НАШИТЕ ДАВАХА
ВСИЧКИ ИЗГЛЕДИ, ЧЕ СКОРО ЩЕ ОЗДРАВЕЯ. Майка заделяше голяма част от времето си,
за да дава акъл на блудния син. Вперила поглед в тъжните ми сини очи, тя разпалено
ме убеждваше да се измъкна от социалната дупка и други подобни глупости, с които
двамата с баща ми вече бяха успели да ми надуят главата. Натрапчива патетика...
Междувременно по
имейла осъществих контакт с Жоро, стар приятел, който отдавна си би шута към
Испания, където работеше и в главата му не прехвърчаха и най-незначителните
мисли да се върне в родината на Бай Ганьо. Защо ли? Писах му как неволно съм се
превърнал в наркоман и той ме увери, че в Испания това не би могло да се случи.
“Мамка му, пишеше
той, нямаш си представа за какво става въпрос. Тук и да си наркоман, е съвсем
по-различно от БГ. Има си кабинки, да си се таковат, нали, с нова спринцовка,
памук и спирт. Знаят, че не могат да ги спрат, и се опитват да ги предпазят от
болестите.”
Очевидно в Испания
цареше изобилие. Написаното от Жоро ми напомни една сентенция за наркоманите в
София, изречена от бивш наркоман по националната телевизия. Той твърдеше, че да
си наркоман в София означава животът ти да се превърне в търсене на празна
метална капачка по кофите.
Представете си сега
един български наркоман, обикалящ целодневно, просещ стотинки с легенди, тоест
с истории, измислени, за да скрият от другите истинските му намерения. Обикновено
той прилага следните аргументи: 1. не му достигат пари за билет за влака, а той
е от Варна, и ето че му се наложило, похарчил повече и няма как да купи билет
за връщане; 2. иска да си купи нещо за ядене, не е ял от два дни; 3. намира се
в бедствено положение; 4. има още сто хиляди измислени и неизмислени истории за
баламосване на доверчиви хора.
Този тип събира
пари за дозичката, отива с разтреперано сърце при дилъра, който му я продава,
ако има пари, си купува спринцовка, ако ли не, ще вземе назаем или ще кара с
използвана. И тогава започва великото търсене на метална капачка по кофите, тъй
като се нуждае от нещо, в което да си забърка дозата.
Жоро продължаваше
с това, колко трудно си намерил хубава работа, но след като търсенето му успяло,
защо да не му отида на гости? Хората, с които живеел, го дразнели и не би отказал,
пишеше той, компанията ми.
На първо време отхвърлих
молбата му. Не беше подходящо тъкмо сега да изчезвам от София, може би
по-късно, но в никакъв случай сега.
Няма коментари:
Публикуване на коментар