към него. Изпитах последиците от първото си пристрастяване. Проклинах безброй пъти този Г. М. Не можеше ли да си взима морфина и да си трае? Или да прекъсне лечението си в клиниката и да го замени с друго? Не, не. Ако бях на неговото място, вероятно бих постъпил по същия начин. Вероятно...

От друга клиника оказаха съдействие и ни изписаха метадон. Нямах представа, как щях да понеса изпитанията на абстиненцията без него. Всъщност цялата работа с метадона трая не повече от седмица. Нашите реагираха светкавично и започнаха поредното си ходене по мъките. Този път целта им беше да открият добра комуна в чужбина, където да ме изправят на крака след морфинения удар. Убеждавах ги да ме оставят с Жана, защото двамата се нуждаехме един от друг. Защото можехме взаимно да си помогнем. Защото сами щяхме да се откажем от дрогата в уюта на нейната къща в планината, но нямаше смисъл.

Нашите отказваха да ме изслушат. Искаха да вземат драстични мерки за моето изчистване и ме обвиняваха, че не съм реагирал като онзи Г. М. Че съм се оставил на течението. Все едно самите те не бяха настоявали да спазвам строго онова, което ми предписваха в “Мираж”. Все едно самите те не бяха избрали тъкмо тази клиника.

За около седмица нещата продължиха постарому, но дните вече бяха преброени и тежки. С Жана очаквахме всеки ден да е последен.

ИСТИНСКА ИСТОРИЯ

1.
Тази вечер след изборите в щаба на Атака цари мълчание. Доверието към тях пада. Питат се какво да правят.

- Имам решение! - казва Сидеров. - Влизаме пак в НАТФИЗ и плащаме на някой да ме удари. Но не силно! Малко кръв да ми пусне. И пак ще влезем в медиите.

В края на тази вечер планът е изпълнен. Волен Сидеров седи у дома си с усмивка на лице, а когато дава интервюта сочи съсредоточено драскотината на лицето си и обвинява масоните за тази конспирация. В един момент се разплаква. Защото е много ранен. И раним. Горкият!

2.
Няколко месеца по-късно Волен Сидеров е номиниран за театрална награда, но не я получава, затова влиза първо в Съюза на Българските Артисти, обхожда Армията, вилнее из Народния театър.

През цялото това време не спира да нарича артистите бездарни, а когато те го нарекат бездарен политик, той изважда депутатската си книжка и започва да я размахва и да твърди, че обиждат депутат.

Няколко месеца по-късно дори го лишават от филмова награда...

Ядосан от българските театрални среди, той отива в Москва, за да продължи кариерата си там. А и парите му идват оттам, така че е по-бърза цялата работа с преводите.

За негово нещастие някой изпраща прессъобщение до медиите, в което пише, че той е гей и прилага актовите му снимки.

Пребиват го руски националисти и той се връща в България, отказвайки се от театъра. И ето, сега седи и плаче, седи и плаче, седи и плаче.

ЖИВОТЪТ КАТО ЛИПСВАЩА ЛЪЖИЦА - 74

САМО ТОЛКОВА ЛИ? Само това ли имаш да кажеш за Жана, крещя си. Говориш за най-хубавия месец и половина в твоя живот и си в състояние да кажеш само това? Какво ти става, тъпо копеле? Да не искаш да ми кажеш, че най-хубавите спомени остават неясни, докато лошите ги помниш в детайли? Не, това не може да е истина. Всичко би трябвало да се е запечатало. Жана е някъде там. Единственият начин да я върнеш е да разкажеш за нея. Затова разказвай! Разказвай! Разказвай, шибаняк тъп! Разказвай, копеле заспало. Разказвай, мършо!

            Разкажи за сутрините, в които тя беше първото, което виждаше, и докато още не се беше събудила, изследваше бавно тактуващите малки хълмчета на гърдите й и затворените й клепачи, под които очните ябълки се въртяха в опит да те зърнат. Разкажи за отварянето на очите и пухкавото котешко протягане на ръцете й. За веселото хрупкане на препечени филийки с фъстъчено масло, което ти тогава прояде и което ядеш и до днес заради спомена за онези дни.

            Разкажи за несъстоялите се разходки. За това, как толкова пъти искахте да излезете на слънце, а оставахте в апартамента, защото и двамата светехте. За това, как се опитвахте да покриете сиянието си с одеяла, когато се завивахте и оставахте насаме един с друг в първичната тъмнина. За загорялото ядене, което с удоволствие преглъщахте, защото само допирът, да, само допирът на ръцете ви оправяше вкуса на всички прецакани ястия. За минутите на балкона, когато излизахте и в студа гледахте минувачите, и си казвахте, че никога няма да станете толкова анонимни, нещастни и праволинейни като тях. За панелите, които вече не бяха панели. За мокета и лекетата му от мед, които блещукаха като златни звезди. За телевизора, който завинаги ослепя и онемя. Да, кажи за телевизора, защото хората така са потънали в телевизора, че не могат да видят не само човека до себе си, те и себе си не могат да видят, вече напълно губят способността си да виждат.

            Разкажи какво научи за нея. Разкажи за косата, веждите, носа й. За миглите, бузите, устните, брадичката, шията й. За рамената, за любимите рамена, по които като на кристална топка гадаеше погрешно бъдещето само заради усещането от допира. За лактите, за тънките ръце, дланите, пръстите, ноктите, гърдите й. За прешлените на гърба й, които броеше с показалеца, средния и безименния си пръст отзад напред и отпред назад в посока безкрайност. За извивките на сладкото й дупе. За ребрата, пъпа, хълбоците. За тайната между краката й, за онази черна дупка, която те отвеждаше към други вселени. За вътрешната страна на бедрата й, за коленете, леко момчешки и със следи от стари рани. За прасците, за стъпалата, за всичко разкажи.

            Разкажи за разговорите, за този личен апокриф, който единствен ти остана. За плановете да отидете на вилата й в Родопите, която така и не успя да видиш. За това, как щяхте да се изнесете там за няколко месеца и да се сгушите в тази ваша комуна, където щяхте да се изчистите. За това, как, когато ти щеше да излизаш на пазар до центъра на селото, физиономията ти щеше да се променя, защото щеше да знаеш, че я оставяш сама, че се отдалечаваш от нея. За тъгата, изписала се на лицето ти в магазина, и за щастието от мисълта, че скоро ще се върнеш при нея. И поради това, поради цялата тази промяна тя щеше да бъде единствената, която щеше да познава истинското ти лице. За това, как беше истински само когато беше до нея.

            За това, как бяхте проумели, че друсането с хапчета не е начин да се откажеш от дрогата. За единствения начин, който е да се мъчиш, гърчиш, стенеш, потиш и скърцаш със зъби. За вашия свят, в който вие бяхте Адам и Ева. За света, част от който беше единствено Боян. Той ви се радваше, защото виждаше във вас онова, което сам беше загубил. За усмивката му, онази другата усмивка, която никога след това не се появи на лицето му. За вашия рай. За рая, в който единственото, което очерняше дните ви, беше неизвестността. За това, как се беше вкопчил в Жана. За това, че не знаеше как би живял без нея. За това, че не знаеше какво ще се случи утре. За това, че не знаеше... 

МАНИФЕСТ НА МЛАДИТЕ АРТИСТИ

Ние сме артисти. Ние се занимаваме с изкуство. Изкуството е свято и чисто и ние имаме нужда да репетираме, да създаваме, да творим. Ние сме актьори. Ние репетираме. Ние навлизаме в чужди животи чрез себе си. Ние носим чужди истории в телата си. Ние искаме да правим красив театър. Да правим театър, който опазва доброто в душите на хората. Който съхранява светлината в този помръкнал свят.

Ние сме млади. Ние сме вашите деца. Ние останахме в тази държава, защото вярваме, че тук ни е мястото. Защото искаме да правим българско изкуство. Защото вярваме, че тази страна, макар и бавно, върви напред. Защото както всички хора на този свят, искаме да се занимаваме с това, което ни е на сърцето. А в сърцето ни има само ТЕАТЪР.

При нас нахлу лидер на партийна партия. Популист с разширени зеници. Той ни замери с жълти монети и обиди. Наричаше ни бездарни, наркомани, боклуци, недоносчета, идиотчета и какво ли още не. Ние му казахме, че той трябва да излезе от храма на изкуството, защото го замърсява с присъствието си. Той стана още по-настоятелен в желанието си да ни обижда и провокира.

Ние сме артисти. Ние се занимаваме с изкуство. И можем да ви кажем едно: този човек не е добър артист. Той е марионетка на конци. Не ни интересува кой го дърпа, защото това е някакъв лош театър, който не бихме гледали, ако той не беше дошъл при нас. На крака. С други депутати. Понякога с мутри, които ни заплашват, когато го снимаме. И винаги с камери, полицаи, журналисти.

Обърнахме се към полицаите. Казахме им, че репетираме, че искаме да правим театър. Те ни казаха, че нищо не могат да направят и че им е омръзнало от този шут. Обърнахме се към медиите, които ни казаха същото. До мутрите не се допитахме, защото очевидно и те да кукли на конци.

На всичко отгоре в устата на този псевдопатриот битуват имена като Левски и Ботев. Ето това не можем да преглътнем. Как може да се гаври с най-светите имена от българската история. С тези, които са си дали животите, за да имаме свобода.

Днес ние нямаме свобода. При нас нахлуват лидери на партии. Те ни пречат да се занимаваме с изкуство. Пречат ни да облагородяваме нашата публика. Те нанасят мърсотия в Храма на Театъра. И ние не можем да търпим повече това.

Молим целият български народ: нека не позволяваме това беззаконие да продължава. Нека не търпим лошия театър в политиката. Нека да въстанем срещу лошите политически артисти. Нека бъдем себе си!  Нека му вземем имунитета на Волен Сидеров. Ако не го вземем ние, политиците вътре никога няма да го вземат. Защото живеем в такава държава. Но ние си спомнихме: държавата сме ние!

ДА ЖИВЕЕ ТЕАТЪРЪТ! ДА ЖИВЕЕ ИЗКУСТВОТО! ДА ЖИВЕЕ БЪЛГАРИЯ! 

Предизборна песен (текст, публикуван първо във Фейсбук)

Публикувам този текст тук, защото според законите ФБ не е медия, а и този текст е моето лично мнение. И второ, защото го написах преди десет дни и се опитах да го изпратя по разни български медии, но очевидно не съм достатъчно голямо име, за да бъда публикуван. Все ми е тази. За мен е важно текстът да достигне до хората, а не медията, чрез която достига до тях. За мен ФБ е медия. Както и блогът ми. Както и театърът, киното, фотографията. 

            Не ни ли омръзна да игнорирате проблемите си? Не е ли време да се замислим  върху това точно сега? Толкова години правим компромиси след компромиси. Толкова години се оставяме да ни лъжат? Вече в нищо не вярваме. Псуваме политиците вяло, докато те обикалят по жълтите павета с лъскавите си коли. Пием си бирата, докато те изнасят тлъсти пачки пари към офшорни сметки. Четем платените им публикации във вестниците и си мислим, че това е журналистика. Гледаме медийните скандали, които те създават, за да си правят реклама и цъкаме с език. Защо вярваме на телевизора и на вестника, а не вярваме на очите си. Защо не се огледаме?  

            Толкова дълго игнорирахме наболелите проблеми, че започнахме да игнорираме себе си. Честито! Толкова години допускахме компромиси, че сега животът ни е компромис! Децата ни отпътуват към чужбина и за нас това е нормално, защото тук не се живее добре. Родителите ни взимат по 160лв пенсия и за нас това е в реда на нещата, защото редът на нещата тук е такъв. Но ние позволихте това да се случи като си затваряхме очите и ни беше страх да направим нещо. Като все чакахме да дойде някой да ви оправи. Ние направихме България такава с бездействието си. И сега продължаваме да мрънкаме. И да разбираме най-добре от всичко, но да не можем да оправим живота си, защото „страната” е виновна. Виновните сме ние! 

            Обикновено когато нещо трябва да се направи се събира група от хора. Тук започват проблемите, защото всеки знае най-добре как да свърши нещата. Не видяхме ли, че така не става. Че така им е по-изгодно на ония, защото докато ние спорим, те ни чукат отзад, печелят милиони, ядат народни кебапчета за жълти стотинки и симулират политическа дейност. Не разбрахме ли, че трябва да се изслушваме. Че понякога трябва да отстъпваме малко от твърдите си позиции в името на общата цел? Че единствените смислени компромиси се правят, когато вървиш в обща посока и се опитваш да постигнеш нещо?

            Ето, изборите идват. И отново има скандали. И ние се смеем. И игнорираме политиците-популисти, докато те гонят телевизионен рейтинг. И предпочитаме да не говорим за това, че Волен Сидеров трябва да си направи тест за наркотици, защото зениците му често са неприлично отворени. Докато той обвинява хора в продажба на наркотици. И на нас ни е все тая какво ще стане с ДПС, защото нали не зависи от нас. А през това време ДПС настъпва здраво в Северозападна България. Настъпва навсякъде, възползвайки се от гласовете на малцинствата. И БСП ни се струват смешни, но те предлагат за общински съветник човекът, който уж щяха да изключват от партията. Най-моделният ляв, който е ляв колкото всички от тази проклета партия: нула. И ГЕРБ са навсякъде и са вездесъщи, защото очевидно в тази страна могат да управляват само мускулести, полуграмотни индивиди, които не са прочели нищо след Винету. И има там други едни националисти, които най-вероятно биха ни пребили, ако ни видят на улицата, защото имаме „арабска брада”, без да си дадат сметка, че и възрожденците са били брадати. Но така е, когато национализмът не е наш, а е вносен – от Германия. Като всичко във веригите магазини. И Бареков сигурно още говори уникалния си английски в Европарламента. И така нататък. И така нататък. И така нататък.

            И ние сме свикнали с това. И то вече не ни прави впечатление. И дори ни е приятно и удобно. И какво да направим? И то май нищо не може да се направи? И страната е скапана. И пътищата и дупките. И корупционните скандали. И колко пари се крадат. И обществените поръчки. И източваха пари дори от науката. И сигурно и от културата точат. И да, много е бедна тази страна, като има толкова много за крадене. И да, изглежда затова сме я оставили в ръцете на банда разбойници. Тук някой ще каже клишето, че българските управници винаги са били лоши…

            Не! Ние сме лошите в тази история. Да, ние!

Защото го търпим. Защото така го превръщаме в реалност. Защото живеем в него. И защото не спираме да мрънкаме, без нищо да правим! Защото и на тези избори няма да гласуваме, защото няма за кой. Аре стига. Има нови партии ако щеме, но просто трябва да си направим труда да прочетем предизборните им платформи. И изобщо! Ние някога гласували ли сме за предизборна платформа или просто ни е харесвала физиономията на политика, за когото сме си давали гласа?

            Но така е. Избори идат. Светлината в тунела е все по-далече. Ние сме загубено  стадо, потънало в овчедушието си, което от години не е излизало на паша. Държат ни затворени в мрачно, смърдящо пространство и ядем каквото ни подхвърлят. За да разбием вратата и да излезем, трябва три овци да съгласуват действията си, което е адски лесно, но това не се случва вече десетки години.            

...От друга страна сме свикнали. Може би ако излезем на чист въздух смрадта ще ни липсва… 

Случка с политици

(Внимание. Този разказ е плод на авторовото въображение. Всяка прилика с действително съществуващи лица и политически партии е абсолютно случайна.) 

1. 1.

Тошо и Ани са нормална българска двойка. Живеят под наем в двустаен апартамент на бул. „Раковски” в София. Той е от Сопот, тя – от Кюстендил. Той работи в магазин за френски сирена и вина. Тя продава тютюневи изделия. Скъсват си задниците от работа, за да могат да си плащат сметките и да ходят на почивка два пъти в годината. И двамата са студенти и едвам успяват да се справят с времето, но са борбени и се някак я кретат. 

- Ако ти не се оправиш с живота – обича да казва Ани, – той те оправя. 

А Тошо обича да й повтаря колко е умна и колко често е права. Както и да й заявява, че я обича, при което я целува по бузата и я стиска леко за врата. 

Поради естеството на работните си места двамата често сблъскват с български политици. При Тошо един от редовните клиенти е Долен Свинаров, ръководителят на крайно дясната партия Батака, чиято идеология е изградена върху немския неонацизъм, неособено умело замаскиран с български патриотизъм. Но е факт, че въпреки брадатостта на българското Възраждане, Долен Свинаров е гладко обръснат и често си позволява да атакува брадати мъже на улицата поради привидната им прилика с арабите, докато част от тях се опитват да му обяснят, че те просто са брадати българи. Според Долен Свинаров обаче брадати българи не трябва да има. И ако той някой ден успее да стане диктатор, каквито са подмокрящите му детски мечти, той незабавно би обръснал всички български бради, а онези нещастници, които биха имали наглостта да опазят лицевото си окосмение, би изпратил в трудови лагери. 

- И ще видим тогава кой не бръсне Долен Свинаров за слива! – е казал той преди време в един сутрешен блок, в който е нахлул насилствено, мантрувайки бясно, че има депутатски имунитет и че българските медии, включително тази, в която се е промъкнал с шум и трясък, са продажни.  
Долен Свинаров се появява често в магазина на Тошо, откъдето си купува сирена и вина за най-малко 500 лева като хвърля банкнотите показно, сякаш за да покаже, че това за него не са пари. Компания му прави мускулест бодигард, който не спира да се оглежда. По традиция известно време след като Долен Свинаров си тръгне, бодигардът му се връща с опаковка от някои сирена. Те изглежда са се харесали на агресивното фашистко същество, което обикновено ходи с пистолет на колана (дори когато влиза в Парламента). Бодигардът взима още от същите сирена, а често се случва да дойде и с празна бутилка от някои от вината и да остави още 500-600 лева, взимайки съответното количество бутилки. Често след такива случки Тошо гледа по телевизията медийните изяви на Долен Свинаров, който не спира да обвинява институциите, че от тази държава се краде, говори за бедността на пенсионерите и как от родината се изнасят тонове пари. Междувременно, както вече казахме, харчи по минимум 1000 лева на вечер, при положение че най-малката депутатска заплата е малко над 4000 лева. Та  най-вероятно тези пари просто са се материализирали в джоба му, както се казва. 

Положението в магазина за тютюневи изделия, където работи Ани (заплатата й е добра за България: 800лв) купища политици от всички възможни партии си купуват пури, чиято себестойност е в пъти повече от техните заплати. Което не е проблем, защото момчетата просто работят, нали... Но там ходят хора както от Батака, така и от Българската псевдосоциалистическа партия (наследник на старото БКП). Ходят и  политици от Граждани за европейско разграбване на България. Също така и от малцинствената партия Движение за Престъпност и Сводничество. Както и от Байганьовци без цензура, Продажнически фронт, Алтернатива за българско вагабонтство. 

Изключение не правят дори политиците от Реформаторският бъг, които са влезли, за да правят реформи, след което веднага са се коалирали с куцо, кьораво и сакато, което нечовешки много е издразнило поне половината им избиратели, които сега са готови да ги замерят с домати (и не само!). Така да се каже, всички са горе на черешата, що се отнася до купуване на луксозни тютюневи изделия, за които на месец пръскат тройно повече пари от годишната заплата на средностатистическият българин от Перник. И няколко пъти повече от пенсията на баба Мара от Пазарджик, която се чуди как да върже двата края с тези 200лв. Парно ли да плати? Лекарства ли? Да се храни ли? 

2. 

Животът на Тошо и Ани тече нормално. Трудно им е финансово, но още по-трудно им е психически, защото дневният оборот на магазините, в които работят, е по-голям от петгодишните им спестявания, но са съвестни и не крадат. Да, пият понякога. Пушат цигари. Но кой би ги упрекнал? 

Тази идилия е застрашена, когато една вечер, докато се прибира от поредната дванайсетчасова смяна, Тошо е пресрещнат на бул. „Раковски” от Долен Свинаров. Политическото лице е с разширени зеници и откровено е попаднало под вредното  влияние на разрешени алкохолни субстанции и неразрешени наркотични вещества, за чието притежание на нормалният български гражданин могат да му лепнат поне няколко годинки затвор. Затворът обаче не е проблем за Долен Свинаров, защото приблизително на всяка трета минута той повтаря, че има неприкосновен депутатски имунитет. 

И така, Долен Свинаров налита на бой на Тошо, който е толкова изненадан, че дори не прави опит да отвърне. Тошо не е сигурен и дали ако отвърне, няма да го закопчаят на момента. С Долен Свинаров естествено има камери на водещите телевизии, както и на неговата лична телевизия, за която (по непотвърдена информация) му плащат директно от Русия. 

Долен Свинаров обвинява Тошо, че продава наркотици и добавя, че той знае всички дилъри на дрога в центъра и Тошо бил един от тях. 

- Доколкото виждам размазания ти поглед – отвръща Тошо, – много ясно, че ги знаеш, щото си им клиент. Ама аз не съм от тия, бате!  

Като казва тези думи, Долен Свинаров се ядосва още повече. Започва да подскача. Всъщност той е леко (да не кажем силно, а да не кажем и свръх) смешен, защото е нисичък. От друга страна и Хитлер не е бил кой знае колко висок, както и Наполеон, а и двамата чуждестранни държавници са имали едва половината самочувствие, което в момента демонстрира депутатът Свинаров. 

Тошо решава, че няма смисъл да се опитва да води диалог с този развилнял се фашистки гном и се запътва към дома си. 

Долен Свинаров обаче не го оставя намира. 

- Ето, виждате! – казва той на медиите, които прилежно го снимат. – Опитва се да избяга, защото го разобличих. Както съм разобличил вече толкова престъпления в тази страна. Да, опитват се да ме спрат. Но няма да успеят. Само аз мога да оправя тази страна. 

- Сякаш вече не я оправи неколкократно, ама отзад – промърморва Тошо, без да бъде чут от разбеснелия се надрусан шизоиден популист. 

И ето, той вече вижда вратата на входа. Забързва крачка. И… 

3.

Десет минути по-късно в полицията се звъни. Отегчената полицейска служителка пие кола, оригва се, изпърдява се шумно и вдига телефона. 

- Ало, полицията ли е – чува се гласът на Ани. 

- Да. Кажете!

- В апартаментът ни влезе Долен Свинаров. Крещи, налита на бой, надрусан е и иска още наркотици. Какво да правим?

- По дяволите! Пак ли?! Добре! Слушайте внимателно. Ако трябва, ще повтарям! Направете пътечка от рубли до вратата и той би трябвало да излезе по тях. 

В апартамента, където е все по-напечено Тошо гръмко псува, а после дава на Ани сто лева и тя слиза до близкия денонощен чейндж. 

4.

Десет минути по-късно в полицията се звъни. Отегчената полицейска служителка, която гледа долнопробен американски екшън с дискомузика от 80-те, отпива отново от колата, оригва се и отхапва от специалната люлинска поничка (чувала е, че американските полицаи ядат понички и се опитва да им подражава). 

- Ало, полицията ли е? – чува се гласът на Ани. 

- Да. Кажете. 

- Пак съм аз. Направих пътека от рубли… 

- И?

- Дойде Бая Банолова!

- Отново! Оф! Трябваше да го предвидя. Простете! Добре! Слушайте внимателно! Ако трябва, ще повторя. Направете пътека от долари и тя би трябвало да излезе от тях. 

В апартамента, където е истински хаос Тошо псува, дава на Ани двеста  лева и тя търчи до денонощния чейндж. 

5.

Десет минути по-късно в полицията се звъни. 

Отегчената полицейска служителка е изпила колата, изяла е баничката и се опитва да поддържа внушителните си телеса от 160 килограма с десерта си от един шоколад, четиристотин грама фъстъци, половинкилограмова кутия сладолед и три меденки. 

- Ало, полицията ли е? – чува се гласът на Ани. 

- Пак ли вие?! Кажете!

- Да, пак аз… 

- И?

- Дойде и Гойко Вмирисан!

- Днес да не е петък вечер? Да. Ох. Вината е моя. Трябваше да погледна календара. В петък вечер винаги са много активни… Добре. Слушайте внимателно. Ако трябва, ще повторя. Направете пътека от евра и той би трябвало да излезе по тях!

В двустайния апартамент вече е пренаселено. Не стигат камерите, микрофоните, политиците, ами има и полицаи. Пасивни полицаи, които когато има политици, се опитват само да стоят на място, да гледат тъпо, за да не вземат да направят някакъв гаф и да не останат без работа, че кой ще им храни семействата. Тошо псува за пореден път – вече вижда как парите, за които блъска по 12 часа на ден изчезват за простотии. И вече нагледно си обяснява как политиците, които са клиенти на тютюневия магазин, си позволяват да купуват продукти за 5000 лв. на месец с усмивка на лице. Той дава на Ани 300 лева и тя за пореден път търчи до денонощния чейндж. 

6.

Десет минути по-късно в полицията се звъни. 

Прозяващата се полицейска служителка е изяла десерта си и отново се е нахвърлила на напитките. Сега тя смуче двулитрово шише фанта, след което си е приготвила литър натурален сок от портокал, защото се опитва да направи начина си на хранене по-здравословен. 

- Ало, полицията ли е? – чува се гласът на Ани. 

- Ох! Как е положението при вас? Страшно ли е?

- Страшно е! 

- И?

- Дойде и Мютви Лестан. Всъщност доведоха го. Пиян Деевски го доведе на садо-мазо каишка и го кара от време на време да му лиже обувките. 

- Ох. Мислех си, че днес ще вилнеят в Кърджали. Поне тук на графика така пише. Извинете! Ако знаех, че са в София, друго щяхме да направите. А сега… Добре. Слушайте внимателно. Ако трябва, ще повторя. Направете пътека от турски лири и те сами ще си тръгнат. 

Тук Ани не издържа и се разкрещява: 

- Така няма да си тръгнат! Така ще дойдат още повече! 

- Права сте. Ситуацията е сложна и изисква смело решение. 

- И? Какво да правим? Вижте, просто си искаме апартамента обратно! Утре сме на работа. 

- Те и политиците са на работа. Всеки си изкарва заплатата по различен начин. Това е свободна страна! – оригва се отново полицейската служителка. 

- Не може ли да намерим някакво решение? 

- Добре. Смесете всички от досегашно използваните валути. Добавете към тях английски паундове, канадски долари, китайски юани. И още там каквито валути са ви под ръка. 

- И?

- Бриколай Мареков веднага ще цъфне и всички сами ще си тръгнат. 

Тошо отново псува. В интерес на истината по принцип не го прави често, но положението е такова. Дава на Ани 1000 лева. Вече определено няма да видят почивка до другата година по това време. Също така ще трябва да се простят с плановете за плазма. Но такъв е животът… 

7.

Десет минути по-късно в полицията се звъни. 

Потящата се полицейска служителка сега гледа порно на лаптопа си и е отворила втори портокалов сок от литър с надеждата, че така ще е още по-здравословна. 

- Ало! Пак ли вие!

- Пак аз!

- Какво стана? Не си ли тръгнаха!

- Тръгнаха си!

- И?

- Мареков остана!

- Да, обяснимо. Той лети за Брюксел чак идния месец. И какво правим сега?

- Нищо, исках да ви благодаря. Той е с личния си треньор по английски:  Стоичков. Те си говорят на английски, а ние се смеем. Благодаря ви!

- Няма за какво! Това ни е работата!

- Не знам какво щяхме да правим без вас!

- Просто знайте едно. Полицията ви пази! 

ЖИВОТЪТ КАТО ЛИПСВАЩА ЛЪЖИЦА - 73

УБЕЖДАВАШЕ МЕ, ЧЕ ЩЕ СЕ ОТКАЖЕ. Когато говорехме, оставах с впечатлението, че денят на развода й с хероина всеки момент ще почука на вратата, но това беше заблуда. Жана бомбардираше ушите ми с думите, които очаквах от нея, за да не я притискам. И излезе права. Така тя наистина успяваше да ми затвори устата.

Ден след ден наблюдавах как тя разтапя хероина, изсмуква го с малка спринцовка, а после го забива в бялата кожа на ръката си. Хероинът изписваше спокойствие на лицето й, както правеше морфинът с мен. Съдбите ни бяха вързани към наркотиците, но аз имах късмет – морфинът беше чист и не излагах живота си опасност пред произвола на дилърите.

            - Откъде мога да си намеря морфин?

Искаше ми се да й отстъпя своята доза, но ми биеха инжекцията на място. Имаше и друго. Бях изпълнен с морфинов егоизъм. Какво щеше да стане с мен, ако й отстъпех дозата си? Нейната прегръдка беше безвремие, но не можеше да замени жилването на морфина. Любовта, обичах да си казвам, също е наркотик, но абстиненцията към нея не е толкова силна. Прекалено сме свикнали да живеем живот без любов.

Жана никога нямаше да се откаже от дрогата. Бях пред побъркване. Една и съща ужасяваща гледка всеки ден. Не знам как бих издържал всичко това, ако междувременно не ни бяха вдигнали дозата. Морфинът изпълняваше безпогрешно основната си функция, като убиваше част от болката и същевременно убиваше част от мен. Това му беше най-хубавото. Смърт на малки части.

А не бяха ли морфинът и хероинът прекалено близки? Опитвах се да убедя Жана да се изчисти от хероина, а самият аз се възползвах от неговия предшественик. Разрових се в интернет и знаете ли какво открих? В определен период хероинът се изписвал като лекарство срещу зависимостта към морфина. В онези времена много хора се пристрастили към морфина и опитвали да се излекуват от морфиновата зависимост. И тогава, за един кратък исторически момент, хероинът бил мечтаното лекарство, дълго търсената панацея. Под неговото въздействие пристрастените загубвали влечение към морфина. Но скоро лекарите не без неприятна изненада открили, че пациентите им се закачали към хероина. Интересно, нали?

Бях се върнал към корените. Постепенно се морфинизирах и се превръщах в тежък случай като другите от клиниката. Не бях единствен, хапчетата на Менсъна отдавна събираха прах. И той искаше само морфин.

ФРИЙСТАЙЛ ЗА СТЕФАН ИКОГА

На Тома Марков

(кажи ми колко пъти си искал да спреш
и аз ще ти кажа кога ще умреш)



Един човек от Борово, който се мисли за двама.
За рапър от София и поета на Фата Моргана.
Накъдето и да потегли, накъдето и да лети
първо ще си свие, после ще върви,

докато пуши здраво своята трева,
докато в тая държава има два грама свобода,
той ще гледа лошо, гласно ще ръмжи
(не си готов от него да бъдеш нахранен ти,)

щото той използва своята глава
и за друго освен да пуши трева.
Той ще се замисли, той ще се спре,
той ще се заслуша, той ще разбере.

Това, което му казваш, това, което твърдиш,
после здраво ще се напафкате хашиш.
Но ако не мисли, че това което казваш е право,
тогава се готви да спорите здраво.

Тук щях да кажа, че ще се хванете за своите коси,
но той е плешив, уви, уви, уви.
Но никак не се залъгвай, че не се чувства добре,
той е от тия, които са "човек",

където и да ходят, където и да се сричат,
защото са естествени, защото се обичат,
точно такива, каквито са,
и искат в себе си много да променят

само недостатъците, които са им вътре,
защото светът затъва във външността си
адската система същността ни е изтрила,
а днес корпорациите умове убиват:

с усмивка, с рекламка, с копирайтърски труд,
(но Стефан пише поезия, не се прави на луд)
с поредната лъскава шибана опаковка,
с които човечеството се поддава на дресировка.

Човечеството е кученце, гледащо жално с очи,
подканящо стопаните си да му подхвърлят пари,
защото се мисли за слабо, защото е нямо,
и отдавна да хапе и да лае е спряло,

и все се оплаква, и все не е добре,
то е свръхразглезено мамино дете,
което е свикнало само да му се дава,
чиято здрава мисъл е потънала в забрава.

Тук Стефан се издразва, тук започва да псува,
всички глупави хора, които продават,
всички идиоти, които купуват,
а всъщност са продадени, всъщност са купени.

Тук Стефан започва да лае, тук започва да хапе,
всички скапани мишки, всички подмазвачи,
които са камъчета, запецнали здраво
във зъбчатите колела на тази държава.

Тук започва да пише поезия,
той го прави добре,
тук започва да я нарежда,
още по-добре. И завършва със поанта,

със нея ни разбива и обвивката дебела
около душите ви пробива, и ви кара най-сетне
окончателно да разберете, че си мислите,
че мразите другите, но всъщност мразите себе си!












!

ЖИВОТЪТ КАТО ЛИПСВАЩА ЛЪЖИЦА - 72

- ЗА КАКВО СИ МИСЛИШ?

Дните са се слели в безкраен ден, съставен от секундите, когато сме заедно.

Лежим заедно, мислех си, а имам чувството, че винаги сме лежали така, сгушени, обвили се един друг, дишащи, чувстващи. Най-накрая чувстващи след сушата. Когато до теб има любимо същество, светът се превръща в прегръдка.

- Можеш ли да повярваш – захлипа тя, – че един ден всички около нас ще умрат? Първо ще умрат бабите и дядовците ни, после родителите, а най-накрая един по един ще започнат да измират нашите приятели.

- Приятелите ни? А ние?

- Ние ще гледаме отстрани – продължи да плаче тя, – и няма да можем да направим нищо.

            Както бяхме лежали в безкрайна прегръдка, тя се беше разплакала. Трябваше й време, докато се реши да ми каже каква е причината. Очите й бяха червени, а гласът – разстроен. Толкова я обичах.

            - Ще гледаме отстрани? Няма ли и ние да сме мъртви? Няма ли да изпреварим приятелите си? Точно така, със сигурност ще ги изпреварим. Повечето от тях живеят прекалено скучно и ще доживеят до дълбоки старини, ако не се самоубият с начина си на живот преди това, разбира се.

            - Няма значение! Дори смъртта на родителите е достатъчна. Не е ли тъжно?

            - Тъжно е, но е факт. Светът се състои от факти, които трябва да приемеш.

            - А ако не искаш да приемеш? Ако не искаш да приемеш смъртта на близките си като нещо нормално? Това не може да бъде нормално. Не!

            - Тогава си отклонение. Отклонение от нормалните пътища. Ти си едно сладко отклонение и аз те обичам.

            Тя спря да хлипа след половин час. От едната крайност се озова в другата – говореше колко прекрасен е светът и добре, че всичко в него било толкова балансирано. Често се питах дали хероинът не беше баластът, чрез който тя поддържаше деликатното равновесие между настроенията си. 

ЖИВОТЪТ КАТО ЛИПСВАЩА ЛЪЖИЦА - 71

- ИСКАШ ЛИ ДА СЕ ВИДИМ? – попитах я от другата страна на джиесема два дни по-късно. Бях й звънял почти денонощно, но телефонът беше изключен.

            - След час на Попа?

            - Супер!

            - Ще можеш ли да ми услужиш с двайсет лева? Парите от нашите закъсняват този месец и съм малко закъсала.

            - Да донеса нещо за хапване?

            - Ядене имам, трябва ми херца!

            Дадох й парите, когато се видяхме, тя ме остави в едно кафене и отиде да се види с дилъра.

            - Един от последните пъти, обещавам – целуна ме тя, щом забеляза тъжния ми поглед. – Ей сега се връщам.

            След два часа се намирахме в нейната квартира в центъра. Лежахме голи в леглото, пушехме. Тя се надруса веднага щом се върнахме. Скоро след това захвърлихме дрехите си на пода и се награбихме. Разпилявахме се и отново се събирахме. Докосвахме се, галехме се и не пропускахме да стенем. Сега умело гарнирахме сладката умора с пронизващ тютюн.

- Не ти ли се иска понякога да зарежеш хероина? – неуверено попитах, издишвайки дима от цигарата. Този въпрос ме измъчваше от момента, в който се бяхме запознали.

Отново се опитах да повдигна въпроса за отказването на хероина.

- Нали ти казах, че не съм готова. Това е сериозна работа – сопна се тя.

            - Остави – целунах я по бузата. – Забрави. Няма да те тормозя повече.

            - Не ме тормозиш – упорстваше тя.

Галеше ме по главата, сбърчила челото си в три равни бразди.

– Някой ден ще се наложи да го направя. Знаеш ли, има моменти, в които не мога да понасям това, в което съм се превърнала. Гледам се в огледалото и не мога да се позная. Защо ми трябваше да се забърквам с хероин?

            Дадох й единствения уместен отговор.

            - За да се срещнем. Ако не се друсаше, никога нямаше да се срещнем, разбираш ли? Но сега херцата е изпълнила предназначението си в твоя живот и можеш да я откажеш. Преди това си нямала тази възможност, защото някъде е пишело, че трябва да се срещнем на онзи купон.

            - Глупости – бутна ме с ръка Жана и затвори очи.

            Десет минути по-късно гърдите й се издигаха в бавния ритъм на съня.