ТРЪГНАХМЕ КЪМ ЕДНА БОЛНИЦА дяволски,
ама дяволски рано. Мразя ранните ставания повече от смъртта. Ако трябва всеки
ден да ставаш с първи петли, губиш каймака на живота, вечерите и нощите, в
които изливаш цялата утайка, насъбрала се в теб през дългите скучни дни. Бушуването
вечер е най-добрата терапия, поне за мен.
Живеехме
на малка и тиха уличка близо до Докторска и оставихме колата паркирана на
обичайното място. Щяхме да се поразтъпчем, а и нямаше смисъл да използваме
колата за толкова кратко пътешествие. Ако питате мен, карането на кола в града е
напълно ненужно и погрешно, освен ако не разполагаш с достатъчно време за
губене в задръствания или не се опитваш да допринесеш за любимия софийски смог,
който всеки ден лепне по дробовете ти и те прави доживотен пасивен гълтач на
градския дим, наситен с катрани, бензинови изпарения и нерви.
Вървях като жив
мъртвец до бащата. Той здраво стискаше ръката ми от страх да не избягам, сякаш и
да го направех, имах къде да отида. Вървяхме по тротоара, а повечето магазини
тъкмо отваряха, красиви продавачки метяха пред своите врати, дебели касиерки
пушеха горчиви цигари. Баничарницата на ъгъла на „Кракра” и „Мадрид” работеше
трескаво. Хора от опашката чакаха да дойде техният ред, подаваха шепи със
стотинки и омачкани левове и в замяна получаваха баници, бози, айрани и димящи
питки хляб. На „Мадрид” се точеше задръстване, дори трамваите бяха гипсирани и
негодуваха с отчаяно дрънчене. Повечето хора крачеха бързо, устремени към
началото на работния си ден.
Движехме се
едва-едва. Още не се бях събудил и когато съвсем забавях крачка, баща ми ме
подръпваше леко. В зависимост от настроението сутрините ми са изпълнени с
меланхолия или с еуфория, този път с първото. Беше една от онези сутрини, в
които ти се струва, че най-зацапаните лица и съдби вървят до теб на тротоара,
отиващи наникъде. Крачехме в мълчание. Баща ми още преживяше мисълта, че синът
му е наркоман, а аз на свой ред пазех приказките си за дългата лекция за
доверието-и-така-нататък, която смятах да изнеса, размахвайки листа с
отрицателните резултати от теста.
Успях да сглобя последвалата
история около два месеца по-късно. Това стана по разкази на баща ми и на
наркомани, познати на Пешко, с които се запознах в едно болнично заведение, за него
( по-добре за което или да е отделно изречение „Но за него ще стане ....) ще
стане дума по-нататък.
Недалеч от нас към
същата болница пътувал въпросният Пешко: треперещо и сополиво наркоманче, стегнато
в менгемето на дланта на чичо си, който го бил повел към лабораторията с
идентична на нашата цел. Момченцето здравата го закъсало – полицаи го хванали с
хероин, и то не за първи път.
В един драматичен момент
Пешко не без основание се опитал да си плюе на петите. Чичо му го заплашил, че
ще го съдере от бой, ако тестът покаже хероин. Преди време той не бил пожалил
средства племенникът му да се изчисти в италианска наркокомуна, а сега излизало,
че всичко това е било напразно.
- Скъса ми
нервите, магаре с магаре. Тъкмо се залъгвах, че от теб ще излезе човек, и пак
си показа рогата. Но си пропуснал нещо много важно. И аз имам рога, Петре, и
скоро ще ги усетиш, и никак няма да ти е забавно.
Пешко твърдял на
инат, че това е нагласена работа и че полицаите му подхвърлили дрогата една
нощ, докато той мъртвопиян бил задрямал на пейка в парка Заимов. От подобни
финтове обаче нямало особено голям смисъл, тъй като неговите думи отдавна били
изгубили всякаква тежест. И не на последно място, органите на реда имали
подробна представа за неговото минало и настояще, вероятно и за бъдещето му.
Двамата пълзели
към болницата. Пешко бил смазан от съдбата, чичото - от бремето. Пешко истерично
се молел наум да стане някакво чудо. Нека го съдят, но да не губи подкрепата на
чичо си, който, с две думи, бил важна клечка.
Пред вратата
двамата се огледахме един друг за момент. След това посетихме стаята на
истината, изнервени и леко пребледнели. Той беше изнервен, защото
предчувстваше, не, знаеше със сигурност развръзката, а аз не обичах да ми
взимат кръв. Спомените ми от най-ранна детска възраст гъмжат от чудовищни
образи на закръглени медицински сестри от края на соца, за които забиването на
спринцовка е като игра на дартс, а висша форма на душевен оргазъм е видът на
шуртящата кръв от пръста на нечие ревящо дете.
Баща ми се
разговори с чичото. Най-вероятно събираше информация за хероиновото
пристрастяване. Двамата си допаднаха, бяха еднакво изнервени и това ги сближи. А
и нямаха никакво чувство за хумор - хората, които нямат чувство за хумор, си
допадат на мига. Докато те се оплакваха взаимно от потомството си, моментът на
истината наближаваше. Вълнувах се, ситуацията с псевдонаркоманията не влияеше
добре на психиката ми и изпитвах задоволство, че тази лудост ще свърши.
Няма коментари:
Публикуване на коментар