Сънува трети сън, когато шумът от
балкона я стряска. Без да се е събудила дори наполовина, тя се изправя в
леглото. От балкона се чува силно „Туп!”. За един микроскопичен момент тя се усъмнява
дали не си е го е въобразила или не го е сънувала. Заслушва се трескаво. Там, на
балкона, нечии стъпки се прокрадват плахо към вратата. Тя скача от леглото по
възможно най-тихия начин. Лято е и вратата зее отворена. Закрива я само ефирно
перденце, което в случая няма с какво да й помогне. Оглежда се. Стаята тъне в
мрак, но смътните очертания на предметите са й познати. Някъде тук със
сигурност има нещо, което би могла да използва за самозащита. При липсата на видимост
в тъмнината тя мислено обхожда леглото, бюрото, гардероба, скрина, закачалката
на стената, дори коша за пране. Не може да измисли нищо – блокирала е. Ядосва се
на себе си. Как може да е такава патка? Сигурна е, че разполага с обикновени
домакински предмети, които биха могли да бъдат разбити в нечия глава по особено
болезнен начин или пък биха могли да бъдат забити в плътта на натрапника...
Няма време
за повече размисли. На вратата се появяват нечии очертания. Една ръка отмества
бавно завесата. Мъжът все още не може да различи нищо в стаята, иначе щеше я
забележи веднага. Съквартирантката й е в съседната стая, но с какво би могла да
й помогне? Две момичета не биха имали кой знае какъв шанс срещу някой отракан мъжага
с щанга в ръка, нали? Тогава какво? В съзнанието й проблясва мисълта, че след
броени минути може да бъде пребита, изнасилена, убита. Чувства се адски
безпомощна и уязвима.
Мъжът пристъпва
в стаята и я изважда от състоянието на почти мазохистично преиграване на различните форми на грубо
насилие, които биха могли да бъдат извършени спрямо нея. Тогава внезапно, дори
за нея, тя започва да крещи със сила, с която никога не е подозирала, че може
да се крещи. С пълно гърло. С празен корем.
Със силата на страха. Докато
крещи, някаква част от нея с почуда наблюдава отстрани как тя крещи и съвсем
искрено се удивлява на този непознат
глас, който излиза от уж познатото й тяло. Кой би предположил, че такова
чудовище дреме в такова дребно и миловидно момиче?
Чува се още
едно „Туп!” – това е мъжът, който се строполясва на пода като треснат от гръм. В следващата секунда в стаята
нахълтва, разрошена и уплашена,
съквартирантката й, която светва лампата и още преди да я засипе с
въпроси погледът й се спира на тялото на нападателя.
- Ти си го застреляла?
– почти укорително отбелязва съквартирантката.
Момичето още
не може да дойде на себе си:
- Аз… Аз…
Аз… Не исках…
Няма коментари:
Публикуване на коментар