Тя наистина го застреля

Сънува трети сън, когато шумът от балкона я стряска. Без да се е събудила дори наполовина, тя се изправя в леглото. От балкона се чува силно „Туп!”. За един микроскопичен момент тя се усъмнява дали не си е го е въобразила или не го е сънувала. Заслушва се трескаво. Там, на балкона, нечии стъпки се прокрадват плахо към вратата. Тя скача от леглото по възможно най-тихия начин. Лято е и вратата зее отворена. Закрива я само ефирно перденце, което в случая няма с какво да й помогне. Оглежда се. Стаята тъне в мрак, но смътните очертания на предметите са й познати. Някъде тук със сигурност има нещо, което би могла да използва за самозащита. При липсата на видимост в тъмнината тя мислено обхожда леглото, бюрото, гардероба, скрина, закачалката на стената, дори коша за пране. Не може да измисли нищо – блокирала е. Ядосва се на себе си. Как може да е такава патка? Сигурна е, че разполага с обикновени домакински предмети, които биха могли да бъдат разбити в нечия глава по особено болезнен начин или пък биха могли да бъдат забити в плътта на натрапника...

            Няма време за повече размисли. На вратата се появяват нечии очертания. Една ръка отмества бавно завесата. Мъжът все още не може да различи нищо в стаята, иначе щеше я забележи веднага. Съквартирантката й е в съседната стая, но с какво би могла да й помогне? Две момичета не биха имали кой знае какъв шанс срещу някой отракан мъжага с щанга в ръка, нали? Тогава какво? В съзнанието й проблясва мисълта, че след броени минути може да бъде пребита, изнасилена, убита. Чувства се адски безпомощна и уязвима.

            Мъжът пристъпва в стаята и я изважда от състоянието на почти мазохистично   преиграване на различните форми на грубо насилие, които биха могли да бъдат извършени спрямо нея. Тогава внезапно, дори за нея, тя започва да крещи със сила, с която никога не е подозирала, че може да се крещи. С пълно гърло. С празен корем.   Със силата на страха. Докато крещи, някаква част от нея с почуда наблюдава отстрани как тя крещи и съвсем искрено се удивлява  на този непознат глас, който излиза от уж познатото й тяло. Кой би предположил, че такова чудовище дреме в такова дребно и миловидно момиче?

            Чува се още едно „Туп!” – това е мъжът, който се строполясва на пода  като треснат от гръм. В следващата секунда в стаята нахълтва, разрошена и уплашена,  съквартирантката й, която светва лампата и още преди да я засипе с въпроси погледът й се спира на тялото на нападателя.

            - Ти си го застреляла? – почти укорително отбелязва съквартирантката.  

            Момичето още не може да дойде на себе си:

            - Аз… Аз… Аз… Не исках… 

ЖИВОТЪТ КАТО ЛИПСВАЩА ЛЪЖИЦА - 20

СУТРИНТА МЕ ЗАВАРИ В ДОБРО НАСТРОЕНИЕ. Щом се вдигнах от леглото, в устата ми нахлуха гръмки песни. Хвърлих дрехите на гърба си, пеейки. За лош късмет нямах възможност да се насладя на малко усамотение. Тъкмо майка ми беше компанията, от която не се нуждаех, но тя разполагаше с още няколко дни отпуск и не възнамеряваше да ме изпуска от поглед.

Закусих с препечени филийки и мляко с какао. Филийките хрупкаха между зъбите ми в прав и елегантен такт. Тази сутрин беше чиста музика, а майка ми дирижираше закуската. Когато свърших, се преместихме в хола. Там пихме кафе и си подхвърляхме реплики. Аз лично бих предпочел да подхвърлям някоя топка, примерно над волейболна мрежа, но с търпение приемах необходимостта от диалози с родителката.

Тя дърдореше за нейната приятелка Василка – една от дамите, които ме изваждаха от унеса на детството с характерните си пощипвания по бузите, способни да предизвикат искрената ненавист на всяко хлапе.

Приказвахме около час, час и нещо. И нито веднъж между нас не прехвърча и думичка за моето наркоманстване. Двамата отбягвахме тази тема, зееща като отворена рана помежду ни, с усилието, с което човек бяга от глутница улични кучета, вече намекнали за кръвожадните си намерения. Надявах се скоро да можем да си говорим открито. 

ЖИВОТЪТ КАТО ЛИПСВАЩА ЛЪЖИЦА - 19

КОЛКОТО И ДА МИ СЕ ИСКАШЕ ВЕДНАГА ДА ХУКНА НАНЯКЪДЕ, се сдържах. Ограничих умишлено дейностите си до правенето на добро впечатление пред родителското тяло. Не исках с прибързаността си да рискувам да разваля пейзажа. Съществуваше опасност всяко по-рязко движение да породи у тях съмнението, че изтърчавам шеметно навън с мисълта за хероин, а това беше последното, от което се нуждаех.

Но нека се върнем към събитията от деня, в който домашното заточение приключи.

Майка ми редеше чинии в миялната. Моментът беше идеален за разговор по мъжки с бащата. Добре беше да подам сигнал, че след проблемния период у мен са останали амбиции, които да ме дърпат напред.

Говорих и говорих. Чертаех грандиозни планове за бъдещето си като редактор на книги, който някой ден ще заеме ръководен пост в някое издателство. Твърдях, че имам нюх за нови издания. Баща ми не вярваше в него, но се надявах един ден да го уверя в способностите си. Обсъдихме и някои нови заглавия, предложих идеи за рекламирането им. След двайсетина минути усетих, че дотягам, и сложих точка на този диалог.

Майка провря главата си през холната врата, колкото да съобщи, че има работа и ще седне за малко пред компютъра.

За мой късмет, когато с баща ми отново останахме насаме, по телевизията тръгна мач от Шампионската лига. Не бях гледал футбол повече от година, постепенно бях загубил интерес към подобни зрелища. Като малък не пропускахме мачове от Шампионската, но неусетно бях пораснал. Кажете ми, има ли по добър начин за възвръщане на интимно общуване на бащата със сина от гледане на мач? Баща до син, втренчени в екрана... Ето на това му викам топла картинка.

Независимо дали споделяте пола ми, или не, няма да е излишно да разберете, че колкото и да е скаран синът с бащата, колкото и ядосани да са двамата един на друг, футболът е в състояние да ги помири. Когато някой на терена извърши безобразие. Когато футболист се осмели да шутира в облаците, при все че се намира в подчертана близост до противниковата врата. Или съдията, както често се случва, проспива точно това, което не е за проспиване. Когато подхвърлиш забележка от рода на “Гледай го тоя какво прави!”, “Бездарник”, или прибегнеш до някоя от любимите реплики на онзи български футболист, който преди повече от петнайсет години получи щатно място в сърцата на българите, а по-късно зае най-окаяната длъжност в родния футбол, тогава ледовете се стопяват. Докато псувате футболиста, току-що изпуснал дузпата на живота си или нещо също толкова потресаващо, вие насочвате към телевизора отрицателната енергия, натрупала се помежду ви. Как да не се възхитиш? Да живее футболът!

Мачът бе страхотен, по-драматичен от Шекспирова трагедия. На полувремето отскочихме до кварталния магазин за бира. Разплухме се на дивана с бири в ръце. Отпивахме напрегнато и на два пъти си казахме по едно сърдечно наздраве. С усет за тази специфична мъжка естетика зяпахме представлението, изнасяно от двата отбора. Всичко беше наред. Всичко отново беше наред...

ЖИВОТЪТ КАТО ЛИПСВАЩА ЛЪЖИЦА - 18

КАКВО СТАВА С ТЕЗИ ДОБРИ ТВОИ ПРИЯТЕЛИ БЕ, НИКОЛА?, бихте имали пълното основание да ме попитате, тъй като през двуседмичното ми отсъствие все някой би трябвало да се е затъжил за мен. Приятелите ме бяха търсили неведнъж по телефона, но неизменно се бяха натъквали на майка ми. Колкото и странно да звучи, това е по-добрият вариант. А ако се бяха изправили пред баща ми? Както би трябвало да сте разбрали, когато главата му беше ядосана, езикът му се развързваше като на змия и беше в състояние да избълва внушителни количества отрова по нечий адрес.

            Приятелите отначало се опитали да открият своя другар по мобилния телефон, но той не бил включен и се наложило да позвънят у дома. Разговаряли с майка ми, която ги излъгала, че съм заминал за провинцията. Разяждала се от съмнения спрямо тях. Дали именно тези, които ме търсели, не били наркоманската дружинка, чието основно занимание било да пуши хероин и да покварява съзнанието на сина й, и в чието присъствие съм забол първата спринцовка във вената си?

            Но приятелите не се отказали и наминали през нас, за да ме потърсят. В дълбокия си сън съм пропуснал да чуя как майка ми ги отпратила с думите, че не се намирам в столицата и че моята особа може да бъде открита в село, отдалечено на триста и нещо километра от София. Тя допълнила, че в тази селска къщурка няма телефон.

            Приятелите ми се примирили и очаквали след известно време да се върна и да ги потърся. За тях малко след завръщането от морето съм се превърнал в това, което наричат безследно изчезнал. Не знаели какво да си мислят.

            След прекратяването на домашното заточение майка ми ме инструктира на първо време да стоя далеч от тези мои “приятели”. Поне докато организмът ми не укрепнел до степен, която би ми позволила да се боря с изкушенията, които животът ми предлагал на всеки ъгъл. Имахме уговорка да не се прибирам късно, поне на първо време. Щях да се примиря с всякакви ограничения, само и само да знам, че всичко ще е окей. 

Настъпването на есента

Значи така. Първо е зима. В началото е интересно, докато не стане тегаво и не дойде момента, в който времето спира. Зима е и тя никога няма да свърши, казваш си. Но след няколко века идва пролетта. Ходиш като надрусан. Светът е отново млад. Докато усетиш идва лятото. То винаги минава преди дори да си отвориш устата и да кажеш нещо. Остават само много спомени от нечии други твои летни животи.

Така е, казваш си. Всички сезони са само прелюдия към есента. И се гмуркаш в нея.

ЖИВОТЪТ КАТО ЛИПСВАЩА ЛЪЖИЦА - 17

БЯХ СЕ ОТПУСНАЛ НА ЛЕГЛОТО и от време на време хвърлях поглед през прозореца в търсене на воайорските си приятели. Едновременно с това четях исторически роман, чийто главен герой беше турчин, но не си спомням нито автора, нито заглавието. Главният герой се казваше Джеф или нещо подобно и беше вторият син на турския султан. Когато султанът гушнал букета, този Джеф се опитал да вземе властта, защото според суровите турски маниери неговият брат имал правото, щом се възкачи на трона, да му свети маслото. Джеф взел, че сгафил, като избягал в Европа, където го взели за мезе и го превърнали в политическа пионка, и той пропилял живота си в заточение като заложник. Имаше нещо общо между мен и главния герой от тази книга, не много, но имаше нещо в светоусещането, което ни свързваше. Не бях в състояние да определя какво точно е то.

Изгълтах романа настървено и тъкмо щях да се обърна към Керуак. Липсваше ми тъжният свят с безбройните му пътища, които никога не свършват и опират с двете си страни в бъдещето и миналото. Липсваха ми стопаджии и весели шофьори и смятах да си ги набавя чрез „По пътя”. Бях взел книгата в ръце и се готвех да погълна нейното съдържание, когато вратата се отвори и...

- Можеш да излезеш от стаята – каза баща ми. – С майка ти вярваме, че си се изчистил, но внимавай какво правиш. Ще те наблюдаваме! Още една грешка и ще се лекуваш там, където му е мястото. Ясно ли ти е?

Замръзнах с книгата в ръце. Не вярвах на чутото: бях станал мнителен.

- Чу ли ме? – повтори баща ми, непроумяващ липсата на обратна връзка.

Това беше, захвърлих книгата и отидох в хола при нашите.

- Дълбоко съм признателен, че помогнахте на моята милост да тръгне отново по правите пътища – изразих се свръхстерилно след цялото това четене и пуснах една очарователна усмивка.

От дълго време не бях общувал с никого освен с книгите, затова нека не ви прави лошо впечатление изборът ми на думи и подредбата им.

- Няма повече да се занимавам с глупости, обещавам.

- Няма да е добре да го правиш, защото ще загазиш – изръмжа с умиление татко.

Той целеше да ми напомни, че борбата още не е свършила и че тъкмо сега ме чака най-трудната част – въздържанието. По непостоянните ми отношения с цигарите и алкохола баща ми се досещаше за трудностите, които срещах с волята. Алкохолът, както вече споменах, употребявах на вълни – ту пиех много, ту мисълта за какъвто и да е алкохол ме отвращаваше. Колкото до цигарите, за последен път ги отказах преди четири месеца и това беше петнайсетото ми отказване от момента, в който бях пропушил.

- Няма, тате, отсега нататък съм чист като вода.

- Все пак имай едно наум и по дяволите, мисли, Никола. Добре си помисли, преди да ти хрумне да правиш каквото и да е – изгледа ме татко с острия си поглед и се отправи към хола, където шумно се стовари върху дивана.

- След малко ще вечеряме – сияеше от щастие мама. – И моля те, Никола, не забравяй думите на баща си.

Не можете да си представите колко високо ме издигнаха крилете на неочакваната радост. За дълъг период от време храненето за мен беше начинание самотно. А майка ми, за да отпразнува общата ни победа над тежките наркотици, сготви празнична вечеря. Преглътнахме прекрасната храна с подобаващо червено вино. Не пропуснахме да вдигнем наздравица в моя чест.

Развълнуван, не си давах сметка, че мълвата си бе дала почивка. Тя не упражнява постоянен натиск – така изтънява и изчезва малко по малко, но атакува на подстъпи и винаги идва нечакана. В еуфорията не съзнавах това. Все пак се бях завърнал от света на хероина. Алилуя!

САУДИТСКА АРАБИЯ

Там, където можеш
да я изядеш от обич.
И това да е напълно

буквално. 

ЖИВОТЪТ КАТО ЛИПСВАЩА ЛЪЖИЦА - 16

НАШИТЕ ДАВАХА ВСИЧКИ ИЗГЛЕДИ, ЧЕ СКОРО ЩЕ ОЗДРАВЕЯ. Майка заделяше голяма част от времето си, за да дава акъл на блудния син. Вперила поглед в тъжните ми сини очи, тя разпалено ме убеждваше да се измъкна от социалната дупка и други подобни глупости, с които двамата с баща ми вече бяха успели да ми надуят главата. Натрапчива патетика...

Междувременно по имейла осъществих контакт с Жоро, стар приятел, който отдавна си би шута към Испания, където работеше и в главата му не прехвърчаха и най-незначителните мисли да се върне в родината на Бай Ганьо. Защо ли? Писах му как неволно съм се превърнал в наркоман и той ме увери, че в Испания това не би могло да се случи.

“Мамка му, пишеше той, нямаш си представа за какво става въпрос. Тук и да си наркоман, е съвсем по-различно от БГ. Има си кабинки, да си се таковат, нали, с нова спринцовка, памук и спирт. Знаят, че не могат да ги спрат, и се опитват да ги предпазят от болестите.”

Очевидно в Испания цареше изобилие. Написаното от Жоро ми напомни една сентенция за наркоманите в София, изречена от бивш наркоман по националната телевизия. Той твърдеше, че да си наркоман в София означава животът ти да се превърне в търсене на празна метална капачка по кофите.

Представете си сега един български наркоман, обикалящ целодневно, просещ стотинки с легенди, тоест с истории, измислени, за да скрият от другите истинските му намерения. Обикновено той прилага следните аргументи: 1. не му достигат пари за билет за влака, а той е от Варна, и ето че му се наложило, похарчил повече и няма как да купи билет за връщане; 2. иска да си купи нещо за ядене, не е ял от два дни; 3. намира се в бедствено положение; 4. има още сто хиляди измислени и неизмислени истории за баламосване на доверчиви хора.

Този тип събира пари за дозичката, отива с разтреперано сърце при дилъра, който му я продава, ако има пари, си купува спринцовка, ако ли не, ще вземе назаем или ще кара с използвана. И тогава започва великото търсене на метална капачка по кофите, тъй като се нуждае от нещо, в което да си забърка дозата.

Жоро продължаваше с това, колко трудно си намерил хубава работа, но след като търсенето му успяло, защо да не му отида на гости? Хората, с които живеел, го дразнели и не би отказал, пишеше той, компанията ми.

На първо време отхвърлих молбата му. Не беше подходящо тъкмо сега да изчезвам от София, може би по-късно, но в никакъв случай сега. 

Честит рожден ден, Хулио Кортасар

"Ела, спи с мен: няма да правим Любов, Любовта ще ни прави."

ДВЕ БРАДИ (литературно-музикален джем сешън) ###Funcity###

Пригответе се! Този петък в седем часа пърформансът "Две бради" ще гостува на варненския фестивал Funcuty. В него две от брадите на българската литература, Стефан Икога и Иван Димитров, ще изпълняват свои стихотворения и разкази, докато междувременно правят музика на живо.

И тъй като джем сешънът, дори когато е литературно-поетичен, е отворена форма, Стефан и Иван ще ви предложат любезно и леко свенливо да излезете на сцената и да прочетете техни неща.

Елате да джемим!

Стефан Икога е двайсет и пет годишен, градски човек, който с удоволствие пише каквото му е на сърце. Тази година спечели фестивала София Поетики, а съвсем скоро ще излезе дебютната му книга, която все още няма заглавие, но има съдържание, част от което ще прочете, изпее и изтанцува на фестивала (няма да танцува, споко)

Иван Димитров е писател, музикант, фотограф и още някакви други неща. Автор е на четири книги с поезия, проза и драматургия, на две поставени пиеси и на няколко песни, които най-вероятно никога няма да запише поради мързел. Участвал е в няколко поетични пърформанса и е радостен да сподели с вас, че скоро вторият му роман "Софийски дует" ще бъде публикуван от издателска къща "Жанет-45" (няма да танцува от радост пред вас, не се притеснявайте).

ЖИВОТЪТ КАТО ЛИПСВАЩА ЛЪЖИЦА - 15

НАГРАДАТА БЕШЕ ВРЪЗКАТА, великата Връзка. Отново бях част от глобалната мрежа. Ликувах. Каквото и да говорим, без интернет компютърът е кутия, понякога учудващо функционална, но все пак кутия. С интернет кутията се превръща в космически кораб.

Въпреки тази промяна нещата за мен далеч не бяха с цвета на анимационната пантера. Монотонното всекидневие продължаваше да върти вашия герой в центрофугата си и безпощадно да го изцежда, а той се беше примирил с този факт.

Нахвърлих се да свалям филми. Организирах си незабравим киномаратон. Програмата ми гъмжеше от класически филми, но не се състоеше изцяло от тях. Гледането на филми при мен зависи от настроението. Един път мога да гледам черно-бели от средата на миналия век, друг път – не. Понякога единственото, което съм в състояние да правя изобщо, е да лежа и да гледам ужасно глупави филми. Всичко е относително.

Няколко дни живях като киноман на смъртния си одър. Гледах минимум по пет филма на ден, докато не започнах да прекарвам повече време в чудене, какво да гледам, и в безсмислено ровене в търсачките, отколкото в зяпане. Тогава се насочих към форумите.

Моето мнение беше най-компетентно, постоянно се заяждах и често ме изхвърляха от форумите, но така беше интересно. През останалото време се изживявах като автор на блога indeepshit, чието основно мото беше, че всичко е гадно и че животът е лайна, в които нагазваш все по-надълбоко, докато накрая не потънеш изцяло и не се задушиш.

Бродех из литературни сайтове, Уикипедия, новинарски сайтове. Превърнах се в информационно зомби. Интернет беше лекарство, което приемах по около 18 часа на денонощие. Вероятно той успя да запази разсъдъка ми и без него вие никога не бихте имали възможност да прочетете за мен повече от малката колонка в някой вестник, в която се споменава, че съм се хвърлил от третия етаж и съм си потрошил костите, обесил съм се или съм полудял и са ме вкарали в лудница.

ЖИВОТЪТ КАТО ЛИПСВАЩА ЛЪЖИЦА - 14

ПРОДЪЛЖИХ С БУЙСТВАНЕТО ОЩЕ ДЕН, но вече не толкова интензивно. Това се оказа изтощителна работа, не бях достатъчно издръжлив физически, за да поддържам задълго образа на абстинентен. Отначало се въодушевих. Защо не пробвам второ висше в НАТФИЗ? Актьорството ми отива. Като малък обичах да лъжа със или без повод, правех го постоянно, дори за най-малките неща. Постепенно се укротих, но като абстинентен си спомних какво удоволствие ми доставяше да лъжа и преоткрих актьорството като възможност за лъжа. Междувременно си дадох сметка колко трудно е предаването на крайни състояния като абстиненция. Не знаех дали ще се справя, ако всеки ден трябва да се правя на някой друг.

Умелото слагане на чужда маска е изкусно умение, но още по-трудно е да я задържиш на лицето си, да се превърнеш в нея, да станете едно цяло, докато изведнъж не се окажеш другия, а после отново да се върнеш в себе си. Тази операция е като прераждане – дава ти шанс да живееш много животи. Но на каква цена? Ако не си достатъчно устойчив, ще се разпаднеш на ролите, които играеш.

            Както и да е, изхвърлих мислите за НАТФИЗ от главата си. Беше глупаво да кроя планове за бъдещето, при положение че трябваше да се погрижа за настоящето. Течението, в което бях попаднал, водеше в неясна посока. Опитвах се да плувам срещу него, а това не беше лесно. Когато течението произлиза от мълва, то е извънредно силно и изисква от плувеца да се бори с всички сили, за да се добере до спасителния бряг. В противен случай рано или късно плувецът се превръща в удавник и върху неговия образ завинаги, дори в смъртта, се отпечатва допирът до мълвата.

Лежах на леглото със затворени очи. Дишах тежко и чувах как майка ми се доближава до вратата и изследва с ухо студената й гладка дървена повърхност в търсене на звуковия ми образ. За нея бях само дихание и скърцане на легло.

Когато абстиненцията отмина, тя видимо се успокои. Видях я да прави опити да се усмихне. Тези опити имаха силата на сто лимона, но бяха добро начало.

- Там ли си? – попита ме вечерта след представлението.

- Не, избягах.

- Няма как да си избягал!

- Избягах, в името на розата избягах.

Ден след представлението тя остави подноса с храната на масата, когато видях как думите напират в устата й.

- Добре, че този ужас свърши, Никола. Наистина ни изплаши. Надявам се скоро всичко да е наред.

Направих се на гузен.

- Аз, такова, съжалявам за глупостите, които наприказвах. Срамувам се от себе си, честно.

- Ти не беше на себе си, Никола, така че станалото станало. Важното е да гледаме напред.

- И все пак съжалявам.

- С баща ти те разбираме и оценяваме усилията, които полагаш, така че имаме малка награда за теб. Струпа ти се много.

Награда ли? Виж ти!        

Шоколад

- Някои дни се чувствам като шоколад – казва момичето с жълта рокля на приятелката си, която е оголила бедрата си в къси дънкови панталони. – Ако съм на студено, поддържам целостта си с лекота. Ама изляза ли на жегата, омеквам и лека- полека се разтапям цялата. Още по-гадно е, когато се намирам в нечий джоб – тотално се разпльоквам. Държат ли ме в ръка, направо умирам. А допрат ли ме до устните си, залепвам за тях и здравата ги омазвам. Ех, тия жеги!

До момичето някак се е озовал ученик от последните класове. Преди тя да разбере какво става, той я целува.

- Ама моля Ви се! Какво правите?! – блъска го с ръка тя.

- Няма проблеми. Изобщо не ме изцапахте! – отговаря момчето.

Докато двете приятелки стоят втрещени, той се отдалечава по алеята. Върви точно по същия начин, по който е вървял досега. Само от време на време замечтано прокарва език по устните си, които сега имат вкус на шоколад. 

ЖИВОТЪТ КАТО ЛИПСВАЩА ЛЪЖИЦА - 13

УМИРАААМ! Не мога повече! Не издържа-а-а-а-а-а-ам! – тресях се в почти епилептичен припадък на единайсетия ден от домашния арест. Изпаднах в абстиненция точно в четири часа и три минути сутринта, като се погрижих с виковете си да събудя не само нашите, но и съседите в радиус от поне два етажа.

Настана какофония – викове, трополене на разчорлени хора в пижами, лаещи кучета, ожесточено тропане на ядосани съседи по вратата, които нашите някак успяваха да отпращат, макар да прииждаха на нервни вълни. В гласовете на нашите чувствах облекчение. Те бяха очаквали да изпадна в абстиненция и досега ги бях разочаровал в това отношение.

            Общата ни информационна затъмненост по въпроса за абстиненцията беше първият ми съюзник. Не че не бях засичал друсащи се с хероин из София. Те са прекалено внушителен брой, за да избегнеш подобна среща, но никога не бях разговарял с тях за херца поради незаинтересоваността си от темата. Затова и нямах представа, дали не съм закъснял с абстиненцията си. Всъщност бях закъснял, но нашите нямаха представа за тази малка и незначителна подробност.

Забавлявах се като дете. Досега не се бях опитвал да играя. Винаги бях смятал, че такъв опит би завършил отчайващо. Дали съм се лъгал, или екстремната ситуация и нетърпимата скука ме бяха накарали да бъда адски правдоподобен, но мамка му, успях.

Изживявах се като истински (дотолкова доколкото си го представях) наркоман в жестока, дори в зловеща абстиненция. Изкарах акъла на нашите, в по-голяма степен на майка ми, защото бащата отиде на работа към шест и половина и така изпусна голяма част от представлението. Гърчих се, виках с пълно гърло, хвърлях книги по вратата, подскачах върху леглото, търкалях се по пода, все едно някой се опитваше да ме удуши, заплашвах, че ще се хвърля от прозореца, извадих всичките си дрехи и ги разпръснах из стаята, буйствах, тресях истерично дръжката на вратата.

Трябваше аз да изиграя сцената с абстиненцията в “Трейнспотинг”, честно. Не, не бих могъл да го направя. Марк беше първообразът ми, моят ментор. Само благодарение на неговото изпълнение успях да изиграя тази роля. Създадох образа на въображаем абстинентен, но когато въображаемото докосне някое човешко същество, повлияе някак на възприятията му или се запечата в неговите спомени, то се превръща в реалност.

Продължавах вече четвърти час. След порядъчна порция гърч преминах към същинската част. Молех се, падах на колене, опитвах отчаяно да я убедя да ми донесе наркотици.

- Само отиди при Митко на Попа (дали някой Митко, който си е чукнал среща на Попа, не би останал изненадан, ако майка ми се приближи до него и се опита да го убеди да й продаде малко дрога). Дай му двайсет кинта. Кажи му, че е за мен. Моля те, мамо, имай милост, мамка му! Една последна доза и се отказвам завинаги! Ти... Ти знаеш какво трябва да направиш. Не знаете ли с баща ми, че е опасно да се спира хероинът така наведнъж. Трябва една малка доза, нещо като буфер, който да омекоти удара.

- Лъжеш ме!

- Отиди да провериш, ако не вярваш. Прав съм, а вие с баща ми рискувате здравето ми. Вярно, че искате да ми помогнете, но освен желание трябва да имате и представа как да го направите.

Майка ми се видя в чудо. Вярно, че и тя беше гледала „Трейнспотинг” (по мое настояване, нали е култов), но никога не си беше представяла, че ще преживее подобен филм. Разбих всичките й представи, бях наистина брутален, но какво друго ми оставаше? Какво си мислеше, майко, че ще ме превърнете в наркоман, а аз ще ви оставя на спокойствие? Вие поискахте наркоман и ето ви наркоман, и то специално за вас – абстинентен.

Редях молба след молба и бавно се промъкнах под кожата й. В един момент трябваше да спра. Малко оставаше да се пречупи и да хукне към Попа. За момент усетих как тя поиска да купи дрога от мое име от онзи, който не съществуваше. Изтръпнах, докато наблюдавах вътрешната й борба. Тази борба трая няколко секунди, след което майка ми успя да се съвземе, отказа да свърши работата и затръшна вратата от другата страна. Имам сериозни основания да предположа, че след това знаменито представление й се е наложило да потушава страстите с няколко валериана.

Не спирах да крещя и удрям. Нямах спирачка, бях набрал сериозна инерция.

- Трябваше да го направиш! Защо отказа?! Не знаеш как се чувствам. По-добре да съм мъртъв!

След половин час кротнах и се ухилих. Искаше ми се да се смея, но с огромни усилия успях да се въздържа. Нямаше как да не изпитвам удовлетворение – бях отбелязал първата точка в двубоя срещу нашите, най-сетне.

ЖИВОТЪТ КАТО ЛИПСВАЩА ЛЪЖИЦА - 12

СЛЕД СЕДМИЦА, СЕДМИЦА И НЕЩО влудяваща монотонност получих своеобразен пристъп. От сутринта не знаех къде да се дяна. Почетох малко, натисках хаотично копчетата на дистанционното, опитах се да заседна на компютъра и да поиграя малко Heroes, но и това не ми грабна вниманието. Да легна и да спя беше абсурд. Гърбът и кръстът ме боляха от лежане и седене.

Започнах да обикалям стаята в кръгове в опит да изразходвам енергията си. В подобни случаи кръгът е естествената траектория на стъпките. Съчувствах на затворниците, които дълги години обикалят, за да убият времето. Имах чувството, че всеки момент ще откача. Пулсът ми беше ускорен, изпаднах в паника. Какво ме беше докарало до това състояние?

Разполагах с недълъг набор от занимания, които бързо се изчерпаха. Почти не общувах с нашите и не ги виждах често. Баща ми изцяло се занимаваше с издателството, а майка ми обикновено оставяше храна, излизаше и завърташе ключа. Държаха ме заключен, защото се страхуваха да не избягам или да не се нахвърля на майка. Малко по-късно тя безмълвно повтаряше операцията, прибираше посудата и ме оставяше. Понякога ме питаше как се чувствам. Не намирах за нужно да я лъжа и й казвах, че умирам от скука и бездействие.

Разнообразявах всекидневието си, като наблюдавах външния свят през прозореца. Хората там бяха свободни. Въпреки че на нашата малка уличка нямаше много за гледане, аз открих някои нови приятели, без да ги познавам. Така става, когато присъстваш на всяка разходка на кучето на мъжа от отсрещния блок и знаеш, че той обича да си ляга рано и вечеря точно в седем часа вечерта, предимно полуфабрикати. Когато всеки ден го съпровождаш с поглед до магазина отсреща и се хващаш на бас сам със себе си, какво ще има в найлоновата му торба – спагети или консерва с боб, се опознавате по някакъв начин, или по-точно само ти го опознаваш. Той не подозира за съществуването ти и не може и да си представи, че някой намира удоволствие в това да гледа как кучето му препикава дърветата наоколо и се обзалага със самия себе си кога то ще се изсере.

Воайорството беше по-интересно от риалити предаване, поне това е сигурно. Седях с пълна чиния на прозореца и държах в ръка стария бинокъл на баща ми, който отдавна се беше превърнал в мое притежание. Наблюдавах движението на хората в блока отсреща. Чувал съм как в някои пристанищни градове на север нямат пердета. Този обичай останал от времената, когато мъжете били моряци и дълго отсъствали от домовете си. Така изневерите ставали трудни, почти невъзможни. За съжаление живеех на югоизток и трябваше да дебна кратките мигове, в които завесите не са пуснати, но това не ми пречеше да бъда надзирател на чужди жени.

Пристъпът продължаваше. Обикалях и бях необичайно възбуден. Чух как майка ми се приближава до вратата и почувствах нейния поглед през ключалката. Нервите ми не издържаха.

- Какво гледаш? Много ли ти е забавно? Затворила си сина си и дори не го извеждаш на разходка, както сто процента би направила, ако той беше куче. Мислиш се за много добра, защото се жертваш за него, нали? Но той не иска от теб жертви, иска просто да си му майка! Разбираш ли? Просто майка... Толкова ли е трудно?

Тръшнах се на леглото. От другата страна на вратата майка ми захлипа. Трябваше да направя нещо, каквото и да е.

В главата ми започна да се оформя план. 

Чудното изкуство на киното

1.

Сцената се точи от цели три часа. Напрежението в екипа расте като във филм на Хичкок. Режисьорът казва нещо на актрисата, но така тихо, че до нас не достига и думичка. Актрисата кима, режисьорът я потупва леко по лявото рамо и се отправя към екрана, от който наблюдава с трепет случващото се на снимачната площадка.

            - Хайде да правим дубъл – казва той.

            - Дубъл! – извиква първата асистентка.

            Следващите реплики са повтаряни толкова пъти, че са изпипани до съвършенство.

            - Тишина, моля!

            …

            - Звук?

            - Работи!

            …

            - Трийсет и пет. Две. Трийсет и пети дубъл.

            Скриптърът щраква клапата.  

            - Сет!

            - И… Начало.

            Актрисата крачи бавно по тротоара. В ръката си носи торба с покупки от близкия магазин. Телефонът й звъни. Тя прехвърля торбата от дясната в лявата си ръка и изважда мобилния телефон от чантата. Вдига слушалката до ухото си.

            - Ало!  

            Не чуваме какво й казват, но очите й се разширяват, тя изпуска торбата с покупките, после телефона и се свлича на земята. Камерата минава през разпиляната торба вляво от нея, спира се за десетина секунди на просълзеното й лице й и накрая замръзва върху мобилния телефон, на чиито дисплей е изписано ДЕЯН.

            - Стоп – казва режисьорът.

            - Стоп – извиква първият асистент.

            Мълчание.

            Мълчание.

            Мълчанието е повече от гробовно. Просто не е истина как всеки следващ дубъл става по-лош от предишния. А този е 35-тият. Може би затова никой не казва и думичка. Операторът прехапва устни. Звукарят с празен поглед чопли кожичката на левия си палец. Първият асистент гледа съсредоточено върха на обувките си.

            Режисьорът понечва да каже нещо, но думите засядат в устата му. Лицето му е плувнало в пот. Вената над дясното му око пулсира. Екипът на филма е притихнал. Всичко е в ръцете на режисьора, който все още не успява да изкара думи от устата си. Той поема дълбоко дъх, изпълва гърдите си с въздух. Ей сега ще се разкрещи, мисли си първият асистент, който доскоро е бил на друг снимачен процес, където доста се е крещяло. Положението си еба майката, мисли си звукарят. След неуспешния дубъл актрисата се е сринала в един пластмасов стол и е стиснала изнервено зъби.  

            Режисьорът отново не успява да каже нищо, разтриса се в леки хлипания и избухва в тих отчаян плач.

2.

Мълчанието е отстъпило място на суетнята на снимачната площадка. Осветлението е променено. Напрежението не е спаднало ни най-малко и продължава да бъде по Хичкок – сега то е точно като от известната сцена от „Психо”. Завесата на банята е дръпната рязко, а ножът проблясва, но първият удар още не е нанесен.  Режисьорът говори на актрисата, а ние все така не успяваме да доловим нищо от думите му. Актрисата поклаща глава, режисьорът я потупва леко по дясното рамо и се запътва към екрана. Щом сяда, пали цигара.

            - Да правим дубъл, а? – казва той.

            - Дубъл – повтаря първата асистентка.

            …

            - Тишина, моля!

            …

            - Звук?

            - Работи!

            …

            - Трийсет и пет. Две. Трийсет и шести дубъл.

            Скриптърът дава клапа.

            - Сет!

            - И… Начало.

            Актрисата крачи бавно по тротоара. В ръката си носи торба с покупки от близкия магазин. Телефонът й звъни. Тя прехвърля торбата от дясната в лявата си ръка и изважда мобилния телефон от чантата. Вдига слушалката до ухото си.

            - Ало!  

            Не чуваме какво й казват, но очите й се разширяват, тя изпуска торбата с покупките, после телефона и се свлича на земята. Камерата минава през разпиляната торба вляво от нея, спира се за десетина секунди на просълзеното й лице й и накрая замръзва върху мобилния телефон, на чиито дисплей е изписано ДЕЯН.

            - Стоп – казва режисьорът.

            - Стоп – повтаря първият асистент.

            Този път мълчанието е от около половин секунда и дори за този кратък период от време не остава пълно. Екипът избухва в аплодисменти. Първият асистент захвърля триумфално химикалката си на леглото. От суеверие скриптърът бърза да изпише първият дубъл на следващия кадър. Операторът отпразнува момента като решава най-сетне да отиде до тоалетната. Пикае му се още от 23-тия дубъл, но все е отлагал. Актрисата най-сетне си отдъхва. Само режисьорът още нищо не е казал, но по изражението му виждаме, че най-сетне всичко е наред.  Това е. На всички им е ясно, че дубълът не само се е получил, но може би това ще е един от най-силните моменти във филма.

            Режисьорът тръгва да казва нещо, после тръгва да казва нещо друго, а после  нещо трето. Очевидно е въодушевен. Мислите, които минават през главата му са толкова бързи, че остават неизречени. Чуваме само поредица от начални букви, които и да искаме, няма как да разшифроваме. Режисьорът успява да чукне юмрука си в юмрука на оператора, докато последния върви тържествено към тоалетната. Режисьорът размахва вдъхновено ръцете си и се усмихва, при което надига вежди и три хоризонтални бръчки прорязват челото му. Актрисата го прегръща горещо, след което изглежда силите го изоставят и, едва добрал се до стола си, той сяда. На екрана се върти последния дубъл.   

            Режисьорът отново се опитва да каже нещо, но не успява, разтриса се от силни хлипания и избухва в шумен щастлив плач. 

ЖИВОТЪТ КАТО ЛИПСВАЩА ЛЪЖИЦА - 11

СЛЕД КРАТКО ОБСЪЖДАНЕ В КУХНЯТА, от което до мен се процеждаше тихо шушукане, внесоха телевизор в стаята ми. Никога не съм искал да имам телевизор в стаята. Представител съм на поколението, което почти изцяло живее без телевизия, и се гордея с това. Ако искам да гледам филми или сериали, свалям ги от интернет. Ако имам време и желание, чета книги или се ровя в мрежата. Но сега нямах интернет, а не ми беше и до четене.

            Зомбирах се в телевизора. Самият момент на вторачване е най-налудничавото нещо в телевизията. Преди две години се пребих жестоко с колело. Работеше само предната спирачка и уж щях да внимавам, когато се пуснах по задачи. На връщане бях набрал скорост, когато един микробус ме засече. Набих предна спирачка, колелото се завъртя, изхвърли ме напред и падна върху ми. Получих сътресение на мозъка и ми забраниха да гледам телевизия, да чета и да използвам компютър за две седмици.

            Нашите винаги гледат телевизия, докато вечерят. Това са малкото случаи, в които и аз зяпам. Тогава обаче трябваше да се въздържам и наблюдавах техните лица, озарени от синкавото сияние на екрана, в продължение на две седмици. Малкият екран поглъщаше вниманието им и те си говореха видимо по-малко, коментирайки най-вече телевизионни предавания и филми. Когато нямаха работа или не четяха, телевизорът беше техният живот.

            След няколко часа вторачване майка ми влезе при мен.

- Сигурно ще ти е трудно, Никола, но трябва да го направиш. Това е единственият начин – рече тя. – И на нас не ни е лесно и дано го разбираш. А и за теб ще е далеч по-неприятно да постъпиш в клиника, нали? Затова имай едно наум и се дръж като голям човек.

По телевизора вървяха новини. Някакъв влак отново се бил подпалил, за късмет нямало жертви, нов случай на корупция, нови закони, нищо ново.

Усмихнах се толкова тъпо, колкото можах, и казах самоиронично:

- Да, мамо, ще бъда послушно момче.

Майка ми до такава степен не бе на себе си, че не усети иронията.

- Имаш ли нужда от нещо, Никола? – поинтересува се тя.

- Да, мамо – казах.

Очите й бяха зачервени и влажни. Явно беше плакала.

Изброих няколко заглавия на книги. Щях да оползотворя заточението, като почета на спокойствие. Като всеки заклет читател имах в главата си цял невидим рафт с непрочетени книги, който постоянно набъбваше. В реалния живот времето за четене никога не стига.

Майка откликна на молбата ми, отиде до Градската библиотека, до две книжарници, където потърси три нови романа, и до съседка с богата лична библиотека. Върна се, връчи ми книгите, постоя при мен, но нямаше какво да си кажем, и излезе от стаята. Освен с книги разполагах с компютър без интернет, тоест все едно нямах компютър.

Майка ми си взе отпуска, за да се занимава само с мен. Това беше прецедент, не бе почивала от години. Именно нейните ръце бяха избутали издателството до сегашното му престижно място. Успехите бяха плод на нейния упорит труд. Тук естествено не изключвам баща ми, но той се занимаваше по-скоро със самите книги, отколкото с издателството.

Двамата не влизаха много-много при мен. Изглежда очакваха да изпадна в криза, да започна да се гърча, да ги моля за една дозичка, да падна на колене пред тях, само ми намерете дрога, какво ще правя, мисля, че умирам, толкова сте коравосърдечни, няма ли да се смилите над мен, нали сте ме създали, хайде де, може и някакви хапчета, определено с шибани хапчета ще ми е по-добре, защо ме мъчите, знаете ли колко ми е зле, не, не знаете и никога няма да проумеете, това е като да умираш.

Въздържах се от крайности. Кротувах и прелиствах страниците на Виткевич, който освен на куп пиеси е и автор на текст за въздействието на различни видове наркотици върху творческия акт, и често се усмихвах беззвучно на прочетеното.

Домашното заточение едва сега започваше.

ЖИВОТЪТ КАТО ЛИПСВАЩА ЛЪЖИЦА - 10

И СТАНА ЧУДО, ПРИЯТЕЛИ! Идеята за теста проработи. Но не при вашия скромен и сдухан от последвалите събития герой, а при сополивия Пешко, който за малко щял да повярва в Господ, щом разбрал, че е чист. Според резултатите в кръвта му присъствала единствено марихуана, крайно безобидна субстанция в неговия случай. Чичото се усмихна и го прегърна. Значи момчето през цялото време е било право и в конкретния случай наистина не било виновно. Чичото се зарече да съди до дупка онези, които са натопили племенника, и двамата си тръгнаха от болницата, оставяйки последствията от тази очевидна грешка на мен.

            Аз се оказах дългогодишен хероинов наркоман. Когато сестрата донесе листа с резултатите и прочетох какво пишеше там, краката ми отмаляха, но баща ми бързо ме освести с агресивно разтърсване, след което с усмивка ми рече, че не мога да отричам повече.

- Всичко е ясно, Никола. Отдавна си го крил от нас. Това вече не очаквахме от теб. С майка ти се залъгваме, че отскоро си започнал, съжаляваме те, блъскаме си главите как да ти помогнем, а ти? Ти!

Какво? Как може да се случи подобно нещо? Вероятността е толкова минимална, че направо никаква я няма, ни беше уверила медицинската сестра, преди да вземе пробите. По принцип бих й повярвал, ако нещата не опираха до мен.

Когато нещата зависят от човек, винаги може да стане объркване. Мъдростта на вековете е доказала, че всеки поне веднъж в живота си осира цялостно пейзажа, или най-малкото прави внушителна издънка, която му струва скъпо. “Човешко, твърде човешко!”, въздъхнах с думите на умен философ, заразил се според някои с глупава венерическа болест, но на баща ми хич не му беше до философия.

- Не, не ми обяснявай! Не ми говори! Не искам да те слушам! Не искам да те мисля! Не си... Не си ми вече син! Не... За съжаление си! От това човек не може да избяга. Но не те разбирам! Защо го направи? Защо?

Сред тази внушителна поредица от „не”-та предчувствах, че положението е повече от лошо. Беше невъзможно да запазя спокойствие, но се опитах. Получи се кратка, едва няколкосекундна медитация. Представих си абсурда, в който се намирах, като страничен резултат на двигателя на космическия кораб, на който по невероятна случайност били качени двама стопаджии – секунди след като били изхвърлени в открития космос от вогонски пътностроителен космически кораб. Тази неволна литературна асоциация изкристализира в мимолетна усмивка на устата ми и под нейното влияние смело възразих с едно:

- Но...

Ако имах възможност да разтегля мисълта си, щях да подходя афористично и да заключа, че историята на човечеството е не друго, а история на различни грешки, като се започне още от първородния грях на Адам и се продължи с по-нататъшната човешка история чак до ден днешен. Бях готов да се впусна във внушителна словесна импровизация, но баща ми ме спря.

- Не! – като с бръснарско ножче отряза той.

Начаса млъкнах.

Сега забравете всичко, което казах дотук, и си представете за секунда, че тестът е положителен. Че няма грешка. И какво? Съществуват ли изобщо наркомани? Какво всъщност означава да си наркоман? Ако това е да се опияняваш със забранени субстанции, тогава всичко зависи изцяло от властта. Защо марихуаната е нелегална, а алкохолът и цигарите не са? Защо в началото морфинът, амфетамините, хероинът, кокаинът, LSD-то и кой знае още какво не са били забранени субстанции? Преди сто години, малко след създаването му от Байер, съм могъл спокойно да се друсам с хероин.

Аспиринът и хероинът са далечни братовчеди, не е ли забавно? Наименованието му дошло от наблюденията, че взимащите хероин са се чувствали геройски (heroic). След няколко години херойство златните години на херцата отминават и обръчът се затяга – хероинът преминава в нелегалност.

Да не забравяме предписанията. Да изгълташ шепа хапчета в борба с психичните си проблеми, диазепам например, за някои е форма на надрусване, а за други – форма на лечение. Но къде е границата между двете и не е ли тя привидна? Надрусването не е ли лечение в определен смисъл на думата? Нима тези, които пият хапчетата по предписание, не са наркомани? Какво да кажем тогава за алкохолиците и заклетите пушачи? Понякога имам чувството, че всички са наркомани, друг път – че никой не е.

Сега да се върнем в болницата, където все още стоях облещен и се питах откъде ми е дошло. Въпреки объркването веднага си спомних една история за медицинска грешка на баба ми. Веднъж тя отишла да й направят рутинни изследвания, дала каквото трябвало и зачакала. Нямало какво да очаква, чувствала се отлично, не се била разболявала от месеци. Седи тя, а сестрата отваря вратата с каменно изражение. Ръката й трепери, когато прочита диагнозата: рак на не знам какво си в напреднал стадий. Баба ми изпада в паника. Сестрата извиква лекарка, която гледа резултатите и не вярва на очите си. Няма начин баба ми да е толкова болна. В този момент тя обръща листа и открива, че диагнозата на баба ми е на обратната страна. Действието се развива в зрелия соц, в момент когато в болниците трябвало да пестят бланките, на които изписвали диагнозите. Така баба ми в рамките на петнайсет минути се разболяла от рак и като по чудо оздравяла. Искаше ми се да напомня на баща си тази история, но той продължаваше да ме гледа с такъв поглед, че не бях в състояние да изрека и дума.

Направих равносметка. Сам бях успял да потвърдя мълвата, че съм наркоман. И то само с два хода! Предстояха ми дни, в които щях да разполагам с предостатъчно време за размисъл и малко по малко щях да стигна до заключението, че създалата се ситуация, ако не друго, щеше да ми даде възможност да опозная мълвата отблизо. Да проникна в нея, да вървя по стъпките й, да проуча с педантично внимание механизма й, воден от амбицията да го унищожа. Вече имах представа, че този механизъм е деликатен и не можеш просто ей така да го стъпчеш, това е прекалено явно. Трябва да действаш подмолно като самата нея, да намериш уязвимо място сред зъбните й колела, които преживят информацията и я деформират, да пъхнеш там малко камъче и сложната система да се саморазруши.

Ако убиеш мълвата показно, ще привлечеш внимание. А когато вниманието се фокусира върху нея, тя възкръсва по-страшна от преди. Воден от тези съображения, престанах да действам срещу нея на повърхността, но отдолу махах ожесточено с крака и планирах ходовете си с надеждата, че някой ден бих могъл да спечеля тази битка.

Прибирахме се дълго тази сутрин, потънали в мълчание. Хората бяха отишли на работа и вече трескаво се трудеха. Потокът от коли отдавна беше изтекъл, оставяйки „Мадрид” във властта на трамваите. Обедната почивка още беше далеч. Всичко живо спеше в действие. В такива ситуации мълчанието е мъчително не само по себе си, а защото нямаш представа какви мисли се въртят в главата на човека до теб.

Къмпингарят социопат

            Два часа след като пристигна на морето, къмпингарят социопат осъзна фаталната си грешка и съжали, че е дошъл тук, но вече беше късно. Навсякъде беше фрашкано с хора, дори на уж пустия плаж, където положението беше палатка до палатка. Той извървя петте километра бреговата ивица, изтърпявайки стоически поканите на шарените хора, на нудистите, на семействата с деца, на възрастните двойки, на хипстърите и на цялата останала паплач да остане при тях. Сякаш само той липсваше на цялата тая гюрунтия.

            Когато стигна до края на плажа, установи, че по неговите критериите място за палатката му няма. Точно там, на скалите, стръвнишки го нападна млада двойка със сладка седемгодишна дъщеричка. Не търпяха никакви възражения. Трябвало да си разпъне палатката при тях. Голям купон ставало вечер, а за детето да не се тревожел – спало като пън. Татуираният баща се усмихна с всички зъби, дори с малко повече и скочи шумно във водата, а седемгодишната дъщеричка попита майка си кога ще може да си направи татуировки. Когато станела пълнолетна, можела да си прави колкото татуировки поискаш. Това отвърна майката.  

            Момиченцето се разстрои, ей толкова му оставаше да ревне, но по всичко личеше, че майката му знае цаката. Тя извади от плетената си чанта няколко детски татуировки и й даде да си избере някоя и да си я залепи на рамото. Момиченцето запляска с ръце от радост, а после двете обясниха на къмпингаря социопат къде е лагерът и си заминаха.

            Неспособен да обясни на цялото къмпингуващо войнство, че се нуждае  от лично пространство с диаметър от поне 100-150 метра, ужасеният къмпингар социопат се впусна в бягство. Знаеше, че начинанието няма да е лесно, затова покри очите си с  черни очила и увенча ушите си с парадно големи слушалки. Честно казано, той въобще не обичаше да слуша музика, но беше забелязал, че хората са по-търпими, когато носи слушалки на ушите си. В това без съмнение се криеше някаква магия. Дори най-големите досадници не се интересуваха каква музика звучи от плейъра. Всъщност хората ставаха толкова поносими, че не се интересуваха дори включен ли е плейърът, както и има ли изобщо плейър.

            Благодарение на тази дегизировка къмпингарят социопат успя да се добере до другия край на плажа, където беше пътят.

- Да - каза си, –  въпросът дори не е в мястото. Въпросът е във времето. С какъв акъл идваш на морето през август? С какъв акъл изобщо пътуваш нанякъде през август? През август трябва да си стоиш вкъщи! Всеки друг месец е по-добре, а най-страхотно е през февруари. Виж, ето тогава е сезонът за пътешествия. От друга страна вече беше бил целият този път, така че затърси вариант за оставане. Намери го сравнително бързо и когато стигна в селото, вече знаеше какво ще прави.

През следващите две седмици си взе квартира в селото. Стаята беше голяма, така че без проблеми успя да разпъне палатката вътре. През деня спеше, почиваше си, четеше книги, а останалите обитатели на къщата обикновено бяха на плаж, но те така или иначе не го безпокояха. Беше им бутнал малко пари отгоре, за да си извоюва тази привилегия. Когато се стъмнеше, разхождаше се дълго и вечеряше в едно денонощно ресторантче, което, направо да не повярва човек, към един-два вече беше празно. В три сутринта отиваше на плаж. Разпъваше кърпа, намазваше се по навик със слънчево масло, печеше се гол на лунна светлина, плуваше, строеше пясъчни кули.  

Откарваше така докъм шест и когато забележеше, че хората започват да наизлизат от чувалите си и да се събуждат, си тръгваше. Никак не беше зле. Всъщност дори толкова му хареса, че си науми да повтори преживяването и следващата година. Само трябваше да внимава с пълнолунията.  

ЖИВОТЪТ КАТО ЛИПСВАЩА ЛЪЖИЦА - 9

ТРЪГНАХМЕ КЪМ ЕДНА БОЛНИЦА дяволски, ама дяволски рано. Мразя ранните ставания повече от смъртта. Ако трябва всеки ден да ставаш с първи петли, губиш каймака на живота, вечерите и нощите, в които изливаш цялата утайка, насъбрала се в теб през дългите скучни дни. Бушуването вечер е най-добрата терапия, поне за мен.

            Живеехме на малка и тиха уличка близо до Докторска и оставихме колата паркирана на обичайното място. Щяхме да се поразтъпчем, а и нямаше смисъл да използваме колата за толкова кратко пътешествие. Ако питате мен, карането на кола в града е напълно ненужно и погрешно, освен ако не разполагаш с достатъчно време за губене в задръствания или не се опитваш да допринесеш за любимия софийски смог, който всеки ден лепне по дробовете ти и те прави доживотен пасивен гълтач на градския дим, наситен с катрани, бензинови изпарения и нерви.

Вървях като жив мъртвец до бащата. Той здраво стискаше ръката ми от страх да не избягам, сякаш и да го направех, имах къде да отида. Вървяхме по тротоара, а повечето магазини тъкмо отваряха, красиви продавачки метяха пред своите врати, дебели касиерки пушеха горчиви цигари. Баничарницата на ъгъла на „Кракра” и „Мадрид” работеше трескаво. Хора от опашката чакаха да дойде техният ред, подаваха шепи със стотинки и омачкани левове и в замяна получаваха баници, бози, айрани и димящи питки хляб. На „Мадрид” се точеше задръстване, дори трамваите бяха гипсирани и негодуваха с отчаяно дрънчене. Повечето хора крачеха бързо, устремени към началото на работния си ден.

Движехме се едва-едва. Още не се бях събудил и когато съвсем забавях крачка, баща ми ме подръпваше леко. В зависимост от настроението сутрините ми са изпълнени с меланхолия или с еуфория, този път с първото. Беше една от онези сутрини, в които ти се струва, че най-зацапаните лица и съдби вървят до теб на тротоара, отиващи наникъде. Крачехме в мълчание. Баща ми още преживяше мисълта, че синът му е наркоман, а аз на свой ред пазех приказките си за дългата лекция за доверието-и-така-нататък, която смятах да изнеса, размахвайки листа с отрицателните резултати от теста.

Успях да сглобя последвалата история около два месеца по-късно. Това стана по разкази на баща ми и на наркомани, познати на Пешко, с които се запознах в едно болнично заведение, за него ( по-добре за което или да е отделно изречение „Но за него ще стане ....) ще стане дума по-нататък.

Недалеч от нас към същата болница пътувал въпросният Пешко: треперещо и сополиво наркоманче, стегнато в менгемето на дланта на чичо си, който го бил повел към лабораторията с идентична на нашата цел. Момченцето здравата го закъсало – полицаи го хванали с хероин, и то не за първи път.

В един драматичен момент Пешко не без основание се опитал да си плюе на петите. Чичо му го заплашил, че ще го съдере от бой, ако тестът покаже хероин. Преди време той не бил пожалил средства племенникът му да се изчисти в италианска наркокомуна, а сега излизало, че всичко това е било напразно.

- Скъса ми нервите, магаре с магаре. Тъкмо се залъгвах, че от теб ще излезе човек, и пак си показа рогата. Но си пропуснал нещо много важно. И аз имам рога, Петре, и скоро ще ги усетиш, и никак няма да ти е забавно.

Пешко твърдял на инат, че това е нагласена работа и че полицаите му подхвърлили дрогата една нощ, докато той мъртвопиян бил задрямал на пейка в парка Заимов. От подобни финтове обаче нямало особено голям смисъл, тъй като неговите думи отдавна били изгубили всякаква тежест. И не на последно място, органите на реда имали подробна представа за неговото минало и настояще, вероятно и за бъдещето му.

Двамата пълзели към болницата. Пешко бил смазан от съдбата, чичото - от бремето. Пешко истерично се молел наум да стане някакво чудо. Нека го съдят, но да не губи подкрепата на чичо си, който, с две думи, бил важна клечка.

Пред вратата двамата се огледахме един друг за момент. След това посетихме стаята на истината, изнервени и леко пребледнели. Той беше изнервен, защото предчувстваше, не, знаеше със сигурност развръзката, а аз не обичах да ми взимат кръв. Спомените ми от най-ранна детска възраст гъмжат от чудовищни образи на закръглени медицински сестри от края на соца, за които забиването на спринцовка е като игра на дартс, а висша форма на душевен оргазъм е видът на шуртящата кръв от пръста на нечие ревящо дете.

Баща ми се разговори с чичото. Най-вероятно събираше информация за хероиновото пристрастяване. Двамата си допаднаха, бяха еднакво изнервени и това ги сближи. А и нямаха никакво чувство за хумор - хората, които нямат чувство за хумор, си допадат на мига. Докато те се оплакваха взаимно от потомството си, моментът на истината наближаваше. Вълнувах се, ситуацията с псевдонаркоманията не влияеше добре на психиката ми и изпитвах задоволство, че тази лудост ще свърши. 

ЖИВОТЪТ КАТО ЛИПСВАЩА ЛЪЖИЦА - 8

СЪНИЩАТА НИЩО НЕ МИ КАЗАХА, даже никакви ги нямаше. Когато съм силно притеснен, не сънувам, често не мога и да спя. Но нали моментът на събуждането е по-мъдър от момента на заспиването, така че щом отворих очи, решението беше повече от ясно. Щом не искат на мен да повярват, на кого ще повярват? Вероятно на онези тестове, от които по принцип се опитваш да избягаш, защото се опасяваш, че ще надушат марихуанката в кръвта ти. А тя преседява достатъчно дълго някъде там, за да те закопае в най-неподходящия момент.

Изскочих от леглото. Исках да ми направят теста веднага, но нашите още бяха на работа. Беше късен следобед, връзката ми ключове я нямаше, а вратата беше заключена. Обикалях апартамента в опит да се разтъпча, а в главата ми като развалена грамофонна плоча се въртяха магическите думи: ИЗСЛЕДВАНИЯ, ТЕСТ ЗА НАРКОТИЦИ, ЛАБОРАТОРИЯ. Един път преминал през теста, който щеше да докаже правотата ми, щях отново да съм втори курс, да бръмча по лекции в Ректората – това тъмно свърталище на застоял въздух, миризма на пот и на факултета по славянски филологии. След завършването щях да работя по специалността като редактор на книги или нещо от сорта. Сигурен бях, че ще се получи. Покрай родителите си познавах достатъчно хора от бранша и дори без тяхната подкрепа се очертаваха сериозни изгледи за успех.

Онзи следобед аз чаках, чаках, чаках и си мислех, че ей така, ще прекарам целия си живот в чакане. Седях на канапето в хола и оперирах хищнически с дистанционното. Нетърпението се пренесе върху него чрез нервните тикове на пръстите ми. Картинката наподобяваше на сцената от филма „Стената”, в която онзи доволно психясал тип, господин Пинк Флойд, седи на диван пред телевизора и яростно блъска по копчетата на дистанционното, набирайки номера на онази, която отсъства, защото е с друг. Така и аз седях на дивана и сменях с небивало ожесточение каналите, но без да набирам телефонен номер, а просто за да минава времето. Накрая щракането ми омръзна, загледах се в някакъв не особено смешен комедиен сериал и се случи неизбежното – задрямах.

Събуди ме скърцането на вратата. Майка ми влезе в хола и ме захапа с очи, още не беше на себе си. Учудващо, това не ме докосна по никакъв начин. След двучасовия сън бях във форма и се нахвърлих върху тях.

- Утре ще ми направите тест за наркотици. За мен това е възможност да ви докажа, че не съм се друсал с хероин, а за вас – да проверите какво е действителното ми състояние, без да се осланяте на предположения.

След кратък разговор те се съгласиха с мен. Не ми вярваха, а аз използвах момента да ги предупредя за марихуаната – нямаше как присъствието й в кръвта ми да остане незабелязано. В сравнение с хероина марихуаната си е едното нищо и вече знаех, че скоро няма да има проблем да пафкам, само да не се занимавам с херца. Баща ми се зае да търси място, където да направим теста, а аз се замислих. Благодарение на недоразуменията нашите бяха подмладили убежденията си с малко повече от двайсет години. Защо ли не изпитвах и капка удоволствие от това?

ЖИВОТЪТ КАТО ЛИПСВАЩА ЛЪЖИЦА - 7

НА ВСЕКИ МУ СЕ Е СЛУЧВАЛО ДА ПРАВИ ГЛУПОСТИ, но това, което неволно направих, граничеше с лудостта...

Да ти свършат парите на морето не е толкова рядко разигравана патова ситуация. Както вече знаете, беше се наложило да моля нашите да ми пратят запис. Щом получих записа обаче, стана онова, което най-често се случва, когато получиш пари, при положение че известно време не си разполагал с такива. Профуках ги за три дни! Три едновременно паметни и безпаметни дни.

Отново бях свършил парите. И какво, да се прибера ли? Не и на този етап. Не и докато се появяват възможности за оставане.

Петко, с когото се бях запознал някъде по пътя или по плажовете, пусна изгодна оферта за едни изследвания. Точно така, изследвания с лекарства в местна бургаска болница. Двамата изкарахме четири дни между белите стени в отделението на доктор Кирилов на хапчета срещу язва. Никой от нас нямаше язва, но това нямаше значение. В края на процедурата разполагахме със средства за поне още по седмица извън София.

Какъв е проблемът тогава, ще попитате? Проблемът се криеше в кръвта, която ни взеха при постъпването и през последните двайсет и четири часа, когато забодоха във вените ни по един абокат. Тъй като абокатите престояха в ръцете ни за около дванайсет часа, на сгъвката на китката на дясната си ръка още имах белег от убождане.

Всичко това се случи около седмица преди да се приберем и когато вдигнах ръкавите на блузата, белегът още беше там. На онова място имах белег от игла. Греда, или по-скоро автогол. Разрази се буря. Нашите бяха бесни на мен. Аз – също. Поне този път бяхме на едно мнение.

- Телефона, Никола – след като беше изказал редица тежки думи, татко протегна ръката си към мен.

В очите му можех да прочета само едно – разочарование и бесове. Пуснах телефона в отворената му ръка и всичките ми контакти, номера, приятели се озоваха в джоба му. Предавайки телефона, осъзнах колко съм пристрастен към него и как вече не мога да се чуя с никого, защото не помня номера. Очакваше ме самота. Мобилният телефон е инструмент за създаване на самота не само когато липсва, но и когато е в наличност. Обикновено тъкмо когато се нуждаеш от нечий определен глас, тъй като си в една от редките си кризи, за които повечето ти познати дори не подозират – не могат да си те представят в тази светлина, – никой не ти се обажда или тъкмо хората, които търсиш, не вдигат. Едно е да не можеш да откриеш никого по телефона и съвсем друго – да търсиш някого по мобилния телефон. Във втората ситуация си сигурен, че мобилният телефон е някъде там, до него, независимо дали батерията е паднала или няма обхват, но е там. И въпреки това връзката е невъзможна. Какво по-тъжно от това?

Прибрах се в стаята под погледа на нашите, който говореше недвусмислено за моето падение. Хвърлих се в обятията на леглото. След партито се нуждаех от почивка. Дали сънищата нямаше да ми подскажат някакво решение? Ето, клепачите ми натежават и се затварят... Тъмнина. 

ЖИВОТЪТ КАТО ЛИПСВАЩА ЛЪЖИЦА - 6

... О, ЧУДО! Вратата зееше отворена. За минута спрях и се удивих от свръхестествените си способности. Какви неподозирани качества дремели в мен! Аз съм новата Баба Ванга, или Дейвид Копърфийлд! Уха-а-а! Това начално въодушевление беше следствие на забавените ми реакции – изтощението от алкохолния маратон се бе впило в тялото ми като раздразнен питбул в клона на дърво. След десетина секунди ми светна. Мамка му, защо вратата е отворена? Усмивката на лицето ми се разтече и образът на един крадец, въоръжен с тежък лост или с нещо друго, което също умее да използва добре, влетя в главата ми. Уплахата предизвика почти моменталното ми изтрезняване, което си беше интересна реакция. Трескаво се зачудих какво да правя. Нямах кой знае какви възможности и надникнах през вратата.

Една светкавица, един гръм разцепи пространството. БУММММММ! Тялото ми се строполи безпаметно на пода. За първи път ми се случваше да изпадам в безсъзнание. Нокаутира ме шамарът на почервенелия от гняв баща. Майка едвам го удържала. Обезумял, той искал да ме нарита здравата, както съм паднал на земята. Малкият пикльо, как си позволява такива неща, наркоман ще ми става и прочие. Тук се сблъсквам с вашия скептицизъм. “Безсъзнание?”, клатите глава невярващо, но ако видите някога ръката на милия ми баща, възможността да изгубите свяст от някоя по-здрава нейна ласка ще ви изглежда до болка вероятна. Още на снимките от училище той е едър и ъгловат, но в студентските си години е работил като хамалин, за да се издържа, докато завърши книгоиздаване.

Досега бащата ме беше шамаросвал само веднъж. Той изобщо е спокоен и уравновесен човек. Първият шамар беше наказание за една глупост, която направих на девет, като със съученици замеряхме рейсовете с кестени. Когато кестените се удряха в стъклата, пътниците инстинктивно се отдръпваха и ни отправяха безмълвни закани, а ние се спуквахме от смях. В разгара на забавата иззад рейса се появи мъж и вече хвърленият ми кестен го уцели точно в десятката - точният мерник пасти да яде. Мъжът ме подгони. Славех се с бързината си, но този път бях победен. Той ме хвана за яката и ме завлече до нас. Бащата не беше очарован от този мой подвиг и ме шамароса, не чак толкова силно, въпреки че се разплаках. Но да се върнем към момента, когато лежах на пода в антрето изпаднал в безсъзнание.

След няколко секунди се свестих и отворих очи. Майка държеше баща ми на разстояние.

- Остави момчето, Петре! То ще се оправи, сигурна съм. Можем да потърсим някакво лечебно заведение, ако се налага. Чувала съм, че има добри комуни, но ще разпитаме. Другият вариант е да го гледаме сами, докато най-лошото мине. Наркоманията е болест, нали така? Момчето ще се излекува.

- Момчето, престани с това момче. Момчето е пълнолетно и може да отговаря само за себе си.

- Това не ни прави по-малко негови родители, нали?

Тогава те забелязаха, че съм облещил очи и ги гледам с безумен поглед, изтълкуван най-вероятно като реакция при повторното ми изобличаване, съпроводена от силно чувство на вина. В интерес на истината аз се питах как стана така? Как се озовах в това неловко положение? Точно аз, ебаси, дето не съм пушил друго освен добрия стар джойнт, да мина на хероин, макар и в нечии представи?

Родителите се обърнаха срещу мен. Твърдяха, че щом съм опитвал да пуша хероин, твърде възможно е и да съм се боцкал. Ядосах се, не! Побеснях, не! Няма думи, с които да ви опиша как кипнах.

- Вижте, че нямам белези бе, хора – изкрещях и вдигнах със замах ръкавите на блузата си нагоре, оголвайки своите мургави и слаби ръце.



(Ако желаете да си поръчате романа с автограф, пишете ми на ivandimitro@abv.bg 
Мога да ви го връча лично или да ви го изпратя по пощата.
Цената му е 10лв.)