ЗА НЯКОЛКО ДНИ моят малък свят се
върна към обичайния си ритъм. Излизах с компанията по градинки, паркове,
клубове, апартаменти, разхождахме се по улиците на София, които, подобно на всяка
улица в нечия столица, са доказателство, че сюрреализмът е още жив и че е твърде
вероятно и преди манифеста на Андре Бретон, десетки години преди това, да си е
стоял на улицата и да е чакал някой да го открие. Тези дни гледах да не пия, за
да не събуждам подозрения у нашите, и все пак успявах да си прекарвам
страхотно. Алкохолът не може да бъде щастие сам по себе си, той или е добавка към
него, или е опит за бягство.
Компанията се
състоеше от петнайсетина души и беше една от онези сплотени градски компании,
които са заедно навсякъде и съществуват в своеобразен вакуум от останалата част
на света. С повечето се запознах преди около две години на морето. На морето,
където се случват чудеса. Компанията ме изкефи главно защото не беше
бездуховна, каквито ми се бяха стрували до онзи момент повечето подобни
компании. В тази имаше нещо, което ме привличаше. Суровата лична философия на
Тошо, който обикновено се опитваше да захапе живота и да го изцеди докрай;
разговорите за книги с Камен, който също като мен се беше посветил на
филологията и смяташе литературата за неразделна част от живота си; енергията,
с която Вихрен се захващаше с всяка работа, голяма или малка, докато не я
свършеше докрай. И всички други: Бояна, Дани, Михаела, Гришата, Алекс, Весо,
Благо, Катя, Катето, Ванката, Хипара... Усещах ги толкова близо до себе си.
Веднага щом се върнах от онова море, започнах да се виждам с тях почти всеки
ден. И никога не можеше да ми омръзне да се докосвам до тази компания, която
скоро стана и моя.
Със стъклени
шишета бира в ръце (аз с кока-кола) се мотаехме из нашето царство – града.
Тогава работеха Алекс (склададжия в магазин), Бояна (в компютърна фирма), Катя
(барманка в заведение в центъра) и Ванката (озвучител в софийски клуб). Другата
част от компанията или си търсеше работа, или очакваше началото на новия
семестър. Първите дни в София бяха поносими, дори хубави. Като всяка година, когато
се върнеш отнякъде и се наслаждаваш на новата опаковка на града, докато тя не
ти омръзне след около месец. Тогава в съзнанието ти изниква основният въпрос на
градското ти съществуване: “Как да се махна оттук поне за уикенда?” Правиш
сложни схеми, опитваш се да освободиш всеки свободен уикенд и веднага си биеш
шута към Рила, Пирин, Родопите, Стара планина или където и да е, само да не си
в София. Струпването на повече свободни дни ти действа ободряващо, не обичаш да
бързаш с прибирането. Празниците около Коледа и Нова година са кулминация, след
която следва известно затишие. През пролетта избухваш, в началото на лятото спонтанно
напускаш работа и поемаш накъдето ти видят очите. Независимо дали ще е към
пещерна ниша около Камен бряг, към някой пуст плаж, малко градче, село, или
просто ще блуждаеш. Някои хора предпочитат екстремните пътувания, други – не
толкова, но винаги ще запомня едно пътуване в Странджа, когато умишлено
отбягвахме населените места. Не купувахме дори хляб, правехме си чапатита от
бяло брашно, а ако минавахме близо до някое село, изчаквахме и вървяхме през
нощта. И така две седмици.
Една вечер, когато
нашите не бяха вкъщи, на вратата се позвъни. Беше Добри – непредставителен тип,
познавах го от времената, когато като ученик се развявах по пънк и хардкор
концерти. Някои наричат подобни индивиди с недвусмисленото „изроди”. Не се
виждахме редовно, напоследък тези мероприятия ми се струваха прекалено шумни и
престанах да ги посещавам. Аз съм такъв – постоянството не е моята характерна
черта.
С Добри безброй
пъти се бяхме връщали заедно след концерти, живеехме близо един до друг. Той
беше пънкар. Ако преведем това на езика на външния вид, ще получим следния
резултат: лице, обсипано с пиърсинги, по ръцете му трудно можем да намерим
място, където да забием тракащата и сладко бръмчаща игличка на машинката за
татуиране, кубинките са с червени връзки. Дънките са ластични и на яката на
рокерията се мъдрят десетина значки: анархия, Dead Kennedys, Sex Pistols, Toy Dolls, Bad Brains, SKA, задраскана свастика и прочие. На главата му гордо се издига розов гребен,
който редовно обира погледите на минувачите главно с това, че е поне педя висок.
Като представител
на новото поколение стоя твърдо зад експериментите с външния вид. Да, едно
време са смятали, че е редно да се себеизразяваш под повърхността, но онези
времена са минали. Днес трябва да си откровен дори когато се обличаш.
Признавам, че понякога това е тежко, но е и необходимо. Във времена като
днешните външният вид е спасителна клонка.
За нещастие съседката
отгоре не споделяла тези възгледи и щом зърнала Добри, присвила нагло очи,
казала си „Хм?”, защото била от онези съседки, които всичко разбират първи, и била
наясно с моите проблеми с наркотиците. Малко след като Добри ме изкара от нас,
въпреки моето първоначално нежелание, и се отправихме към един шумен и
свръхвесел купон, на който щях да забравя за лошото си настроение, нашите се
върнали и услужливата съседка им разказала как по-рано спокойствието й било
разклатено от появата на един печално известен в квартала пропаднал наркоман,
който отишъл не другаде, а при мен. А аз съм го посрещнал с отворени обятия и
бързо съм тръгнал нанякъде с него, най-вероятно с една-едничка цел. При тези
неочаквани новини нашите изскърцали със зъби и за втори път зачакали моето
завръщане, крайно афектирани от необузданото ми поведение.
През това време аз
бушувах на първия етаж на голяма къща нейде в Лозенец. Не познавах никого освен
Добри, но не ми и пукаше. Не присъствах за пръв път на пънкарско парти, където
неизменно някой прозорец пада в жертва на погото, бирата се лее по пода,
музиката е повече от шумна, а съседите са се изпокрили и се тресат от страх. Отчаяно
се опитвах да не прегракна от крещене. С тази цел се отказах от бирата и се
насочих към бутилката с коняк.
Избухването беше
голямо, но за съжаление всяко парти свършва в един момент и независимо от
преспиването на пода или на безстопанствено легло, все някога идва време за
прибиране. За мен то настъпи сутринта и стъпвайки леко, за да не събудя
заспалия за един паметен миг махмурлук в главата си, се добрах до сивата
кооперация, в която живеех, изкачих се тягостно по стълбите до третия етаж. Когато
съм махмурлия, най-много се дразня, че нямаме асансьор. Какъв е смисълът да
живееш в стара кооперация, като всеки път се тътриш по стълбите? Вече си
представях колко дълго ще ровя в раницата, за да си намеря ключовете. Но какво
е това!?...
Няма коментари:
Публикуване на коментар