ЖИВОТЪТ КАТО ЛИПСВАЩА ЛЪЖИЦА - 6

... О, ЧУДО! Вратата зееше отворена. За минута спрях и се удивих от свръхестествените си способности. Какви неподозирани качества дремели в мен! Аз съм новата Баба Ванга, или Дейвид Копърфийлд! Уха-а-а! Това начално въодушевление беше следствие на забавените ми реакции – изтощението от алкохолния маратон се бе впило в тялото ми като раздразнен питбул в клона на дърво. След десетина секунди ми светна. Мамка му, защо вратата е отворена? Усмивката на лицето ми се разтече и образът на един крадец, въоръжен с тежък лост или с нещо друго, което също умее да използва добре, влетя в главата ми. Уплахата предизвика почти моменталното ми изтрезняване, което си беше интересна реакция. Трескаво се зачудих какво да правя. Нямах кой знае какви възможности и надникнах през вратата.

Една светкавица, един гръм разцепи пространството. БУММММММ! Тялото ми се строполи безпаметно на пода. За първи път ми се случваше да изпадам в безсъзнание. Нокаутира ме шамарът на почервенелия от гняв баща. Майка едвам го удържала. Обезумял, той искал да ме нарита здравата, както съм паднал на земята. Малкият пикльо, как си позволява такива неща, наркоман ще ми става и прочие. Тук се сблъсквам с вашия скептицизъм. “Безсъзнание?”, клатите глава невярващо, но ако видите някога ръката на милия ми баща, възможността да изгубите свяст от някоя по-здрава нейна ласка ще ви изглежда до болка вероятна. Още на снимките от училище той е едър и ъгловат, но в студентските си години е работил като хамалин, за да се издържа, докато завърши книгоиздаване.

Досега бащата ме беше шамаросвал само веднъж. Той изобщо е спокоен и уравновесен човек. Първият шамар беше наказание за една глупост, която направих на девет, като със съученици замеряхме рейсовете с кестени. Когато кестените се удряха в стъклата, пътниците инстинктивно се отдръпваха и ни отправяха безмълвни закани, а ние се спуквахме от смях. В разгара на забавата иззад рейса се появи мъж и вече хвърленият ми кестен го уцели точно в десятката - точният мерник пасти да яде. Мъжът ме подгони. Славех се с бързината си, но този път бях победен. Той ме хвана за яката и ме завлече до нас. Бащата не беше очарован от този мой подвиг и ме шамароса, не чак толкова силно, въпреки че се разплаках. Но да се върнем към момента, когато лежах на пода в антрето изпаднал в безсъзнание.

След няколко секунди се свестих и отворих очи. Майка държеше баща ми на разстояние.

- Остави момчето, Петре! То ще се оправи, сигурна съм. Можем да потърсим някакво лечебно заведение, ако се налага. Чувала съм, че има добри комуни, но ще разпитаме. Другият вариант е да го гледаме сами, докато най-лошото мине. Наркоманията е болест, нали така? Момчето ще се излекува.

- Момчето, престани с това момче. Момчето е пълнолетно и може да отговаря само за себе си.

- Това не ни прави по-малко негови родители, нали?

Тогава те забелязаха, че съм облещил очи и ги гледам с безумен поглед, изтълкуван най-вероятно като реакция при повторното ми изобличаване, съпроводена от силно чувство на вина. В интерес на истината аз се питах как стана така? Как се озовах в това неловко положение? Точно аз, ебаси, дето не съм пушил друго освен добрия стар джойнт, да мина на хероин, макар и в нечии представи?

Родителите се обърнаха срещу мен. Твърдяха, че щом съм опитвал да пуша хероин, твърде възможно е и да съм се боцкал. Ядосах се, не! Побеснях, не! Няма думи, с които да ви опиша как кипнах.

- Вижте, че нямам белези бе, хора – изкрещях и вдигнах със замах ръкавите на блузата си нагоре, оголвайки своите мургави и слаби ръце.



(Ако желаете да си поръчате романа с автограф, пишете ми на ivandimitro@abv.bg 
Мога да ви го връча лично или да ви го изпратя по пощата.
Цената му е 10лв.)