ИСТОРИЯТА НА МОЕТО ПРЕВРЪЩАНЕ В
НАРКОМАН започна през една топла вечер в началото на лятото на една пейка край
НДК. Там с приятели пиехме бира, обсъждахме Пелевин и се канехме да отидем на
представянето на една книга. На каква книга - сигурно ще попитате, защото всеки
знае, че младото поколение не чете много. Е, и Камен ме попита същото.
- На последната
книга на един писател, стар приятел на майка ми. Май се познават от ученици –
отговорих му аз.
Въпросният писател
беше един от най-близките приятели на моето семейство.
Той беше свързан и с бизнеса на нашите, които притежаваха издателство.
- Добре, но за
какво става дума в тази книга, Никола?
Камен често ставаше
непоносим, когато подпийнеше – просто обичаше да спори, да се хваща за всяка
дума, а го правеше по доста агресивен начин. Отдавна не му се връзвах.
- Не съм я чел,
само я прегледах отгоре-отгоре. Но знам, че се чака отдавна, писателят не е
публикувал от шест години. Носят се слухове, че това ще е романът на годината,
може би на десетилетието. Липсващият голям роман за прехода или някакъв хуй от
сорта.
- Литературата на
големите форми не беше ли в криза? – усмихна се Камен.
- Трудно е да се
каже, но не бих се учудил, ако този роман е книгата на годината или на
десетилетието. Много фактори говорят за това, най-вече критиците.
- Не ми пука за
критиците, копеле. Кажи ми ти какво мислиш?
- Това е романът
на едно друго поколение. Нас ни няма, отсъстваме.
Онзи ден всичко
вървеше като по ноти. Бяхме весели и леко замаяни от бирата и всеки миг щяхме
да се понесем към културното мероприятие.
- Оставете
литературата за момент – прекъсна ни Петър, който също беше от филологията.
Никой друг от компанията не беше дошъл. Разбирате ли, повечето хора не се
интересуват от литературни събития. - И бездруго отиваме на представяне в
„Хеликон”, където това ще е единствената тема за разговор. Запазете ентусиазма
си за тогава, а сега по-добре да врътнем този джойнт и да тръгваме.
Дани поклати глава
одобрително и Петър с усмивка на предвкусващо блаженство надигна един сочен джойнт
към устата си, подържа го там, докато не се строихме в импровизиран кръг, и го
запали. Завъртяхме го бързо, дори не пуснахме лига, защото, мамка му, наистина
трябваше да влизаме, и най-вече аз. Нали ме очакваха.
Джойнт. Неслучайно
битието ми на наркоман започва с тази дума и ви съветвам да я запомните добре.
Всяка лелка, която срещнете на улицата, както и повечето от хората, които не употребяващи
наркотици, биха ви казали, че от джойнта се започва с дрогата. А се свършва…
знаете къде.
След джойнта се
отправихме към книжарницата, спуснахме се по стъпалата, посрещна ни ужасна глъчка.
И по дяволите – там се намираха майка ми, баща ми, дядо ми, баба ми и
всевъзможни други роднини и семейни приятели, които наведнъж ме атакуваха със
здрависвания. Не ми беше особено приятно. Когато над мен се струпат повече от
трима души, които говорят един през друг и от време на време ме хващат за
ръката, сякаш така ще ги чуя по-добре, чувствам личното си пространство
застрашено. Бях напушен и си мислех, че веднага ще забележат моето не съвсем
адекватно състояние, но знаех, че това е паранойката, първата приятелка на джойнта.
Тоест бях пушил и преди.
Тогава какво прави този ден толкова важен за моето скорошно превъплъщение в
наркоман?
Преди да се
установим до НДК, бяхме купили марихуаната от Миро, тогавашния дилър в парка,
сам дългогодишен хероинов наркоман. Той се гордееше, че се друса, и тъй като вече
беше почти на петдесет и беше отдал на наркотиците целия си съзнателен живот, бе
придобил нещо като култов статус и частична известност. От време на време
образът му се мяркаше по вестниците. Веднъж го зърнах и в сутрешния блок на
bTV, където не каза нищо по-различно от това, което повтаряше до безкрай на
всеки срещнат: ”Вижте, пичове, аз се бода, винаги съм се бодял, е, преди имах
магазин, можех да започна бизнес, но това вече е толкова далеч, че почти не си
го спомням. Да не пропусна, и винаги ще се бода. Не мога да се откажа.”
Всъщност Миро беше
хитро копеленце. Мотаеше се нон стоп из парковете, където въртеше дилърската си
търговийка и успяваше да се изплъзва от куките, които го държаха под око. Бяха
ми казвали, че той няма гръб, някой, който да го покровителства, и ако го
пипнеха, щеше да лежи. Един ден бях свидетел, как той се умилкваше като котарак
около една мацка, която му върза и се погушкаха. После уж отиде някъде по
работа и изчезна. Не се мерна повече, а на мацката й липсваха двайсет кинта. Това
ясно разкриваше що за човек е Миро, мамка му.
Носеха се слухове,
че той се ебавал с клиентите си и понякога слагал херца в джойнта. Те направо
откачали, щом се напушели. А в онзи ден джойнтът наистина си го биваше и ние
летяхме из книжарницата с чаши вино в ръце, и се прехласвахме по прочетените
изречения, все едно наистина ни харесваха, подхвърляхме помежду си реплики и си
намигахме, изобщо готин филм.
Няма коментари:
Публикуване на коментар